Димитър Бочев, bulgariaanalytica.org

Който гледа на конфликта между Северна Корея и САЩ като на двустранен конфликт, греши – радикално и опасно. Става дума не за разминаване на външнополитическия подиум между Вашингтон и Пхенян – става дума за съдбовен за цялата планета конфликт, за колосален сблъсък между варварството и цивилизацията. Eдин разбеснял се тиранин е обявил не само вербална война на целия външен свят – и преди всичко на неговите лидери, на водещите в икономическо, в политическо и в морално отношение държави на планетата. Най-новите ракетни изпитания на Пхенян демонстрираха колко основателно е безпокойството на Запада за съдбата на света. Съсредоточил цялата държавна власт в ръцете си, Ким Чен Ун съзнава, че външнополитическата агресивност, войната с целия външен свят е единственият начин той да удържи тоталитарното си господство. Което е застрашено не от злонамерени външни сили, а от собствения му народ. Най-опасен враг на най-отявления деспот на планетата са масовият глад, мизерията, неизмерими страдания на собствените му поданици. Които, колкото и доктринирани и фанатизирани да са от идеологическата пропаганда, си остават подвластни на волята си за оцеляване, на инстинкта си за себесъхранение. Който неизменно и винаги е крайният стратегически победител в междучовешките отношения – включително и в социалнополитическите. Всяка търпимост си има своите непристъпни граници – и това са границите на живота, на неговата самоотбрана, на себеопазването му от смъртта. Която е нагнетена в ядрените заряди на Ким Чен Ун.

За мен няма съмнение, че ежедневните заплахи на деспота към САЩ не са гола реторика, че той няма да се поколебае да използва смъртоносните си оръжия срещу Запада. Не в името на някакви абстрактни идеали за нов световен ред и справедливост, не за да наложи принципите на някакъв нов класово-партиен морал, в който севернокорейският комунизъм едва ли вярва, а в защита на абсолютната си власт, в която е вкопчен на живот и смърт.

Който си мисли, че с един масиран ракетен удар САЩ могат начаса да изпепелят Северна Корея и да решат проблема само за броени дни, мисли погрешно. Решението съвсем не е просто – нито политически, нито военно, нито морално. Няма съмнение, че ядреният боен потенциал на  Америка е несравнимо по-мощен от този на Северна Корея, че в един ядрен конфликт ще победят САЩ. Има конфликти обаче, в които всяка победа се оказва в крайна сметка пирова – конфликти, от които и най-безспорните победители излизат малко или много победени: не само морално. Такива са преди всичко конфликтите с оръжия за масово поразяване. Които, поразявайки, не правят разлика между демократи и антидемократи, между справедливи и несправедливи каузи, между агресори и защитници.

Казаното има своите неумолими практически параметри. Колкото и прецизна, колкото и развита да е американската противоракетна отбрана, тя не е съвършена. Това знае не само Пентагона – това знае и Пхенян. От стотиците, а може би и хиляди, ядрени ракети, с които обезумелият Ким Чен Ун разполага, е достатъчно само една-единствена да пробие американския противоракетен щит, а това съвсем не е изключено, за да се превърне една бъдеща американска военна победа в пирова. Има сериозни съмнения, че междувременно Северна Корея разполага и с далекобойни ракетоносители, които могат да проникнат и във вътрешността на САЩ. Това поставя Вашингтон пред кошмарни перспективи. Още по-застрашени са Сеул и Токио, които са под носа на Пхенян. Наред с това режимът на Ким Чен Ун е разположил на границата с Южна Корея хиляди конвенционални артилерийски установки, които са насочени към Сеул. Тези далекобойни оръдия са мобилни, а тяхната дислокация може много трудно да бъде локализирана. На практика тяхното цялостно премахване с един-единствен военен удар, колкото и масиран да е той, е невъзможно. Всичко това поставя и разположения в Южна Корея многочислен американски контингент, и съюзниците на САЩ в региона в смъртна опасност – радиацията не знае географски и политически граници. Така че наред с военно-тактическите, проблемът има и морални измерения, продиктувани преди всичко от неизбежните жертви сред цивилното население и от двете страни на фронтовата линия.

Всички тези тревоги поставят на дневен ред въпроса за вината и отговорността на световната общност, която допусна ядреното въоръжаване и превъоръжаване на севернокорейския режим. Защо външният свят не взе своевременно необходимите превантивни мерки, защо позволи това безумие? Лесно е да бъдат обвинявани най-могъщите световни сили – САЩ и Нато. Колкото лесно, толкова и несправедливо. Западът можеше още преди години да предотврати модернизирането на севернокорейската армия, но само със силата на оръжията – по мирен път, чрез многобройните дипломатически стъпки и икономически санкции на Свободния свят това не стана. Един военен удар преди, да речем, десетина години обаче би изправил Запада пред тежките морални алтернативи, за които вече стана дума. А ако дипломатическите и икономически стъпки се оказаха безрезултатни, то е по вина не на Вашингтон и Лондон, а на Пекин и Москва. Амбивалентното, противоречиво и лицемерно отношение на Русия и Китай към деспота Ким Чен Ун носи главната отговорност за военния възход на най-опустошителния режим под слънцето. Голата истина е, че Китай тайничко изхранваше стопански фалиралата Северна Корея, докато Русия я снабдяваше с модерни военни технологии – още по-тайничко, още по-скрито от външния свят. Пред който официално Кремъл и Пекин упрекваха с половин уста и от кумова срама агресивността на Пхенян. Какъв интерес имаха Русия и Китай да поддържат в региона такава убийствена и опасна и за тях самите военна машина, е тема на друг, предстоящ коментар. Целта ми в момента е само да назова поименно виновниците за най-опасния за цялата ни цивилизация конфликт. С тънката, с отчаяната надежда, че всяко лечение започва с поставяне на диагноза. Която за съжаление е само предпоставка – не и гаранция – за изцеление.