БСП и ВМРО като две капки вода

Днес политици, свързани с Кремъл тласкат България към нова конфронтация с Македония

Николай Василев*

Във време на пълна безидейност, безпомощност и неспособност както на управляващото мнозинство, така и на парламентарната опозиция да предложат решения на безбройните наболели проблеми, да реформират очевидно некомпетентната държавна администрация, да модернизират отбранителните способности, за да гарантират националната сигурност, да извадят съдебната система от парализата, в която е попаднала от години и да заемат категоричен външнополитически курс, който да запази мястото на България сред демократичните народи в бързо променящия се свят, видни представители на 

БСП и ВМРО се отдадоха на злостни взаимни нападки

 относно събития с близо вековна давност. 
Размяната на упреци и обвинения започна когато евродепутатът от ВМРО Ангел Джаммбазки реагира на крайно неадекватните атаки, които лидери и активисти на БСП, президентът и други политически и обществени фигури в чиито уши вероятно звучи „говорит Москва“ отправиха към македонския премиер с нескрита цел да прекратят едва започналото помирение между двете страни.
Ангел Джамбазки изригна: „БСП са отговорни, че има македонска нация, всички до един са за разстрел!“ Той обвини партията столетница, че блокирайки нормализацията на отношенията между България и Македония обслужат „сръбски и други чужди интереси“. Някак не му се искаше да посочи, че политиката най-вече на Русия е напълно несъвместима с българския национален интерес.
По този повод Корнелия Нинова написа открито писмо до председателя на Европейския парламент Антонио Таяни, в което заклейми Джамбазки с думите: „Още по-недопустимо в случая е, че се вменява колективна вина и посоченият за унищожение враг са всички български социалисти - това не просто напомня, а трасира пътя към връщането на най-мрачните времена на доминираната от нацистите на Хитлер Европа.“
В отговор Джамбазки отсече: „На БСП им се привиждат разстрели, защото имат в гардероба си скелетите на масови екзекуции и избиване на невинни учители, търговци, свещеници, офицери, общественици, избити само защото са българи.“
От БСП не му останаха длъжници. Известната социалистическа публицистка Велислава Дърева излезе с дълга статия наречена „Мера според мера“. Неспособна да отрече масовите убийства извършени от БКП преди и след идването си на власт, Дърева се впуска в серия от реторични въпроси:
„Кой съучаства в преврата на 9 юни 1923 г.? Кой уби министър-председателя Александър Стамболийски? Кой уби Райко Даскалов? Кой уби Петко Д. Петков? Кой уби Димо Хаджидимов? Кой уби Тодор Паница?
Дърева изброява дълъг списък от подобни убийства и сама дава отговор. Всички те са убити от активисти на ВМРО. След което си позволява поетично да оправдае един от най-ужасните атентати в световната история: 
„Бруталната полицейщина, демонстративните разстрели по улиците на леви политици, неописуемият садизъм на ВМРО - това са мегатонове страховит политически експлозив, зареден от Цанков и неговата убийци. Този експлозив не може да не се взриви. Той затова е струпан. И куполът на "Св. Неделя" ще хвръкне във въздуха.“
Дърева е изчерпателна в описанието на безбройните невинни жертви на репресиите последвали атентата – сред които са Гео Милев и Йосиф Хербст и е права когато казва, че активисти на ВМРО вземат активно участие в тях. Същевременно лявата интелектуалка волунтаристично определя кървавата разправа от периода 1923-25 като „фашизъм“. Това е терминът, с който през последните десетилетия се е злоупотребявало най-много. Всяко клане, всяко злосторство, всичко което някой не хареса е заклеймявано като „фашизъм“. Реално днешните

