Нася Кралевска*

„Жертви на политическите убийства най-често стават хора изпъкнали, силни личности, големи носители на политическата мисъл, ярки индивидуалисти, и страната, дето стават те, обеднява още повече политически: тя просто подивява и се повръща към варварство, в царството на което човешкият живот струва колкото един куршум.” 

Пророческите думи са на легендарния журналист, издател, общественик Данаил Крапчев. Публикувани са в статията му „Политическите убийства“ във в. „Зора“ на 2 ноември 1923 г. Те доказват своята правдивост не само от собствения му трагичен край – Крапчев е умъртвен на улица по жесток начин от банда комунисти на 10 септември 1944 г., - но и от този на стотици български патриоти от държавническия, политическия, обществения, военния, интелектуалния, стопанския и духовния елит на докомунистическа България.  

Ще спомена някои от тях. 

…

На 1 февруари 1945 г. в списъка на наказаните със смърт 67 народни представители от Двадесет и петото обикновено народно събрание чува името си петдесет и три годишен мъж с подчертано интелигентно лице и осанка, излъчваща достойнство. Той се навежда към стоящия пред него колега и му прошепва: 

“Но искам да ти кажа: не зная кои са по-щастливи, ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има още много да патите.” /1/

След тези думи човекът се отдалечава накуцвайки от осъдените да гният по затвори българи и се отправя към пейката, определена за 

поелите към смъртта

Този мъдър мъж е бил Тодор Кожухаров - виден политик и общественик, герой от трите войни в началото на двадесетия век - два пъти раняван в битки и останал инвалид, кавалер на “Свети Александър с мечове”, на два ордена “За храброст”, на близо двадесет медала за граждански заслуги.

 Служил два пъти като  министър - през 1935 г. и през 1936 г., а от 1935 г. - избиран за депутат в четири народни събрания, Кожухаров е бил известен в цяла България с превдонимите си Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни. Той е бил публицист с блестящо перо и остър ум, вещ издател, талантлив фейлетонист и прочул се с разказите си военен писател. Цели две десетилетия е оглавявал в. “Слово” – авторитетен ежедневник за политика, стопанство и културен живот. 

Страж на конституционните права на българските граждани, Тодор Кожухаров бе участвал енергично в спасяването на българските евреи от нациските лагери на смъртта. Известен е бил със силната си обич към отечеството и с ангажимента си към неговия просперитет. Но тази богато дарена личност е имала смъртен грях в очите на комунистите – Кожухаров е бил 

враг на болшевишкия терор

 и на въоръжената нелегална борба за власт. Идеалът му е бил свободна и независима България. 

Силният патриотизъм на Щабскапитан Копейкин му е попречил да напусне страната преди преврата на червените. Той остава в родината си с ясното съзнание, че вероятно ще бъде убит. Затова написва: 

“Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания… за което ви моля от сърце да ми простите… Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант… но аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да лая срещу моя народ и страна.” /2/

Пред лицето на смъртта Тодор Кожухаров извиква: “Не трябва да плачем за нас, а за България.” /3/

Отново казва жестоката истина.

…

Смъртната присъда на “народния съд” срещу д-р Иван Горанов е ярък пример за съдебно убийство.

Роден през 1891 г. в София в семейството на дипломат, потомък на възрожденски родове, унищоженият от комунистите юрист от млад се проявява с висока интелигентност и силни умствени качества. Завършва като първенец на випуска си класическия отдел на Първа мъжка гимназия в София. Владеещ немски и френски, ползващ с лекота латински и руски, младият Горанов заминава да следва правни науки в Берлин, Мюнхен и Женева. През 1914 г. той защищава дисертационния си труд “Правната същност на железопътната концесия” и е удостоен с титлата доктор по правото от Берлинския университет.

 Завърнал се в родината, Иван Горанов достойно изпълнява дълга си към нея. Той участва в Първата световна война като младши офицер и ротен командир в Първи софийски пехотен полк. При атаката на Тутракан е ранен. Кавалер е на четири ордена за храброст и на престижния Железен кръст.      

 В периода 1919-1940 г. д-р Горанов адвокатства за кратко в Самоков, а след това в София. Членува в Софийския адвокатски съвет и в Международното адвокатско дружество в Берлин. Редовно сътрудничи с публикации на виенския му печатен орган, както и на български юридически издания. Отдал се на адвокатската си професия и на семейството си, Горанов не се занимава нито с политика, нито с обществена дейност, нито членува в която и да е партия. 

 Въпреки това, като отличен специалист в областта си, Иван Горанов е назначен през февруари 1940 г. за министър на железниците, пощите и телеграфите в първия кабинет на проф. Богдан Филов. Остава на този пост до април 1942 година. Кариерата си завършва през 1943-1944 г. като директор на Кабинета на регентството на Царство България.

 Изнесените факти относно д-р Горанов пред Първия върховен състав на Народния съд 

доказват невинността

 на петдесет и три годишния юрист по отношение на повдигнатите срещу него обвинения.

 В протокола от разпита му четем:

„Че назначаването на този пост не е било по желанието ми се вижда от това, че на 26.ХII.1940 г. (т.е. преди 1.I.1945 г.) се явих при министър-председателя и си подадох оставката, като помолих да бъда освободен от този пост. На изненадания въпрос, каква е причината, му отговорих кратко: „Нямам никаква причина; не съм се занимавал с политика и не мисля да ставам общественик”. Обаче молбата ми не бе удовлетворена и бях заставен да продължа докато бях освободен на 11.IV.1942 заедно с други „неблагонадеждни” министри.“ /4/

