Алекс Алексиев, bulgariaanalytica.org

Избирането на Доналд Тръмп за 45-ти президент на САЩ през ноември 2016 г. доведе до предсказуема вълна от зле прикрити антиамерикански настроения в европейските медии и официални среди. Не е трудно да се открият причините за това. Европейският съюз, като основна европейска политическа институция, най-често заема позиции вляво от центъра и е много по-близо идеологически до демократичния елит в Съединените щати, отколкото до републиканците. Освен това, европейските медии са тясно свързани с мейнстрийм медиите в САЩ и гледат на страната през почти същата призма. Не е изненадващо, че европейските, и особено немските елити, бяха не по-малко шокирани и съкрушени от изборната победа на Тръмп, отколкото американските им колеги, а може би дори повече от тях, тъй като на стария континент реално няма средства за масова информация с консервативни позиции. 

Това, което последва, е още по-тревожно,

защото показва нови грешни тенденции, които не предсказват нищо добро за Запада, и най-вече за Европа.

Френетичната антиамериканска пропаганда вече достигна такива височини, че Der Spiegel декларира на заглавната си страница, че „истинското лице на Тръмп“ е качулка на ККК. Германската левица, представена от външния министър Зигмар Габриел, настоява за изтеглянето на американски ядрени оръжия от Германия, което на практика означава края на НАТО.  Канцлерът Ангела Меркел, насърчавана от плиткоумните твърдения на антиамериканските фанатици да се изживява като новия лидер на свободния свят, се присъедини към един руско-германски проект, който ще навреди на Украйна, Полша и останалата част от Източна Европа, и е в противоречие с почти единодушното двупартийно мнение на Конгреса на САЩ. Проектът, известен като „Северен поток 2“, не само заобикаля Източна Европа и прехвърля поне 10 милиарда долара в джобовете на руснаците и германците, но и убива всяка надежда на Европейския енергиен съюз да диверсифицира доставките и да намали зависимостта си от Русия. Досега 13 държави от Източна Европа са заявили гласно оплакванията си, но без успех. Фрау Меркел не беше впечатлена и от факта, че бившият канцлер и сегашен лакей на Путин, Герхард Шрьодер, е начело на проекта, който от своя страна се управлява от приятел на Путин, който е членувал в Щази.

Тъй като това се случва след опитите на Германия да диктува на Източна Европа да приема мигрантите, които Меркел нееднократно покани в Европа и на фона на новите напъни от страна на германските медии да обвиняват Версайския договор, а не Хитлер за Втората световна война, това е още един пример за немските амбиции, проявени по доста груб начин, който не се нрави на повечето европейци. Те биха предпочели такива неща да останат в миналото.

Може би е уместно в този момент да си припомним как приключи последният такъв външнополитически опит на Германия да действа на своя глава.

Той се нарича „Остполитик“ (Източна политика) и през 1969-1970 г. става официална немска политика

под ръководството на социалдемократическата партия (СДП). По същество, Остполитик означаваше, че Западна Германия ще признае съветската доминация над Източна Европа и Германската демократична република в замяна на щедри договаряния, с които Съветите трябваше да получат немски заеми и технологии, за да подкрепят провалената си икономика. Ключов аспект от тази схема бе да не се говори за човешки права и да не се предоставя никаква подкрепа за противниците на Съветския режим, включително за дисидентите. Всъщност, Западна Германия обещаваше подкрепата си за бруталните комунистически режими в интерес на „световния мир“, надявайки се в крайна сметка да постигне някаква илюзорна „промяна чрез сближаване“. Това беше чиста проба помиренчество. Така че, когато работниците от Солидарност се изправиха срещу комунистическия режим в Полша, броят на пребледнелите лица в германското външно министерство може би се е равнявал на този в Съветското политбюро.

Междувременно времената се промениха и в Белия дом имаше нов американски президент, който не само смяташе, че Съветският съюз е „империя на злото“, но и че може и трябва да бъде победен. Роналд Рейгън се зае да променя историята, дори в момент, в който костюмираните бюрократи в Бон продължиха да полагат своите отчаяни усилия в напразните надежди за съветска „реформа отгоре надолу“. „Още през 20 май 1982 г. Рейгън подписва строго секретната директива за националната сигурност (NSDD) – 32 , декларирайки, че Съединените щати вече не признават съветското господство над Източна Европа и обещават скрита подкрепа за движенията за свобода. Последва дълга борба, в която Америка активно подкопаваше основите на съветската власт на редица фронтове, от Афганистан и Никарагуа до Солидарност и Ватикана, възстановявайки военната си мощ, инсталирайки ракети „Пършинг II“ в Европа и използвайки санкции за отслабване на съветската икономика.

На 12 юни 1987 г., изправен пред Бранденбургската врата в Берлин и обърнат към Берлинската стена, президентът Рейгън призова лидера на Съветския съюз: „Г-н Горбачов, разрушете тази стена.“ Две години по-късно, на 9 ноември 1989 г., хората от източен и западен Берлин започнаха спонтанно да демонтират стената. Студената война приключи, а с това и Съветският съюз. Май е време тази проста история за Остполитик да бъде припомнена на фрау Меркел.