БСП и ВМРО – приличащи си като две капки вода

 в отричането на т.н. „Истанбулска конвенция“, в използването език на омразата срещу бежанците, в заклеймяването на „соросоидите“ и т.н. могат да бъдат обвинени в неофашизъм. Но това е друга тема.
През 20-те години на 20-ти век в България не се установява никаква фашистка тоталитарна диктатура. В резултат политиката на далновидния Андрей Ляпчев, адът е преодолян и няколко години по-късно, България се завръща към демократично управление. През 1931 година дори се извършва смяна на властта в резултат на избори. Но в страна разположена буквално между владенията на Сталин, Хитлер и Мусолини, без силни връзки с големите демокрации, конституционното управление не продължава дълго. След 1934 година, постепенно цялата власт се концентрира в ръцете на монарха, а след неговата мистериозна смърт (убийство?), страната, като влак без машинист се понася към катастрофа. 
България се завръща в преизподнята след нашествието на Съветската армия, когато освирепялата партия на Нинова и Дърева търси не само политически, но и социален реванш. Следват години на неописуеми ужаси и десетилетия на тоталитарна диктатура. Страната се превръща в затворен от света съветски сателит и дори в полу-отворената към Запада Югославия новите поколения македонци не намират за нужно да обясняват на децата си, че дядовците им са се чувствали българи.
Не можем да отречем, че фактологично и Джамбазки, и Дърева са прави. Ръцете на много активисти както на БКП така и на ВМРО са оцапани до над лактите с невинна кръв. Разбира се мащабите са съвсем различни - след Съветската окупация БКП получава цялата власт и не трябва да се съобразява с никого! 
Парадоксално, но любима „боксова круша“ за техните днешни номинални последователи е БЗНС – организацията, която макар често да е била подложена на страховит първо „десен“, а по-късно „ляв“ терор, никога не е отвръщала с тероризъм! За много от днешните „десни“ БЗНС били „предатели“, близки на комунистите и т. н. За някои „леви“ анализатори БЗНС – при чието управление не е екзекутиран нито един политически противник, не е забранена нито една политическа партия – били „фашизоиди“. Чуват се обвинения, че БЗНС създал т.н. „Оранжева гвардия“ за да тероризира българската буржоазия, отправяни от хора, които не си дават сметка, че в хаоса след крушението в Първата световна война именно земеделското управление спасява българската буржоазия от нерадостната съдба, която я сполетява след 1944 година! 
Крайно врене е да излезем от клишетата и взирането в детайлите. Ако искаме ужасиите от периодите 1923-25 и тези на комунистическия режим никога повече да не се повтарят, трябва да видим голямата картина. Трябва да направим сериозен анализ:
1. Защо либералната демокрация, приета с ентусиазъм през 1879 година (и отново през 1990 г.) дегенерира през 20-те и 30-те години на 20 век, за да завърши с деветосептемврийската катастрофа и защо днес тя отново се изражда?
2. Защо вече съществува отделна македонска нация и може ли тя да бъде верен съюзник на българската?
3. Защо изгубихме излаза си на Бяло море и можем ли да ревизираме тази тежка катастрофа?
4. Защо през 1944 година станахме толкова лесна жертва на СССР и как за в бъдеще можем да избегнем подобна участ?
Това са 

важните теми пред България

 Алтернативите на близката обвързаност с големите демокрации, на сътрудничество със съседите, на свободата, демокрацията, върховенството на закона и изграждането на модерна капиталистическа икономика са конфликти, затвореност, изолация, административна слабост, държавен и частен произвол и в крайна сметка подвластност на режимите на Путин и/или Ердоган, или на техните наследници.
Бълнувания, че и към днешна дата не пътешествуват македонска нация и македонски език – любима тема както на ВМРО, така и на номинираната от БСП за вицепрезидент Илияна Йотова, през последните 29 години доведоха само до смразяване на отношенията между София и Скопие. 
БКП разбира се носи огромна вина за трагедията на българския народ през 20 век, но тя не е пряко „виновна“ за формирането на македонската нация. Наистина политиката ѝ на „македонизация“ в Пиринския край – пряка трансмисия на волята на Москва – не може да се опише по друг начин освен като тежко престъпление. Но то оставя относително малко последици. Най-важната от тях - претенцията от страна на Скопие беше успешно неутрализирана с Договора за добросъседство. Не действията създадоха македонската нация. Отказът от тази политика през 1963 година спира процеса на „македонизация“ в България, но спомага за неговото засилване в Югославия. Защото едва ли някой от югославските македонци е искал да бъде асоцииран по какъвто и да било начин с Тодорживкова България. Истината е, че формирането на македонската нация започва много по-рано – когато става ясно, че каквито и усилия да положи целокупният български народ няма да се стигне нито до присъединяване на цяла географска Македония към България, нито до формиране на автономна, или независима Македония с „българска боя“. Тази геополитическа обреченост датира от Одринското примирие през февруари 1878 година, когато Русия вместо да наложи решенията на Цариградската конференция от декември 1876 г. отправя предизвикателство към Европа с настъплението към Цариград и с подписването на измамния по думите на Иво Инджев Санстефански договор.
От тази гледна точка е крайно безпочвено БЗНС да бъде обвиняван в „предателство“ спрямо Македония. Какво по-добро е можело да се случи, ако БЗНС бяха имали друга политика? Тези които нападат БЗНС се опитват да скрият друга неудобна за тях истина. Че ако през 1913 г. и 1915 г, гласът на БЗНС беше чут, България нямаше да изгуби трудно придобитият излаз на Егейско море. А това щеше да я направи геополитически непрежалима в очите на „морските демокрации“ и през 1944 година едва ли щеше да бъде оставена на Сталин! Това е голямата картина. Останалото е дребнотемие и политическо заяждане.
Днес президентът Радев, БСП и съюзникът на ВМРО Волен Сидеров тласкат България към 

нова конфронтация с Македония

 В С анти-европейската си реторика, със словесното громене на пришълци и „джендъри „социалистите“ и „патриотите“ отдалечават България от ценностите на свободния свят и увеличават опасността да се върнем към времената, когато активисти от БКП и ВМРО са убивали и малтретирали невинни българи. А прокремълската политика провеждана открито от президента, от БСП и от Атака и завоалирано от ВМРО може да остави България в беззащитното положение, подобно на това, в което тя се е намирала когато Сталин ни обявява война. Новата агресия може да дойде от североизток, или от югоизток. И ако не дай Боже това се случи, кой ще си мръдне пръста в защита на България на Джамбазки и Нинова?

* Николай Василев е политически емигрант(1981-1990 г.), политолог, автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение".