На 16 май 1917 г. в Босилеград – някога български град, а днес вече 103 години част от Сърбия – се разиграва едно от най-кървавите престъпления срещу българския народ. Докато днес се задушаваме от политически страсти, популизъм и медийни шумотевици, едно име остава непризнато, една трагедия – удобно забравена.

В разгара на Първата световна война – докато великите сили воюват за територии и колонии – България влиза в конфликта с една-единствена цел: национално обединение и освобождение на заграбените територии, където българите страдат под чужд гнет.

Именно тогава сръбското командване решава да нанесе удар в гръб – не на фронта, а срещу мирното население. В Поморавието, населено предимно с българи, е изпратен Константин Милованович – известен като Коста Печанац, кръволок обикалял с четите, тероризирали Македония преди войната.

Печанац организира т.нар. „Топличко въстание“, което бързо се проваля. Дошлите в чужди земи сръбски четници първо понасят ударите на албанските чети, които не са успели да съблазнят. А после действията на българските офицери Александър Протогеров и Петър Дървингов, както и четата на прославения войвода Тане Николов премазват сръбската съпротива, която няма подкрепата на местното българско население.

Отмъщението обаче не закъснява. По сръбски „обичай“ – кърваво и брутално. Селата в района са подпалени, жителите им – ограбени и изклани. Част от нападателите дори носят български униформи, за да заблудят жертвите си. След селата идва ред на Босилеград. Градът е потопен в кръв, а беззащитните му жители са изклани без съд, без вина – единствено защото са българи.

Днес, повече от век по-късно, паметта за това клане продължава да бъде маргинализирана. Местните българи в Босилеград са изготвили паметна плоча с имената на жертвите, но сръбските власти отказват да разрешат поставянето ѝ. Това не е просто бюрократично упорство – това е цивилизационен отказ от признаване на историческа вина. И ако Сърбия иска да бъде част от Европа, трябва първо да се научи да почита жертвите, които е оставила зад гърба си.

По-болезненото обаче е друго – че българското общество, медии и образователна система мълчат. И вместо да почитаме паметта на загиналите и да ги впишем в националната си историческа памет, ние ги забравяме..

Поклон пред паметта на мъчениците от Босилеград, загинали защото са били българи. Дължим им признание, истината и място в историята – не като бележка под линия, а като трагичен символ на борбата за българщина.