Д-р Евлоги Станчев*
На 20 януари се навършиха точно 35 години от събитията, останали в историята като „Черния януари“ – кървавото смазване на мащабните протести в Баку, Азербайджан, от страна на съветската армия в началото на 1990 г. В рамките на един ден са избити около 150 протестиращи, а близо 800 души са ранени. Макар тези трагични събития да продължават кратко, те синтезират в пълна степен есенцията на Съветския съюз през цялата му история – човеконенавистната същност на тази държава на несвободата, тоталното незачитане на човешкия живот и достойнство, неспособността на властта да разрешава кризи без използването на брутална сила, употребата на етнически конфликти, вместо тяхното предотвратяване, и т.н.
* * *
Разбира се, трагедията от 20 януари 1990 г. има своята предистория от събития, някои от които също
напоени с кръв и човешки страдания
Годините на перестройката стават свидетел на възобновяването с нова сила на тлеещия армено-азерски конфликт, самият той разполагащ с дълга предистория на взаимни погроми и вълни от масово насилие още от годините непосредствено след Октомврийската революция – достатъчно е да бъдат споменати клането на арменци в Агулис в края на декември 1919 г., зловещият погром срещу арменците в Шуша през март 1920 г. или масовите убийства и гонения на азери от Армения в периода 1917–1921 г.
През 1987 г. в съветска Армения започва вълна от етническо насилие срещу местните азери, в резултат на което има множество жертви, а хиляди са прогонени от домовете си. В отговор, през февруари 1988 г. тълпи от азери осъществяват кървав погром срещу арменската общност в град Сумгаит, Азербайджан. В месеците след Сумгаитския погром части от азерската интелигенция започват да се обединяват в т.нар. Народен фронт на Азербайджан – масова организация, следваща примера на Естонския народен фронт, която впоследствие ще има решаваща роля в изграждането на свободен Азербайджан. На 1 декември 1989 г. Върховният съвет на Арменската ССР приема резолюция, постановяваща „обединението“ на Армения с Нагорно-карабахската автономна област, намираща се под формалната юрисдикция на Азербайджанската ССР. Тази ескалация на междуетническо напрежение довежда до
нов погром срещу арменската общност – този в Баку
от 13 януари 1990 г., в рамките на който са убити 48 арменци, а стотици други са ранени. Впоследствие конфликтът в Нагорни Карабах ще прерасне в пълномащабна война, коствала живота на десетки хиляди.
Тъкмо неспособността на комунистическата власт в Азербайджан да защити интереса на етническите азери в Нагорни Карабах провокира симпатизантите на Народния фронт да започнат масови бунтове. Въпреки че в реториката на организацията има ясно изразен антиарменски сантимент, основен фокус на общественото недоволство представлява съветския режим. Към 15 януари привърженици на Народния фронт вече са окупирали някои части от Азербайджан, а също са блокирали казармите в републиката. Тъй като лидерите на Фронта са напълно наясно какво ще последва от страна на централното правителство в Москва, те призовават своите поддръжници да изградят барикади и да блокират входовете на Баку. На 19 януари Президиумът на Върховния съвет на СССР одобрява указ, подписан лично от Михаил Горбачов, за въвеждане на извънредно положение в Баку и някои други райони на Азербайджан.
В нощта на 19 срещу 20 януари 26,000 съветски войници разбиват барикадите, влизат в Баку и откриват огън срещу цивилните протестиращи. Стреля се срещу всичко и всеки, включително срещу линейки. Операцията е водена лично от министъра на отбраната на Съветския съюз Дмитрий Язов. Въпреки че формалният претекст за нахлуването на армията е да бъде „защитено арменското население“, разследване на „Хюман Райтс Уоч“ предоставя неопровержими доказателства, че инвазията е била планирана много преди да започне погромът срещу арменците в Баку. В интервю за съветския официоз „Известия“, самият Язов признава, че целта на армията е била да унищожи антисъветските елементи, опитващи се да вземат властта в Азербайджан. В този смисъл е напълно ясно, че клането на протестиращи в Баку има характера на
колективно наказание срещу азерския народ
за стремежа му към постигане на политически свободи. Нещо повече – Кремъл използва кървавото смазване на протеста в Азербайджан като недвусмислено послание към останалите национални движения в Съветския съюз, които биха дръзнали да се противопоставят на централната власт в Москва.
Въпреки че веднага след кръвопролитията съветското правителство налага строг комендантски час, стотици хиляди граждани буквално наводняват улиците на столицата на Азербайджанската ССР, за да изразят почит към загиналите демонстранти и да ги погребат. Според някои изчисления присъстващите на този митинг са над един милион души – в това море от хора са представени всички етнически общности в града. В крайна сметка изключителната съпротива срещу диктатурата на Москва довежда до обявяването на националната независимост на Азербайджан на 18 октомври 1991 г.
Макар повечето официални данни да посочват между 130 и 150 загинали, според неофициални източници броят на убитите достига 300 души. Сред разстреляните има жени, деца и възрастни хора. Жертви има и извън столицата – общо 26 са загиналите в районите на Нефтечала и Ленкоран. Общо ранени са около 800 души, а петима са изчезнали. Освен това в резултат на съветското нахлуване са повредени множество сгради в Баку, унищожени са автомобили.
С основание може да се твърди, че събитията от „Черния януари“ имат
основополагащо значение
за борбата на азерския народ за възстановяване на своята независима държавност. Въпреки проливането на кръв, непоколебимостта и жертвоготовността на протестиращите свидетелстват красноречиво за тяхната решителност да пречупят колониалното руско господство (датиращо още от началото на 19 век) и да защитят националната си идентичност. От тази перспектива е напълно разбираемо защо жертвите от 20 януари 1990 г. (официално удостоени с почетното звание „мъченици“) представляват фундамент в изграждането на националния пантеон на съвременен Азербайджан. Важно е да се отбележи също, че събитията от „Черния януари“ ускоряват неизбежния разпад на атрофиралата съветска система и дават ярък пример за други общности, поели по пътя към национална независимост. Днес паметта за „Черния януари“ е вградена в националната тъкан на азерския народ – 20 януари е известен като „Ден на мъчениците“ или
„Ден на всенародната скръб“
и представлява една от най-важните дати в годишния календар на Азербайджан.
Накрая, но далеч не по значение – историческата съвест изисква да бъдат казани няколко думи за Михаил Горбачов. И до днес западният свят се прехласва по „либерализма“ и „демократичността“ на последния съветски лидер, приписвайки му различни, едва ли не алтруистични намерения спрямо народите на Съветския съюз. Не е необходимо да си тесен специалист по съветска история, за да бъдеш наясно, че Горбачов се опитва всъщност да съхрани собствените си властови позиции и най-вече материално благополучие, спечелвайки наивните западни демокрации с удобната за времето реторика. Точно както малко по-късно правеше „демократичният“ Елцин, докато извършваше неописуем геноцид срещу чеченския народ. Когато личната власт на Горбачов и обкръжението му е поставена под заплаха, той не се колебае да използва същата онази брутална сила, представляваща един от най-разпознаваемите мотиви в руската история. Това е човекът, лично разпоредил демонстрациите в Баку да бъдат
удавени в кръв
На неговата „съвест“ (кавичките са съвсем умишлени) стоят също танковете срещу протестиращите в Тбилиси на 9 април 1989 г., кървавите Януарски събития в Литва през 1991 г., жертвите от Барикадите в Латвия през същия месец. И това е без дори да се споменава умишленото информационно затъмнение около Чернобил, коствало неизвестно колко хиляди животи в Европа. Ако въобще подобна трагедия може да бъде премълчана. На този фон сълзливите сантименти по адрес на Горбачов, които западният човек все още изпитва по инерция, изглеждат, най-меко казано, инфантилни. А награждаването на Горбачов с Нобелова награда за мир в годината на „Черния януари“ е възможно най-висшата форма на цинизъм. Цинизъм, който паметта на стотиците умишлено забравени жертви на „либералния“ руски сатрап със сигурност не заслужава.
Бог да прости мъчениците от „Черния януари“!
Бог да прости десетките милиони убити, поругани и заличени от съветския тоталитаризъм!
Бог да прости всички загинали в кървавите армено-азерски погроми!
*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.
Още от Хляб и пасти
Путин изпадна в амок след изказване на Тръмп
Руският президент май трябва да приеме сериозно заплахата на американския си колега от нови санкции, ако не се съгласи на бърз мир в Украйна
Има ли пилот в самолета на американската външна политика или Тръмп "напълно откачи"?
Американският президент пропада все по-надолу - някои казват, че завлича в бездната страхливите народи и неетични правителства, затова е много важно какво ще кажат българските политици по повод скандалните му изявления
Дебатът за "Лукойл": Защо Костов продаде "Нефтохим" на руснаците?
Доколкото това е свързано с енергийна зависимост, тази сделка може лесно да бъде употребена в средство за политически натиск – което очевидно и Вие съзнавате, пише в писмо до тогавашния премиер Евдин Сугарев