 „През зимата 1940 год. и началото на 1941 год. големи германски войски навлязоха в Румъния. В Гърция воюваше Италия неуспешно и почна десант на английски войски. Стана явно, че германските войски ще минат през България и имаше голяма опасност България да стане полесражение на двете войски. Въпроса за пропускането на германските войски е разискван в мин. съвет през януари 1941 год. в мое отсъствие, когато бях болен. Когато се завърнах на работа м-р председателя ми съобщи за станалото разискване. Разисквани бяха двете евентуалности: I - да се съпротивлява ли България на минаването на германските войски, или II - да ги пропустне по предварителен договор. Съветът е решил, че съпротивлението би било катастрофа за България, която няма сили да се съпротиви на такава голяма моторизирана армия, още повече че тогава Германия бе свързана с Русия с пакт. Повдигнал се е и въпроса, дали няма и трета възможност: да не се оказва съпротива, обаче да не се сключва договор. Тази възможност обаче е била по-неблагоприятна за България, защото тогава германците щяха да бъдат свободни да третират България както си искат, да вземат транспортните средства в ръцете си, може би да разоръжат българската войска или да я хвърлят в нежелана от българския народ война, и да използуват българското стопанство, до размер какъвто си искат. А при сключването на договора с Германия за минаването, България си обезпечава: 1) че тя няма да участва в военните действия 2) че Германия се задължава да даде помощ в случай на нападение от Турция (за което имаше опасност поради трупането на турски войски в Тракия по това време 3) определяше се начина и размера до който Германия има право да се ползува от България 4) най-после имаше и изгледи да може България да реализира някои нейни идеали за излаз на море, признати й и с други договори.

       Ако Германия не бе заявила, че тя ще мине през България, и ако войската й тогава не бе на върха на силите си, правителството не би погледнало така на въпроса и не би подписало договора. Доказателство за това е, че на 1.ХI.1940 г., когато заплахата не беше толкова голяма, България отказа да подпише пакта.

            III. За условията на преминаването имаше сключен договор, който напълно обезпечаваше интересите на България, доколкото това бе възможно при натиска на наличността на голямата германска войска на северната ни граница.“ /5/ 

„Отношенията с Югославия не са скъсвани формално никога. България изпрати войски и администрация в Македония, за да не допустне да остане тя под администрацията на Германия, в какъвто случай тя щеше да сподели съдбата на Сърбия. Ползата за Македония бе очевидна: тя избегна тежкия германски режим на Сърбия, веднага всички военопленници македонци бяха освободени от германците.” /6/

„След обявяване войната от Германия на Русия на 22.VI.1941 год., германците при всеки удобен случай натякваха, че България била единствената държава в Европа, която не е обявила война на Русия и не е изпратила войски на Източния фронт. Правителството постоянно бе пред опасността, германците да поискат такива войски, което бе против желанието на народа и на правителството. Един ден, през декември 1941 год. мин. съвет бе свикан и м-ра на външните работи Ив. Попов събщи следното: при него се явили пълномощните министри на Германия, Италия и Япония и му заявили в категорична и ултимативна форма, че България трябва да обяви война на Англия и Америка. Когато той попитал, в какъв срок искат отговор, те му заявили, че никакъв срок не дават и обявяването трябва да стане веднага. Това съобщение подействува силно в съвета и всички съзнаха сериозността му. Кои от членовете се изказаха по него не помня. Гласуване не стана. От разискването стана явно, че обявяването на положение на война щеше да бъде по-малката от двете злини. Обявяването на тази война имаше само морално значение; България не щеше да даде нито един войник и не щеше да извършва никакви военни действия. Срещу тази отстъпка България имаше възможността да си осигури едно много по-ценно положение: да не дава войски за Източния фронт и да отбива успешно всички такива искания на Германия. Тъй като това бе по-важно за България, то удовлетворяването на ултиматума се явяваше като по-малката злина. Ако България беше отказала да удовлетвори ултиматума, рискуваше да се намеси Германия и да докара правителство от най-крайни десничарски елементи, които и без това вече говореха, „че България трябвало да се намеси в войната дейно на страната на Германия, за да има моралното право, когато се решават въпросите на зелената маса, да разчита на Македония и Тракия.“ 

Бомбардировките над България не станаха защото е обявена война, а защото в България имаше германски войски. Така напр. България бе силно бомбардирана на 6 и 11.IV.1941 год,, когато нямаше обявена война. От друга страна бяха бомбардирани много по-силно други държави, които бяха съюзници на Англия и Америка, само защото в тях имаше германци.

При това не се обяви война, а само „положение на война“. Никакъв манифест не бе издаден и никакви военни действия не се извършиха.“ /7/

Според изданието „Министрите на България – 1879-1999“, д-р Иван Горанов в качеството си на министър на железниците, пощите и телеграфите се противопоставя на 12 декември 1941 г. на обявяването на война на Съединените щати и Великобритания. /8/ 

Прави впечатление, че юристът не изтъква това обстоятелство в показанията си пред т. нар. народен съд и не използува този факт като повод да смекчи присъдата си, което говори за доблестта и благородството му. С подробните си обяснения за причините на обявеното положение на война спрямо САЩ и Англия, Горанов по-скоро поема върху себе си защитата на своите колеги – министри, а не своята. 

Бранейки себе си пред псевдонародното съдилище, създадено да унищожи професионалния и интелектуалния елит на нацията, той е по-лаконичен:

„Като министър на Ж.П.Т. съм бил чисто ресорен министър, като само се грижех за ведомството и персонала без да се занимавам с каквато и да е политическа дейност.

В речите, които съм държал (всичко 4 речи, 3 в парламента при бюджетите за 1940, 1941 и 1942 г., и една на конгреса на железничарите) не съм казал нито дума в полза на Германия, а още по-малко нещо за идеологията й. Също не съм засегнал нито с дума някоя друга държава. Нито дума не съм казал против СССР.

По отношение на персонала никога не съм се интересувал от политическите убеждения на служащите. Винаги съм подържал становището, че меродавно е само усърдието на служащия към службата и неговите политически убеждения са без значение за службата. Добре ми бе известно че голяма част (няколко хиляди) от служащите са били членове на Транспортния съюз – Б.Р.П.” /9/ 

Истиността на думите му се потвърждава от свидетелските показания. 

