Интервю на UA NEWS с българския разследващ журналист Христо Грозев.

— Христо, какви предпазни мерки използвате, за да не ви четат телефона, да не може никой да проникне в него или да постави подслушвателно устройство?
— На първо място, не бива да се инсталира нищо, което има компонент на Яндекс. За съжаление, макар и много удобен, виждаме как базите данни на Яндекс се използват от спецслужбите. Това е по подразбиране.
На второ място, разбира се, никой не може да избегне, ако срещу него има достатъчно платен интерес, за да ангажира някоя от израелските фирми, които подготвят оборудване за проникване в произволен телефон – от типа на Pegasus и новия Pegasus. Това не може да се избегне. Въпросът е само кой ще инвестира достатъчно средства, за да влезе в телефона ви. Рисковете могат да се намалят само като рестартирате телефона достатъчно често – буквално да го изключвате и пускате отново поне веднъж на ден. Това не е голяма цена на неудобство и никой от нас, особено журналистите, не бива да го пропуска. Достатъчно е телефонът да е изключен 10 секунди, защото много често е необходимо сигналът да се стартира наново, а не да продължава автоматично да ви следи. Това е една от препоръките, които водещите киберспециалисти дават.
— А iPhone по-малко уязвим ли е в сравнение с Android?
— По-безопасен е, но проблемът с iPhone е, че създава по-голямо усещане за сигурност и затова обръщате по-малко внимание на нещата, на които не трябва – например да не натискате различни линкове, защото смятате, че някой се грижи за вас. Но не е така. Приспива ви. Именно затова никога не съм преминал към iPhone – смятам, че моето поведение, моята хигиена при работа с линкове и при отговаряне или неотговаряне на различни запитвания е по-важна от самия телефон. Защото така или иначе на всеки две години се появява нов така нареченият zero day exploit и за iPhone. И тогава се оказва, че в продължение на няколко месеца никой от притежателите на такива телефони не е бил защитен, защото някой е открил уязвимост.
— Обяснете, моля, какво е exploit.
— Това означава нова уязвимост, за която не знае нито Apple, нито никой друг, и която много често не изисква активно натискане на нищо. Оказва се, че вече шест месеца някой е използвал уязвимост, за която никой не е знаел. Това е Zero Day. Затова е по-добре вече да очаквате подобно нещо. При Android това се случва по-често. Иначе съществуват много сигурни системи – просто са неудобни. На Android може да се инсталира съвсем различна система, която отнема няколко минути за зареждане, но е толкова рядко използвана от хората, че никой не инвестира в нейното хакване. Може би това е най-сигурният начин.
— А какво ще кажете за месинджърите?
— Винаги съм казвал, вече почти 10 години, колко опасен е Telegram – именно защото създава усещане за сигурност и криптираност. Такава сигурност съществува само когато активно избирате Secret Message. А в 99% от случаите хората не го правят, защото не може да се използва на компютър, само на телефон, и трябва активно да го включите. Освен това груповите чатове не могат да бъдат тайни – те винаги са повече или по-малко прозрачни, защото ако някой има достъп до сървъра, а в Русия, дори ако само един участник в чата се намира в Русия, то чрез ФСБ ще имат достъп до сървъра. И пак повтарям – не са мои думи, а думи на мой източник от ФСБ, с когото съм разговарял, който каза: „В никакъв случай не разговаряйте в открит чат, в обикновен чат в Telegram." А иначе – WhatsApp. Мисля, че ФБР може да го чете.
— ФБР, да. Е, нека четат.
— Всъщност те не могат и нямат право да четат телефоните на тези, които се намират в Америка или имат телефон с американски номер. Така че те не са опасни за своите граждани. Теоретично могат да проверяват нашия чат в WhatsApp. Но и там инвестицията за разбиването му е значителна. Ще го правят само за сериозни престъпници. А Signal е добър, ако го използвате на телефон. На компютър цялата история се съхранява в незащитен текстов файл. Ако някой влезе в компютъра ви, ще види цялата история на Signal. Така че различните чатове имат различни уязвимости. Най-важното е да не допускате усещането, че всичко при вас е сигурно.
