Илиана Славова

Разкритията за къщите на ужасите, където хора на преклонна възраст са малтретирани с нечовешка жестокост, изпитват съвестта ни като общество. 
Как е възможно нечия майка или баща да търпи глад и насилие месеци наред – дори години, да е затворник без връзка с външния свят и  близките да не подозират нищо нередно? Само ако са безразлични. А ако са подозирали, как са допуснали това да продължи? Ами работещите в тези „старчески домове“? Ами собствениците? Как така обещаваш на някого грижи, а после му налагаш брутален тормоз и унижения? 

Всичко това е знак за 

липса на емпатия и загуба на морални ориентири

 И не е просто изолирано явление в старозагорско село. Разкритията за още такива домове на ужасите говорят за доста по-дълбок проблем. Сигурно можехме да го избегнем, ако в обществото ни имаше изявено морално лидерство.     

Къде е православната ни Църква? 

На Запад католическата поддържа приюти, хосписи, благотворителни инициативи… Не на последно място – сплотява хората в местните общности така, че да се чувстват като семейство и да си помагат взаимно. Учи на съпричастност. Прави го и у нас, просто католическите ни общности са твърде малобройни, за да повлияят върху цялостната картина на обществото. 

Имаме светлия пример на отец Иван и на други сърцати свещеници, но помощта им за хората е плод на лична инициатива и лично усилие, не на системна работа на Църквата като институция. 

А дали Старозагорският митрополит Киприян отиде при изтерзаните обитатели на дома в село Ягода? Знае ли какво става в паството му? 
Дали патриархът Даниил се трогна от болката? 
Все пак църквата има мисия да подкрепя страдащите, бедните, хромите… Високият сан не е само власт, но и дълг, но редица висши църковни служители го разбират единствено като средство за трупане на пари, злато, ролекси, скъпи лимузини, разкош и разгул.     

Обществото ни наистина има нужда от духовно лидерство, от морален стожер. Иначе рискуваме да затънем в ценностен разпад. Дискусията за преподаването на християнски добродетели в училищата е съвсем навременна, но какво биха научили децата ни от църквата, ако вместо да отидат при страдащите, владиците ни са по-склонни да се срещат с руската посланичка Митрофанова и подопечните на кремълския сатанист Кирил Гундяев? 

Когато става дума за добродетели, те се възпитават в много по-голяма степен чрез дела и личен пример, отколкото с думи. А ако делата противоречат на думите, мисията изначално е провалена. Как църквата ще учи децата ни на емпатия, ако клирът се покланя към Кремъл докато Русия избива цивилни в Украйна, руши домове и храмове?  Разбираемо е, че в крайна сметка МОН предпочете в училищата да се преподава светска етика, а не религия. За да може наистина да лекува моралните дефицити на обществото, 

Църквата първо трябва да излекува себе си

от руските зависимости.      

Междувременно остава да се надяваме, че училищата няма да подходят формално и децата наистина ще се учат на добродетели. Да, няма спор, че това е преди всичко въпрос на възпитание в семейството, но когато семействата не се справят, а църквата е подкопана от чуждо влияние, образователната система остава единственият влиятелен фактор, който би могъл да изпълни подобна мисия. Обществото ни има нужда от поколения, които да поставят добротата и съпричастието на върха на ценностната си йерархия. Ако успеем в това, домовете на ужасите ще останат само кошмарен спомен.