Архитектът Жечо Киселков, съратник на комунистите, заявява пред съда, че не му е известен случай на преследване или уволнение на служител поради политическите му убеждения в повереното на д-р Горанов министерство, в което е работил и самият той. Същият гарантира за толерантността и доброто име на подсъдимия. В подобен смисъл са сведенията и на Кирил Димитров. Майорът от морските войски Кирил Зашев свидетелства, че Иван Горанов категорично

 отказва на германците да ползват български параходи,

 за да ги запази за нуждите на българското корабоплаване. Адвокатът Фердинанд Полцениус и ятакът на партизанския отряд „Антон Иванов“ Васил Пелев докладват случаи, в които подсъдимият Горанов в качеството си на директор на кабинета на Регентството е допринесъл през 1943-1944 г. за отменяне на смъртни присъди, издадени съобразно строгите военновремени закони на страната.   

 Самият д-р Иван Горанов се отзовава без колебание на молбите на съподсъдимите си да свидетелства в тяхна полза. За “народния съд” обаче куражът и обективността на жертите му са отрицателни качества. Те дори насърчават жестокостта му. За червените съдии е без значение, че нито едно от обвиненията срещу юриста Горанов не е подкрепено с доказателство.

 И както е заповядал от Москва Георги Димитров – броят на смъртните присъди да бъде увеличен, и както се е   разпоредил Трайчо Костов – смърт за всеки един от министрите в двата кабинета на Богдан Филов, д-р Иван Богданов Горанов е 

екзекутиран чрез разстрел

 през нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г..

…

Лазар Попов е само на четиридесет години когато в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. попада пронизан от куршум в ямата на безсмъртието. За краткия си живот той е извървял богат и плодотворен път, наложил името му като надежден политик, талантлив общественик, оратор, публицист, признат от мнозина за водач на националната младеж. 

Попов е одарен с необикновена активност и със заразяваща пламенна любов към събратята си българи. Те могат да го чуят навсякъде из страната, изнасящ речи и печелещ слушателите си с прогресивни социални и патриотични идеи.

Роден е през 1904 г. в Русе. Останал от малък без баща, той е отгледан от майка си – учителка. Закърмен от нея с идеалите на Възраждането, първата му любов е несравнимата красота на българската природа, която той жадно опознава, пътувайки с приятели на длъш и шир из страната. Като гимназист основава чета към Юношеския туристически съюз в родния си град. Другото му увлечение е спортът. Лазар Попов става учредител и активен играч в Русенския спортен клуб “Левски”. По-късно поставя основите на още няколко спортни съюза и клуба. От 1930 г. до 1939 г. е подпредседател и председател на Българската национална спортна федерация.  

Най-силната страст на младия юрист и бъдещ народен представител остава любовта му към отечеството, сравнима с тази на националните ни герои. В личните си записки той изповядва: “Нищо друго не ме привлича или възражда тъй, както чистата служба народу”. /10/ 

В какво се корени възрожденският дух на т. нар. трето поколение следосвобожденски българи, към които принадлежи Лазар Попов?

Още като невръстни деца тези мъже и жени - повечето от които след 9 септември 1944 г. по един или друг начин репресирани от комунистите - преживяват заедно със своите родители и близки възторга и надеждата да видят осъществен вековечния идеал – българите, събрани в границите на една държава. В поредицата от войни през второто десетилетие на ХХ век те търпят лишения и несгоди, губят бащи, братя, сродници с неогасващата вяра, че жертвоприношенията пред олтара на България не са напразни. Ньойският мирен договор от ноември 1919 година - справедливо наречен диктат, потъпква мечтата за национално обединение. Стари и млади са еднакво потресени. Покрусата е всеобща. Но отчаянието предизвиква у силните духом люде жажда за действия. И у немалко от осиротелите деца с наранени души се заражда решимост за друг вид борба – чрез мирни средства и чрез еволюция. Още недопораснали, те си поставят за цел да опознаят истинското състояние на родината си и реалните проблеми и тежнения на съвременниците си от градове и села. Горящи от амбиция и бликащи от работоспособност, те правят всичко възможно, за да получат отлично образование и да изучат достиженията на световния прогрес. Отдават сили и време за целенасочен труд и съзидателни дела за постепенно изравняване на материалното и духовното равнище на нацията с това на най-развитите народи. 

По този път тръгва Лазар Попов.

Белязан от несгодите от войните и неправдите на последвалите ги мирни договори, той се учи и образова с желанието да усвои всичко напредничево. И да го осмисли така, че 

да бъде полезно за българите

 Будното му социално чувство му помага от млад да прозре лицемерието на комунистическата идея. Обладан от чист български дух, той не може да приеме болшевишката доктрина, проповядвана от чужда държава и възвисяваща в култ диктатурата, терора и насилието. Житейската цел на Попов е ясна и определена – борба срещу партийната партизанщина за справедливост, ред и благоденствие на селяни и граждани. Вярата му в потенциала на сънародниците му е несломима. Доблестта, дисциплината, честността и чувството за дълг към отечество и народ за него са свято задължение. 

През месец май на 1932 г. със съидейника си Стефан Попов Лазар създава печатния орган “Млада България” и активно участва в неговото списване, популяризирайки идеите си. През октомври 1933 г. заедно със свои съмишленици той полага основите на политическо национално движение със същото име и става председател на Централния му комитет. “Млада България” издига лозунга: “Труд. Просвета. Справедливост. Единение. Реформи. Творчество”. Организацията се обявава срещу въоръжения терор, беззаконието и целта на комунистите да завземат властта по неконституционен път. Тя застава в опозиция спрямо политиката на буржоазните партии, критикувайки техните исторически вини, бездействие по ред изискващи неотложно решение въпроси и идейна изчерпаност. 

“Млада България” е устремена към бъдещето

 Тя се бори за модерно прогресивно държавно устройство. За евтин, компетентен, работоспособен и представляващ всички стопански и професионални интереси парламент. За творческо самоуправление в общините. За силна, волева и отговорна централна власт. За съвестна и работоспособна държавна администрация. За подобряване на хигиеничните и благоустройствените условия в селото. За установяване на неотчуждаемост на собствеността върху земята. За подчинение на стопанския живот на общодържавните цели, нужди и интереси. За активна, творческа и пропита от чист народнически дух интелигенция. 

В речта си на учредителния конгрес на националното движение Лазар Попов препоръчва:

„У нас комунизмът ще бъде сразен само тогава, когато се посочи на цялото общество с цифри и данни това, което става в Русия, и когато темата за експлоатацията от страна на охолните, която сковава бедните слоеве, бъде отнета от ръцете на партийните агитатори като средство за пропаганда на комунистическите идеи и се регламентира от държавата по един задоволителен начин. Ние приемаме като младобългарско движение, че защитата на работничеството, изразена в осигуряване на сносни надници, на старините на работниците и участието им в печалбите на капитала, е дълг и грижа на всеки. Държавата ще трябва да разреши този проблем.” /11/

В същия дух той заявява:

„Ние ще се борим до край със средствата на истината, труда, просветата, а не – насилието и физическото изтребление.”   /12/

Попов изяснява на конгреса новото модерно становище на организацията относно външната политика на страната:

„Ние смятаме, че нашият национален идеал е формулиран най-добре и изчерпателно някога от Раковски – “Чуждото не щем, но и нашето не даваме.” Формулирано така, ще бъде ясно вече по какъв път ще трябва да се движи и нашата активна външна политика. Пътищата и средствата затова да се определят според нуждите и възможностите. Максимализмът да се изостави и за сметка на него да дойде последователното, обмислено завоюване на позиции след позиции сред външния свят, само по който път ние ще стигнем до последната си позиция – обединена България.” /13/

Лазар Попов е избран през януари 1940 г. чрез мажоритарен вот за народен представител в ХХV Обикновено народно събрание от Ивайловградска избирателна колегия. Той става член на няколко парламентарни комисии: Обществени сгради, пътища и благоустройство, Бюджетарна и Проверка на изборите. Присъствието му в законодателния орган се характеризира от изключителна активност. Изказванията на Попов се отнасят най-вече до наболели социални и стопански проблеми. Юристът често се обявава в опозиция на правителствени решения, които намира за неудачни. Откроява се сред колегите си с блестящия си ораторски талант. Тези, които са слушали речите му, са запазили спомен, че са видели в негово лице жив представител от славното българско Възраждане. /14/ 

Енергичният млад депутат проявява големи грижи и внимание към избирателния си район. Той често го посещава и участва дейно в неговото благоустрояване. Нерядко помага на избирателите си и в решаването на техни лични проблеми.  

Като син на наскоро освободен от чуждо владичество народ, у Лазар Попов живее известна доза наивност. Но никога и с нищо Попов не е показал склонност към антихуманните идеологии на трудното време, през което преминава краткият му живот. Той е 

враг на насилието,

 расизма, антисемитизма, жестокостта, беззаконието.  

 Наивността на Лазар Попов не се проявява в 1 часа след полунощ на 6 септември 1944 година. Тогава той научава, че Съветският съюз предната вечер е обявил война на България. И че правителството на нападнатата държава няма намерение да воюва, а току-що е връчило искане за примирие с агресора. За Попов това е началото на края. И още същата нощ той записва в дневника си:

„Почна голямата игра на Балканите, почна и нашата национална трагедия. Ние загубихме играта предварително. Оголихме се и подценихме собствената си мощ. Пълно падение. Нима един български народ не бе длъжен да пази границите си! Ни водачи, ни държавници имаме.” /15/

През тревожната септемврийска нощ предчувствайки, че ще бъде погубен от комунистите, Лазар се обръща с прощални думи към идейните си приятели: 

„Който и от вас да остане, да знае истината: Заради вас съм бил готов да жертвам всичко. Главната ми грижа в общата ни работа бе: да култивирам верността. На този принцип трябва да се изгради семейният и общественият живот. Тогава сигурно ще има успех.

Какво исках аз:

Една България – господар на Балканите.

Един народ – преобразен духовно и живеещ сред култура, благоденствие и пълно братско единодушие.

Не ме интересуваха чуждите доктрини. Имах органична омраза към чуждото. Затова вдигнах знамето: назад към величието на българския дух.

Написах символа – черешовото топче и се борих срещу старите партии, всяка от която носеше по нещо чуждо в идеите си.

В същност не се стремях към власт. Знаех, обаче, че ще дойде ден тя да капне в ръцете ни като зрял плод. И бях абсолютно убеден, че ще дадем нов дух и смисъл на българския живот.

Другари, бъдете единни и бодри. Продължете борбата.” /16/

Лазар Попов безпогрешно предрича личната си съдба. На 12 септември той е арестуван от червената власт. Предаден е на следствените органи на т. нар народната милиция и преминава през всички етапи на разпити и мъчения, без те да пречупят волята, силата и характера му.

Обвиненията на Втория върховен състав на Народния съд срещу народните представители от ХХV Обикновено народно събрание са колкото скалъпени и противоречиви, толкова и антиправни. Безпрецедентното събитие в световната практика - да се съдят депутати, които по закон се ползват с имунитет - за изказано мнение или за подаден глас е 

истински съдебен фарс

 Но това не притеснява ни най-малко послушниците на сталинския режим, който те с “огън и меч” се стремят да наложат в България. И те съчиняват срещу депутатите, следвайки указанията на вожда си Димитров, общ обвинителен акт с тринадесет точки. Ето част от вменените им грехове:

„1. Одобрили сключената на 1 март 1941 г. от правителството на професор Филов спогодба за присъединяване на България към Тристранния пакт на силите на остта Германия, Италия и Япония.

        2. Одобрили пропускането на германските войски през територията на страната, с което нарушили прокламирания от правителството неутралитет във войната и с това се дава възможност на Германия по-лесно да нападне съседните Югославия и Гърция.

        4. Позволили на български войскови части да влязат във военни действия с въстаническите народоосвободителни войски на Югославия и Гърция.

         5. Одобрили влизането на Бъгария в Антикомунистическия пакт.  

         7. Допуснали организирането и провеждането на явно враждебни акции против СССР…

         8. Допускат България да се превърне в плацдарм на Германия срещу СССР.

         12. Допринасят за отпочване на кървав поход против борците-партизани и техните близки чрез жестоки избивания, рязане на глави, гаври и опожарявания на техните къщи, и всеки от тях в своите околии е организирал тези злодеяния.” /17/ 

Поразителното в този документ е, че той звучи, като че ли е формулиран от съветски, югославски или гръцки лица. Та той обвинява българските парламентаристи в накърняване на изгодите на чужди страни! И то по време на война! В него не става нито дума за интересите на родна България, която е трябвало да се брани, за да оцелее като държава сред грохота и разрушенията на Втората световна война. 

Именно призованите на съд народни представители са тези, които са постигнали невъзможното: запазили са през тези злокобни времена независимостта на страната; не са позволили войската й да участва в мащабни военни действия; за разлика от почти всички европейски държави, не са изпратили нито един войник на Източния фронт да се бие срещу Съветския съюз; спасили са от нацистките лагери на смъртта близо 50 000 евреи с българско гражданство; успели са да преведат България през Втората световна война с минимални опустошения и човешки жертви.

На срамния антибългарски обвинителен акт Лазар Попов отговаря като българин:

„Участието на България в тристранния пакт се оправдава от следната фактическа обстановка: Германия и страните членки на пакта бяха в приятелски и съюзни отношения със СССР… нашите отношения с последната не се помрачаваха…

Пактът имаше отбранителен характер и не принуждаваше България да воюва… България не обяви война и не взе участие в похода срещу Югославия и Гърция…

… Недопускането на германските войски да минат през наша територия означаваше безплодна война… излишни жертви и разрушение. Нашата политика на мир… недостатъчната ни подготовка за воюване… наложи да бъдат пуснати немските войски, като запазим независимостта си и избегнем… германската окупация…

… В сп. “Млада България” и в много речи съм осъждал рязко политическите убийства и терора. Като народен представител в колегията си нямах никакъв случай на убийство и терор…

 … 4. Неизменно бях за мир, и то главно със СССР и Турция и добросъседски отношения, особено с Югославия и Румъния – становище, дебело подчертано в няколко мои речи…”  /18/

Попов заявява пред псевдосъда:

„Не съм съгласен с комунистическото учение, което не приляга на нашите условия и не може да разреши сполучливо социалния въпрос… Винаги съм бил противник на политическите убийства, терора, безотговорното факторство и пр. Това ме отврати от политическите партии и не съм бил член на никоя от тях. В списание „Млада България” и в много речи съм осъждал рязко политическите убийства и терора. Като народен представител в колегията си нямам НИКАКЪВ случай на убийство или терор… Отнасял съм се човечно и доброжелателно към гражданина без разлика на убежденията му.“ /19/

Комунизмът рязко противоречи на характера и на разбиранията на Лазар Попов. Независимо обаче от убежденията си, той – хуманистът, е защищавал подведени от червената доктрина българи, нарушили законите на страната и изпаднали в немилост пред властите. Съдебните документи показват, че някои от тях дават показания пред съда в негова защита. 

Но гласът им в полза на обречения на гибел млад и надежден политик остана – както се казва, глас в пустиня. За антинародния съд фактите, истината и законността нямат стойност. Над него властва само един господар. Името му е Йосиф Сталин.

На лист хартия в килията на Софийския централен затвор Попов нахвърля с молив някои мисли, които иска да включи в последната си дума:

„Доблестен – бях ли?

Без доблест и кураж никога.

Аршин – имах ли.

Оборище не е завършено.

Присъдата на Берлин, Букурещ и Ньой – не е окончателна.

Народа ни има право на благоденствие. А то е възможно само в границите на обединена България.

Посветих се на тази борба без да се наредя в лагера на никоя партия, особено на буржоазията, срещу която всякога съм бил.

Борих се, без доктрини, но честно и решително за една истинска правда срещу стария буржоазен свят и за тази борба смятам да дам всичо, ако ми е отсъдето да живея.” /20/

Пак с молив Лазар Попов подготвя пълния текст на последната си дума. Твърденията в нея са подкрепени с препратки към негови речи, произнесени в Народното събрание, и към някои от публикациите му в печата:

„… Предубеждение и пресилено е да бъда таксуван като непоправим германофил. Служих само на идеята за обединение на народа ни в неговите признати исторически граници. Никога не се увлякох в каквото и да е филство и пред чисто българските интереси не поставих никакъв чужд интерес. 

… България предвид настъпилите межународни събития след Сталинград и капитулацията на Италия трябва да има държавно ръководство, способно да осъществи една благоприятна промяна на следваната до него момент (8.IХ.1943 г.) външна политика.

 … Не само не съм бил слепец, отчаян и непоправим германофил, а всякога българин, за когото международните договори са метод за постигане националните ни идеали, а не единствена и неотменима съдба.

… Спрямо СССР съм имал неизменно отношение на мир и приятелство. 

… Никакво конкретно оплакване няма срещу мен от колегията ми или гдето и да е за участие, съвет, поощряване или каквото и друго действие за интерниране, наказване или преследване на комунисти. В колегията ми нямаше ни терор, ни насилие, ни убийства. … При тия данни аз не съм допринесъл нищо за терора в страната, а със скромните си усилия съм премахвал условията за насаждането му.

