Боян Радойков, бивш международен служител на ООН и доктор по политически науки

При приемането на поста в МВнР вицепремиерът и министър на външните работи Мария Габриел заяви на 7 юни: “Всички заедно трябва да отстояваме мястото и ролята на страната ни в ЕС и по света. Нека превръщаме предизвикателствата във възможности”. Уважавам напълно духа на изявлението, но не мога да не припозная стандартната фраза на международните бюрократи, обвити в благовидни пожелания, с които приспиват европейското население в самоуспокоение.

Можем да стигнем още по-далеч в тази логика - нека превърнем възможностите в стремежи, а стремежите в положителни резултати, а положителните резултати в осезаеми влияния... И така до безкрай. Не, дами и господа, когато на два часа от София продължава да бушува война, а на Балканите назрява регионална политическа криза, когато нараства съмнението в ефективността на западните демокрации, а българската политическа върхушка демонстрира изключителна слабост празните фрази и политики трябва да бъдат оставени на заден план до по-добри времена.

Освен това е контрапродуктивно да се определя краен срок за заемане на длъжността министър на външните работи. Кой ще вземе на сериозно, както в рамките на министерството, така и в европейските канцеларии, министър, който ще напусне след няколко месеца, дори и да е за да заеме по-висок пост след това?

Нека бъдем брутални реалисти - никой

Казват, че политиците са олицетворение на интелигентността на нацията. Дано България да е изключение от това правило, защото в противен случай би имало истинска причина за безпокойство.

От десетилетия България играе по политическа партитура, написана другаде. Превърна се в навик да се съюзява с една от доминиращите сили, което недвусмислено доведе до липсата на ясно дефинирана суверенна външна политика. Нещо повече, времето не работи в нейна полза и днешна България е все по- и по-слаба в политическо, демографско, икономическо и военно отношение.

Присъединяването на страната ни към Европейския съюз през 2007 г. беше правилният ход, но не доведе до нова ера на икономически просперитет и политическа стабилност. България остава най-бедната страна в ЕС, без реална независимост при вземането на външнополитически решения, с недостатъчно изразен суверенитет в ключови моменти на международно напрежение и с доказана склонност да играе от двете страни на оградата.

Първите тридесет години демокрация все така подчертават

конфронтационната тенденция в българското общество

От край време, социалната му тъкан се разпада като верижна реакция на ядрено делене - безкрайно и безперспективно. А общество, което десетилетия наред е раздирано от конфронтации, не може да има единна външна политика на високо равнище. Външната политика остава израз на едно обединено общество, което организира по най-добрия и печеливш начин отношенията си както с враждебнот, така и с приятелското си обкръжение в защита на своите национални интереси.

Основните цели на българската външна политика са създаването на благоприятни условия за икономическото развитие на страната и укрепването на нейната национална сигурност. Водещият принцип на българската външна политика е, че сигурността на страната не трябва да бъде насочена срещу трети страни. През 2023 г., тези външнополитически приоритети остават в общи линии същите. За съжаление, българските международни отношения в рамките на ЕС се основават главно на икономическите възможности, които Съюзът предоставя на страната за ускоряване на икономическото развитие и за догонване на социално-икономически развитите западноевропейски държави. Борбата с корупцията и изграждането на правова държава с върховенство на закона бяха изместени на заден план.

За да бъде възобновен външнополитическия авторитет на България, новото правителство би могло да се

съсредоточи върху следните три аспекта:

На първо място, една силна държава ще има дългосрочна и влиятелна външна политика. Затова е необходимо да се укрепят основите на държавността, а всяка социална фрагментация е пречка. За да се повиши авторитетът на държавата, е необходимо също така да се разработи консенсусна външна политика. Общества, които се поддават на световъртежа от самоунищожение, като се затварят в поза на изкупителна жертва по отношение на собствената си история и перспективи, не могат да развият структурно стабилна външна политика.

На второ място, след съветското господство американското доминиращо влияние не е неизбежно, дори и свободата на действие на България да е ограничена. Всички искат да бъдат независими, но всички са зависими. Въпросът е как българи да не бъдем доминирани от зависимостите си.

На трето място, е важно да се дефинират нейния времеви хоризонт, обхват и измерение, които да  ръководят ежедневните действия на държавните и правителствените ръководители и на министъра на външните работи в междудържавните отношения, следвайки стриктно българският национален интерес. Главният въпрос тук е свързан с функционалната ефективност на българската външна политика, особено при честата смяна на властта. От новите лидери не се очаква всеки път да измислят нова външна политика за страната. Освен това малцина ръководители встъпват в длъжност с достатъчна подготовка в тази област. Оттук произтича и голямото значение на административния апарат, който подпомага външнополитическата дейност на правителството. За тази цел е необходимо да се изгради нов, силен и компетентен дипломатически корпус.

Ето за какво трябва да става дума, когато се говори за превръщане на предизвикателствата във възможности.