— Правите ли нещо специално, когато пресичате граница – например изчиствате телефона, затваряте или изтривате някои месинджъри?
— Мисля за това. Ето един реален анекдот: преди няколко месеца влизах в Америка през Канада и погледнах последните си туитове, за да не е имало нещо прекалено обидно за Тръмп и така нататък. Но реших за всеки случай да публикувам някакъв последен туит, който не е политически, не е за Русия, не е за нищо. Понеже наскоро бях с децата на някакъв остров, имах снимка оттам – лодка, празна лодка без капитан и три красиви птици. Изглеждаше като опит да тръгнат с лодката – едната птица седи на капитанския мостик и гледа назад, другата стои до мотора. Просто публикувах снимката и написах нещо от рода на: „Ти каза, че можеш да управляваш такава машина, а до сега не можеш." Помислих, че е просто смешен мем. Веднага след това хората започнаха да питат: „Това за администрацията на Тръмп ли е?" Стана още по-зле, сякаш... Така че се наложи и него да изтрия. Та да, мисля за това. Даваха ми съвети, че докато чакам решение за грийн карта, по-добре да не публикувам нищо политическо в Twitter. Не очаквах Америка да стигне до това, честно казано. И толкова бързо, и толкова бързо. Имаше усещане, че тази система ще издържи векове.
— В заключение искам да ви попитам с какво се гордеете най-много?
— Все пак смятам, че разследването по случая Скрипал и предишните им „подвизи" в кавички се превърна в спусък – не само за контраразузнаванията в Европа, но и за правоохранителните органи, за да започнат да гледат, преразглеждат и търсят. Толкова им беше срамно, че журналисти са открили това, че те започнаха да работят по-добре.
— Когато събирахте данните и накрая стигнахте до истинските изпълнители – до Петров и Баширов, до истинските им имена – какво ви порази най-много тогава?
— Честно казано, ме порази, че открихме как тези хора още преди това 10 години са пътували из Европа и света, извършвали са други престъпления, други убийства и са оставяли след себе си толкова очевидни следи – а именно серийни паспорти. Те винаги са летели с паспорти от една и съща серия. Летели са с несъществуващи самоличности, създадени 4-5 години преди да започнат работа. И западният свят е бил сляп – западното контраразузнаване не е виждало това. Ето това за мен беше най-страшното. Кой ни защитава, ако такива очевидни неща никой не е забелязал? Ако бяха забелязали преди 10 години – нямаше да има нито случаят Скрипал, нито взривовете в Чехия през 2014-а, при които загинаха двама души, нито отравянето на българина Гебрев и сина му през 2015-а. И още много неща, които все още не сме свързали с тях, но знаем, че са пътували много по-често и не знаем какви престъпления са извършвали. Ето това ме шокира най-много.
— Защо западните разузнавания е трябвало да обърнат внимание на това?
— Мисля, защото всички разузнавания по света разчитат почти изключително на човешки източници – на това, което се нарича HUMINT. За тях най-важното са шпионите, внедрени в Русия, в спецслужбите и така нататък. Ако някой не им разкаже за дадена операция или мисия, те няма да разберат за нея. Сами, с ръцете си, правеха много малко. Журналистите ги приучиха и научиха да го правят след нашите разследвания, след всички руски разследвания – Фонтанка направи много, Новая газета направи много, проектите на Анин, Баданин и всички останали, и Рома Доброхотов. След това западните служби започнаха да използват именно такъв анализ на данни – да търсят в общодостъпни, открити източници. Преди не го правеха, защото смятаха, че ще научат всичко от своите шпиони. Просто трябваше да проверяват всеки кандидат за виза – дали реално съществува такава личност. Да намерят бази данни за миналото му, струваше тогава 15 долара. Можеха да го правят, особено по категориите с по-висок риск – мъже, пристигащи заедно, за да разглеждат кули. Но не го правеха.
— Имате ли обяснение защо Скрипал е бил избран за мишена?