… Свидетелите (комунисти – б. а.) посочват, че съм ги бранил… че не съм се ръководил от идеите им, за да приема защитата им. И съм ги пазил за семействата им… и в името на човещината…

… По Закона за защита на нацията – след справка в дневниците на Н. С. установих, че и в трите заседания, на които е разискван и приет З.З.Д. не съм присъствал, не съм взел думата и не съм гласувал по принцип този закон.

Становището си съм изразил ясно чрез едно предложение по-късно, с което искам да се направи съществена разлика между евреите дошли след 1919 г. и тези отпреди това. Последните, като родени тук, расли, участвали в войните и пр. да не бъдат ограничавани изобщо.”  /21/

„Народният съд” няма да изслуша последната дума нито на Лазар Попов, нито на останалите подсъдими. Вторият му върховен състав не разполага с време за губене. Закритите камиони, с които ще бъдат отведени за разстрел народните избранници, заедно с висшите държавници, са готови да ги натоварят. 

Последният ръкописен документ, оставен от Попов ден преди произнасяне на присъдата и последвалата я светкавично екзекуция, е с дата 31 януари 1945 година. В него четем:

„Днес отидохме на последно заседание за последна дума. Бях приготвен да кажа думите за доблестта и аршина. Не ми се удаде. Към 9 ч. вместо съда, се яви секретарят и ни покани да си дадем pro memoria’та. Това сторихме по азбучен ред и после тръгнахме обратно към затвора. Времето е чудесно. Наистина ни зове към живот – а толкова смъртни присъди се искат и очакват. 

…Утре, изглежда ще се чете присъдата. Утре! Този исторически и съдбовен ден. Аз съм спокоен. Очаквам я с решителна воля, за да я приема мъжествено!

Може да бъде и смъртна.

…На 3.I.1945 бях разпитан от Нар. Съд в продължение на час и половина. От всякъде ми казаха, че съм бил най-доблестен. В същност аз съм по природа такъв. Моментът бе опасен и сериозен. Но рядко съм се виждал морално така силен, както на 3.I. Аз знаех, че срещу мен стоеше усмихната смъртта. Но до мен бе Бог и смирена до него – ти! (Има предвид жена си – б. а.) И всички мили и близки хора, в центъра на които – ТЯ, МАМА, на която дължа най-хубавите си нравствени качества.

Премина и този ден. А какво бе от 6.IХ. м. г. досега не ми се пише. То е минало, пълно с поука.

Ако един ден се срещнем и аз ще разкажа за него. Но колко има да ми казваш ти, ето това е по-важното. Ще бъде ли?” /22/ 

В плахата надежда прозират наивността и идеализмът на Лазар Попов - един от най-ярките представители на “третото поколение” следосвобожденски българи. По дух и по верую той принадлежи към онези поствъзрожденски мъже, които ако бяха управлявали България, щяха да дадат много, за да я превърнат в цветуща държава. За това свидетелстват неговите дневници, статии и речи, от които лъхат до болка 

привързаност към народа, неподкупна честност и напредничеви идеи

 за културно извисяване и материално благоденствие на българите. 

А това бяха грехове, за които комунистите предвиждаха смъртно наказание.

…

Радка Груева – дъщеря на Павел Груев – ръководител на личната канцелария на цар Борис III, осъден от Първия върховен състав на антинародния съд на смърт – с мъка си спомня шестдесет и три години след разтрела на баща си:

„Никога не съм мислила, че някой може да посегне на живота на баща ми. Та той беше не само абсолютно почтен човек, но не беше и политик, а началник на царската канцелария. Освен при цар Борис III, той беше служил и при цар Фердинанд и при регентите на цар Симеон II. Не можех да си представя, че някой може да го обвини в каквото и да е престъпление спрямо държавата. За татко най-святото беше България. Той слагаше България и дълга си към царя преди жена си, преди децата си. Никога не изричаше лоша дума за някой човек. Да изневериш на родината си, за него бе най-долното, най-грозното.

За баща ми ценностите в живота не се оценяваха с пари. Той казваше: „Онова, което може да се купи, не е ценно. Най-важното е човек да е почтен. Да обича родината си. Да изпълнява гражданския си дълг”. И ние – братята ми (Симеон Груев и писателят Стефан Груев – б. а.) и аз – бяхме свикнали непрекъснато да чуваме от него, че преди всичко трябва да бъдем добри граждани.

След екзекуцията на баща ми научихме от защитника му (видния юрист академик Йосиф Фаденхехт – б. а.), че първата присъда срещу него е била оправдателна. И че след нея от Москва е дошла заповед, диктувана от Сталин чрез Георги Димитров – да се осъдят на смърт повече хора. Всъщност да се осъдят повече бройки, което е още по-грозно. Не имена, а бройки!

След арестуването на баща ми имахме едно единствено свиждане с него в затвора през декември 1944 г. на връх двадесетия ми рожден ден. Жесток спомен. Бяхме мама, брат ми Симеон и аз. Леля ми – сестра на баща ми, не я пуснаха да дойде с нас. Видяхме как по коридора влачеха татко. Наредиха затворниците един до друг. Някои от тях не можехме да разпознаем – пребити бяха от бой. Нямаше как да стиснем ръцете на близките си през решетките. Викахме им от разстояние. Всички едновременно. Запомних последните думи на баща ми преди да го отведат: 

„Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл никога да постъпвам по друг начин”. 

По-късно от бащата на Стефан Савов научихме, че всички задържани много са се тревожили за съдбата на семействата си. Знаели са практиката на Сталин – никаква милост към близките.

Само седмица след това – отново по заповед на Съветския съюз – майка ми и аз бяхме натикани в конски вагони заедно със семействата на мъжете, съдени от “народния съд”. Посред ледената зима пътувахме в неизвестна посока. Мислехме, че ни изпращат в Сибир, но ни разтовариха сред скованата в студ Добруджа на ръба на малко усамотено селце. Оцеляхме само защото бяхме оптимисти и защото вярвахме, че новите управници нямаха никаква причина да убият нашите съпрузи и бащи. 

