Филип Димитров

Безспорен факт е, че хората, които обичаме да наричаме народ, са Суверенът, т.е. носителят на държавната власт. Склонността ни да търсим дума, която да използваме в единствено число – като „народът“, „нацията“ - произхожда от факта, че всяка власт е израз на воля и следователно е необходимо да си представим, че 

суверенът има воля

 Тази воля с други думи е в известен смисъл фикция; тя съществува не като еднозначно явление сама по себе си, а като статистическа величина, резултат от взаимодействието на множество единични воли, които са често не само различни, но и противоположни. Практиката е показала, че тази воля трудно (и рядко) може да бъде организирана само с прости аритметически способи.

Затова и демократичната мисъл е създала принципа за разделението на властите. То има смисъл в два основни аспекта.

Практическият е, че всяка воля (не само всяка власт, но и всяка воля) е податлива на изкушението да надскочи собствените си граници и следователно – на произвол. Затова за гражданина е жизнено необходимо да съществува власт, способна да възпира власт, т.е. да има повече от един субект на властта, за да може, ако един от тях тръгне срещу мен, гражданина, да има не само морални, но и чисто прагматични основания за друг субект да застане на моя страна и в състезанието или дори конфликта между тях да бъдат изявени и защитени моите права, та да не стана жертва на произвол, а да е по-реалистично да си получа заслуженото.

Философският аспект на този възглед обаче е, че една воля-фикция лесно може да се окаже изкривена и дори, когато изглежда уместна към даден момент, може да противоречи на целта си, или да породи в друг момент вредни и дори 

саморазрушителни последици

 Разделението на властите дава гаранцията най-малкото за това, че държавническите решения се сблъскват на повече от едно ниво с често неприятните изисквания на реалността. Затова демокрацията измисля процедури за реализацията на властта.

От тук следва, че любимата формула „така иска народът“ е една крайно необходима фикция, но евтиното твърдение: „народът да си каже“ изобщо не е същностният израз на демокрацията. Безспорната максима „Глас народен – глас Божи“ не означава, че всеки повик, дори и събрал в някой миг статистически достатъчна поддръжка, е глас народен.

Волята (гласът) на суверена може да се изрази валидно само по два начина: в рамките на предвидените от Конституцията и законите процедури, или чрез революция. Революцията в каквито и благообразни форми да се развива е незаконен акт за отхвърляне на една изчерпана и не просто несимпатична, но и непоносима за огромното мнозинство от хората система от правила. Тя много рядко може да се направи само отгоре (като при Солон) и дори когато се налага чрез законно получена власт (като в случая с Хитлер) има нужда от масова подкрепа.

Не може да се каже, че хората имат право на революция – с нея те тръгват срещу утвърдените правила, за да създадат нови и източник на това действие е свободата им (т.е. божият дар, наричан още естествено право, който ние сме започнали безотговорно да приравняваме към всевъзможни други благородно измислени от нашите конституции и закони права).

Революциите са неизбежна част от вечните промени

в живота на хората и от още по-неизбежното неодобрение, което всички хора изпитват към всяка власт. Никоя власт не прави хората щастливи (освен много рядко и за кратко) и всяка власт създава елемент на неравенство, което е важен стимул за повечето хора, втурващи се към властта. Защото политиците въпреки набиращото популярност обратно твърдение също спадат към вида homo sapiens. С властта те поемат заедно с очевидните ползи от нея и многобройните, незабелязвани от наблюдателите, вреди.

Историята обаче показва, че с изключение на американската, а напоследък и на повечето източноевропейски революции, почти всички други са довели съответните общества до положение по-лошо от предходното и нанесените рани са се лекували с десетилетия, не много рядко от лечители със съмнителна стойност. Едно обаче е сигурно: след всяка революция в човешката история, тези които са подходили към нея неморално и сметкаджийски, са реализирали много повече материални облаги от тези, които са отстоявали принципите си. В това също няма нищо неестествено: революциите установяват някакъв обществен ред, а не царството божие на земята, макар много политически доктрини да се опитват да ни убедят в обратното. В човешките мерки (за разлика от божествените) хитростта и безскрупулността могат да принасят полза. Но отхвърлянето на която и да било власт само на това основание значи да се даде повече шанс на хаоса, който води до още повече вреди и несправедливост.

Никой не би трябвало да заклеймява желаещите да започнат революция, ако поемат риска да бъдат бити, арестувани или санкционирани за това, че нарушават законите, които отхвърлят. В някои случаи, ако хората застанат зад тях, това начинание може да завърши щастливо и безкръвно, както стана в повечето страни от Източна Европа. Но без поемане на риска да претърпиш насилие в процеса - или наказание в случай на поражение - няма революция.

Мирният протест може да иска само това, което попада в рамките на законите и действащата конституция. И ако цели промени в тях - да настоява това да стане в рамките на съществуващите процедури.

Това в още по-голяма степен важи за референдумите. Те са част от съществуващата система на законност, независимо дали отделният гражданин ги възвеличава или гледа на тях със скептицизъм. По това могат 

да се различават десни от леви, консерватори от либерали

 и в съответствие с възгледите си да предлагат една или друга уредба. Но при референдумите формулата „така иска народът“ не е безгранична, а съществува в рамките на установената законност. „Народът“ може да се произнася само по това, което е допустимо според действащата конституция.

Възгласът „Това народът го иска“ е отлично основание за революция, а дали е верен се разбира само в последствие – когато се види каква част от хората смятат, че така прогласената цел е честна, разумна, реалистична и дали са готови да рискуват всичко за нея. Този възглас обаче не попада в зоната на мирните референдуми, които се развиват в рамките на действащите Конституция и закони. Останалото е обикновена демагогия.