— Това е много правилен въпрос, защото до днес няма отговор. Защото е невярно, че гонят всички предатели. След размяна има правило, че вече не ги преследват. Джентълменска договорка между спецслужбите – ако човекът е прекарал известно време в затвора и след това е бил разменен, вече не го преследват. В случая е станало нещо друго. И най-интересното е, че смятам, че по тази история всичко вече е казано и открито. Наскоро започнахме работа по документален филм за Солсбъри, за историята с катедралата. Мислех, какво ново може да се открие, за да не е тази история толкова стара и изветряла. И изведнъж, когато започнах да работя по нея, открих, че има много по-интересни неща, които тогава никой не е открил. Единственото, което мога да кажа сега – тъй като предстои да го публикуваме много скоро – е, че неочаквано е свързано с войната в Сирия. И историята, която разкриваме, е по-страшна от отравянето на Скрипал. По-страшна.
— Ще бъде ли отделно разследване или филм?
— И филм ще има, но няма да чакаме – историята е важна. Щом разполагаме с достатъчно информация, ще я публикуваме в The Insider и Spiegel. Надявам се, че ще можем в рамките на следващия месец.
— В открити източници се споменава, че имате псевдоним или сте имали – Мориц Ракушицки. Какво е това и откъде се е появило това име?
— Беше вътрешна шега. На сина ми беше около 16 години. Бях във Вашингтон. Работехме по MH17 заедно с колеги от американска медия, която тогава се казваше McClatchy. Когато работехме по тази тема, колегите ми казаха: „Хайде да отидем да видим какво се намира в руското посолство, в руското консулство, което руснаците наскоро освободиха и напуснаха." У мен се върна спомен от Люксембургския ми период. Казах: „Хайде да отидем." Беше някъде във Вирджиния – по времето на Обама бяха затворили, изгонили едно от консулствата, защото се занимавало с шпионска дейност. Казвам на сина си: „Хайде да отидем, ще ти покажа как работят истинските разследващи журналисти. Ще видиш как изглежда един ден разследване." Тръгнахме с един колега и сина ми, за да проверим какво е имало на територията на консулството.
Приближаваме се и виждаме, че то е оградено от американски войници, които го охраняват. Опитахме по някакъв начин да влезем. Те казаха: „Не, не може. Охраняваме, за да не влиза никой." Разбира се, ние сме разследващи журналисти, искаме да видим какво е имало там. Решихме да влезем откъм другата страна. Намерихме лодка, преплавахме реката, мислейки, че ще влезем в консулството откъм гърба. А там същите тези момчета вече ни чакат с автомати. Американският ми колега казва: „Слушай, аз ще се справя с това, защото съм американец. Ама те могат да ви отменят визите. Затова не им казвайте истинските си имена. Измислете си други имена." И как го казва това? Те вече се приближават към нас. Американският колега казва: „Внимание, ще стъпите в нечия лайна." И в този момент вече сме лице в лице с тях. Той казва – защото вече записва – „Kevin McHall." А аз казвам: „Мориц Ракушицки." А синът ми казва: „Макс Ракушицки." Ето как се появи.
После в шега започнах да се подписвам като Мориц Ракушицки. Но най-смешната история е в деня, в който публикувахме първото разследване по случая Скрипал – когато още не знаехме истинските имена, но знаехме, че са шпиони. Получавам директно съобщение в Twitter от колега от английската служба на BBC. Питат ме дали мога да участвам същата вечер в предаването с глас, за да разкажа какво сме открили. Казвам: „Под собственото си име все още не излизам никъде. Готов съм. Напишете, че съм Мориц Ракушицки." „Добре, без проблем." Уговаряме се. И половин час преди предаването публикуват в Twitter, че в предаването им ще участва... и добавят моя Twitter акаунт на Христо Грозев. Пиша им: „Какво направихте? Нали се уговорихме – аз съм бизнесмен, не искам всички да знаят че се занимавам." Те се извиняват, извиняват, „ще го махнем". Казвам: „Не, ако го махнете, ще стане още по-зле." Накрая излиза такава бъркотия, че вечерта звучи гласът ми и под него пише voiceover и в кавички „Христо Грозев" – сякаш Христо Грозев е моето фалшиво име. Объркаха се. Трябваше да напишат обратното. Жена ми тогава ми забеляза: „Ама ти кой си всъщност? Ако BBC казва, че не си Христо..." Така че Мориц Ракушицки беше смешният ми фалшив псевдоним.