Оказа се, че сме се лъгали. През април 1945 г. дойдоха комунистически милиционери. Извикаха ни по имена. Мама и аз бяхме едни от първите. Не знаехме съдбата на татко. Обърнаха се към майка ми и й казаха: 

„Ти си вдовица”. 

Не можах да се въздържа и изкрещях: „Убийци!”

Разбира се, наказаха ме с мъчения, но физическата болка няма значение пред другата. 

Така съобщаваха на всички, кой е убит и кой не е.” /23/ 

…

До ноември 1944 г. бяха арестувани, измъчвани и разследвани за “народния съд” 17 български генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати. От тях 279 висши офицери, белязани като “военнопрестъпници”, бяха предадени на Четвъртия му върховен състав. /24/

Фактът, че армията на Царство България не беше участвала в сражения на фронтовете на Втората световна война и не бе нападала чужда държава, не смущаваше псевдосъдиите. Както и в останалите процеси, те невъзмутимо съдеха и живи, и умрели като военопрестъпници. 

Резултатът от поредния съдебен фарс бе зашеметяващ със суровостта си. Наред с десетките тежки присъди, бяха произнесени и 47 смъртни наказания. Ако към тази цифра се прибавят и убитите без съд и присъда в първите седмици след 9 септември 148 военни, то общият брой на унищожените кадрови офицери от българската армия възлиза на 195 души. /25/

Впрочем, това беше само първият - далеч не последен, 

удар срещу българското войнство, 

по-голямата част от което бе рискувало живота си във войните за национално обединение. 

Не вражеска военна сила, а сънародници комунисти - подвластни на съветския окупатор, - отнеха живота на повече мъже от командния състав на националната армия отколкото бяха събратята им по ранг, оставили костите си по бойните полета на трите войни, водени от Третото българско царство.

…

Шестият върховен състав на „народния съд“ може също да послужи като 

пример за жестокост и произвол

 На него бяха привлечени като обвиняеми 104 издатели, юристи, редактори, уредници, публицисти, писатели, учени, журналисти и художници.

 Обвиненията срещу тях бяха скалъпени и скандални: въвличане на България във Втората световна война, пропагандиране на великобългарски шовинизъм, проповядване на фашистка идеология, подпомагане на германската политика. 

Шестнадесет личности - сред които неколцина убити по време на „стихийната чистка“, бяха осъдени на смърт, 12 – на доживотен затвор, 69 – на строг тъмничен затвор от 1 до 15 години. И то заради убежденията им – умъртвените и репресираните люде бяха родолюбци и противници на болшевишкия терор. С влиянието си сред народа те представляваха сериозна заплаха за червената диктаторска власт. Затова и творбите им бяха иззети от библиотеките, унищожени и забранени. 

Хвърлените от антинародния съд в затвор интелектуалци и учени бяха все хора с име и авторитет: издателят и редактор на в. “Утро” Стефан Танев, редакторът на в. “Зора” Матей Бончев-Бръшлян, любимите писатели на няколко поколения българи Фани Попова Мутафора и Змей Горянин, художникът-карикатурист Александър Божинов, колегата му по професия Александър Добринов, юристите професор Любен Диков, професор Георги П. Генов, професор д-р Владимир Владикин, юристът и публицист Енчо Матеев, биологът професор д-р Стефан Консулов, юристът общественик Светослав Нелчинов… 

…

През 1988 година, в разгара на горбачовата гласност, изобличаваща някои от престъпленията на съветския тоталитарен режим, Борис Илиев – председател на Дванадесетия върховен състав (за съдене на членове на ”Бранник”, ”Български национални легиони”, профсъюзи и други – б. а.) на съда-гилотина, със задоволство си припомня: 

"Веднага (17 март 1945 г. – б. а.) започнах работа по огромния следствен материал и по подготовката на процеса, който насрочих за 26 март 1945 година. 

       ...

       Според обвинителния акт, като подсъдими бяха привлечени 176 души, а за свидетели посочени 138 души. 

       ...

       Въпреки огромната работа на съда – да изслуша обясненията на явилите се подсъдими и да събере сведения за отсъствуващите, да разпита 138 души свидетели – поради вещото и делово водене на заседанията, съдът приключи окончателно на 28 април 1945 година.

       ...

       От всичко 176 подсъдими са напълно оправдани 66 души, а останалите 110 подсъдими, осъдени както следва: на смърт – 20 души, на доживотен затвор – 6 души, на 15 години затвор – 15 души, на 10 години затвор – 3 души, на 12 години затвор – 1 човек, на 8 години затвор – 1 човек, а останалите 64 подсъдими на различни срокове затвор от 1 до 5 години." /26/

…

"Народните съдилища" извършиха непознато в световното правораздаване кощунство. Те осъдиха на смърт няколкостотин българи, убити без присъди след 9 септември 1944 година. В наредбата-закон на узорпиралите властта комунисти като нещо безобидно и в реда на нещата бе вписано:

"Смъртта на лице, извършило деяние по този закон, настъпила преди или след възбуждане на обвинението срещу него, не пречи да се започне или привърши преследването и да се издаде присъда съгласно предшествуващата алинея." /27/

Чрез този юридически абсурд беше 

“узаконено” умъртвяването чрез криминално насилие

 на Данаил Крапчев, на Райко Алексиев, на Йордан Бадев, на генерал-лейтенант Христо Луков, на генерал-лейтенант Никола Христов, на генерал-лейтенант Асен Каров и на стотици други видни българи, които – макар и мъртви, бяха осъдени от “народния съд”. 

Така червените големци получиха възможност да заграбят за собствени нужди движимото и недвижимото имущество не само на получилите присъди от „съда-гилотина“, но и на убитите без съд и присъда.