— Кажете, моля, какво впечатление ви направи, когато материалите от съда се разкриха и можахте да прочетете какво е планирано и правено срещу вас?
— Първо, най-абсурдното е, че последен разбрах за това. Всички останали журналисти имаха право да го четат и чуват директно в съда. Но тъй като аз бях жертва и евентуален свидетел до самия край на делото, не ми разрешаваха. Трябваше да чакам да приключи всичко. И до ден-днешен чета части от тези разговори, от тези чатове между човека, поръчал всичко това – именно от ФСБ – и самите участници. Усещането е абсурдно. Като лош филм – понякога смешен, понякога страшен. Смешен, защото всичко правеха грешно, всичко бъркаха – например следяха хора, които изобщо не са мои роднини. Влезли в съвсем различна къща от тази, която смятали за моята вила в България. Намерили само дамски вещи и написали: „Той е много хитър. Специално обучен шпионин. Нищо от неговите вещи там няма."
Страшната част е, че когато влезли в истинския ми дом във Виена, не разбрали, че синът ми е там и играе компютърна игра в стаята си. В същото това време са се опитали и са откраднали някакъв лаптоп. Стар, вярно. Но ако синът беше станал от компютъра и беше отишъл да пийне вода... не искам да мисля какво би станало. И другите страшни неща – например когато реално започват да планират как да ме отвлекат, докато съм бил лятото в България, да ме прехвърлят с лодка някъде в Сирия, да ме държат там 6 месеца или просто да ме убият с Новичок и така нататък. Та – лош филм, но и страшен, и смешен.
— Тоест заданието, което са се опитвали да изпълнят, са го изпълнявали много непрофесионално, според вас?
— Е, на първо място, така трябва да бъде, защото такива хора не се наемат защото са специалисти, а именно защото се вписват незабелязано в обществото. Те не са шпиони. ФСБ и ГРУ просто им свършиха шпионите, които могат да изпращат в чужбина, защото поредицата от разследвания ги направи прекалено лесно разпознаваеми. Използвали са около сто такива шпиони в различни операции. Всички са „изгорели", затова започнаха да търсят нови, непрофесионални агенти. И разбира се, те идват с всичките си проблеми – работят небрежно, оставят следи, но и преувеличават успехите си и докладват неща, които не са се случили.
Интересно ми е да чета какво са казвали и мислели, че са направили – така и на заказчиците от ФСБ им е интересно да четат как са ги лъгали. Интересно им е да докладват на началството: „Вижте какви постижения имаме." И това се случва на всяко ниво. Забелязах го отдавна, когато започнах да се занимавам с аудиоперехватите на украинските спецслужби – руски офицери, докладващи от полето на боя на своите командири. Командирът докладва по-нагоре, той докладва по-нагоре. На всяко ниво успехът се преувеличава, а неуспехът се прикрива. Така нещо, което на полето е просто „някой е поставил неправилно граната и тя е избухнала", когато достига до Кремъл вече е „Мосад и украинците са помогнали, затова не успяхме." Същото е с тях. На всяко ниво са докладвали неща, които никога не са се случвали. И това, което достигаше до ФСБ, беше, че аз съм някакъв супер обучен агент на ЦРУ, MI5 и MI6 и затова всеки път съм успявал да избегна опитите им. А реално просто не знаех, че съществуват. Те влизат в стаята на хотела, където трябва да ме намерят и откраднат телефона ми – влизат в грешната стая. И докладват: „В леглото му спи гол мъж." А това е бил съвсем друг човек, спящ в собственото си легло. Но те докладвали, че в моята стая имало някакъв гол мъж.
— И глупав въпрос ще задам. Бих искал просто вие да го формулирате. Защо станахте обект на наблюдение и защо – доколкото разбирам – беше дадена заповед да бъдете докаран в Русия или унищожен?
— За това може да се съди само по хронологията – по датата, на която е дадена заповедта на тази група. Точно на 14 декември 2020 г. Какво се случи в този ден? По-рано, в същия ден ние публикувахме разследването за отравянето на Алексей Навални и унизихме ФСБ, унизихме лично Путин. Така че логично е именно в този ден да е бил дадена заповедта.