…

Масово бе изтреблението от т. нар. Народен съд на българи-некомунисти в провинцията. В село Новоселци на смърт бяха осъдени 157 души, в Горна Оряховица – 121, в Ямбол – 90, в Омуртаг – 81, във Враца – 79, в Ловеч – 63, в Дупница – 49, във Видин – 46, в Севлиево – 41, в Габрово – 37, в Неврокоп – 26. /28/

Ужасяват с броя си издадените смъртни присъди в отделните области на страната: Софийска – 635, Плевенска – 490, Пловдивска – 328, Бургаска – 322, Варненска – 302, Врачанска – 277. /29/

Цифрите карат всеки нормален човек да потръпне от възмущение, което се засилва още повече, когато се констатира какви личности се крият зад тях. Почти във всички случаи – най-образованите, най-откроилите се с полезни дела, най-авторитетните сред съселяните и съгражданите си, ще рече - най-свободолюбивите и най- добрите българи. 

Именно те трябваше да бъдат унищожени от новите комунистически управници, за да застине народът - обезглавен от водачите си, - в страх и ужас, подвластен на червените убийци.

…

Осъден от антинародния съд на смърт чрез разстрел, на 23 март 1945 г. край Врачанския затвор загива капитан Георги Радков. Той е герой с национална известност, спасил през декември 1916 г. от разрушение град Балчик. 

Тогава двадесет и седем годишният смелчага оглавява артилерийска батарея от 37 души, която с дързост, смелост и съобразителност успява да прогони навътре в морето три бойни кораба на Руския черноморски флот, превъзхождащи с огнената си мощ сто пъти тази на защищаващата родната си земя бойна дружина.

Неравната битка се възприема от българите за една от най-храбрите и най-достойните по време на Първата световна война, когато Царство България е принудено да се бие в Добруджа и по черноморското си крайбрежие с връхлитащите срещу него военни сили на Руската империя. 

И с небивал героизъм успява да ги победи и да ги спре при опита им да завладеят части от страната. /30/  

Скалъпеното обвинение на Четвъртия състав на Народния съд на Врачанска област – град Оряхово срещу земеделеца капитан Георги Радков гласи, че като околийски управител за една година е провеждал правителствената политика. 

„Съдът“ не взима под внимание факта, че в района, за който Радков отговаря, никой не е нито преследван, нито арестуван по нареждане на осъдения на смърт военен герой. /31/ 

…

Германският журналист и правист антифашистът Волфганг Бретхолц, който през есента на 1944 г. обикаля България като кореспондент на швейцарски и шведски вестници, съвсем точно схваща “историческата мисия” на антинародния съд:

„Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата им срещу тиранията.” /32/

ИЗТОЧНИЦИ:

/1/ Попов, Атанас, Произнасяне на присъдите, Писахме да се знае, Кн. втора, Жертвите на Народния съд, София: Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2006, ст. 95.

/2/ Погубените 1945. „Народният съд“ – обезглавяването на една нация: Тодор Кожухаров, клуб „Един завет“, 1 февруари 2011.

/3/ Пак там.

/4/ Протокол за разпит на Иван Горанов, http/ /archives.bg/narodensud/ SEARCH/. 

/5/ Пак там.

/6/ Пак там.

/7/ Пак там.

/8/ Ташев, Тошо, Министрите на България 1879-1999. София: ВИ Св. Г. Победоносец, АИ Марин Дринов, 1999, с. 123.

/9/ Протокол за разпит на Иван Горанов, http//archives.bg/narodensud/SEARCH/.

/10/ Попов, Лазар, Дневник, бележки, документи, Централен държавен архив.

/11/ Млада България, изд. На ЦК на Младобългарското движение, октомври 1933.

/12/ Пак там.

/13/ Пак там.

/14/ Груева, Радка, Радка Груева в разговор с Нася Кралевска, САЩ, Маями, януари 2008.

/15/ Попов, Лазар, Дневник, бележки, документи, Централен държавен актив.

/16/ Пак там.

/17/ Петканчин, Веселин, 67 лета след ехото на 67 разстрела… - Новинар, 1 февруари 2012.

/18/ Пак там, 2 февруари 2012. 

/19/ Попов, Лазар, Дневник, бележки, документи, Централен държавен архив.

/20/ Пак там.

/21/ Пак там.

/22/ Пак там.

/23/ Груева, Радка, Радка Груева в разговор с Нася Кралевска, САЩ, Маями, януари 2008. 

/24/ Хронология 1944 – 1947. Сайт декомунизация. 

/25/ Семерджиев, Петър. Народният съд в България 1944 – 1945. Йерусалим: Македония прес, 1997, с. 236, с. 259. 

/26/ Илиев, Борис. Революционният Народен съд. София: Изд. на Отечествения фронт, 1988, с. 82-83, 85, 166.

/27/ Държавен вестник, номер 219, 6 октомври 1944.

/28 / Райчевски, Стоян, Народният съд – 70 години от унищожаването на българския елит. – Целокупна България, 2015.

/29/ Пак там.

/30/ Подвигът на капитан Радков или спасяването на Балчик. Екип Българска история, 23 март 2013.

/31/ Пак там.

/32/ Бретхолц, Волфганг, Видях сгромолясването им. София: Бъдеще, Тилна, 1994.

*Кралевска  е български писател и изследовател. Завършила е немска филология и журналистика в София. Работила е като редактор и е превеждала романи и разкази. Понастоящем се занимава с публицистика и е автор на книгите: «Без заглавие – Рушители и строители на България» (2001, 2003, 2006 г.), «Споделено детство» (2009 г.), «Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997” (2010 г.), «Без заглавие – Комунизмът в битка с демокрацията (2011 г.), «България под комунизъм» (2016 г.) и «Shared Childhood – Behind the Iron Curtain” (2016 г.).
Живее и работи във Филаделфия, омъжена за д-р Ерън Оуенс.