Иван Сухиванов

      След падането на Стената се появи т. нар. „литература от чекмеджето“, на писатели от Източния блок, чийто творчество е било цензурирано, забранявано и т.п. В Русия например излязоха от забвение Платонов, Хармс и др., но не и у нас! Едни „люти чушки“ и толкоз. Един априлски поет, кандидат-дисидент, измъкна изпод дюшека стихотворение, което крил от ДС, а то било вдъхновено от събитията в Прага и саморъчно датирано „1968“, и посветено на Ян Палах; пропуснал завалията, че Ян Палах се самозапали през 1969 г.! 
        В „Задочни репортажи“ Георги Марков констатира, че единствено в България 

интелигенцията е тотално корумпирана

 от Живков, чрез привилегии, комунални благинки, синкурки, кьорсофри и разнобразни форми на съучастие с режима... Известна е прочутата ловджийска дружинка на Тато, към която напираха и членуваха литературните корифеи. То не бяха оди за СССР, стихове за Вожда, за Човека от народа, за Генералната линия, за заседаващи изпълкоми, за Партията и партизаните, за номеклатурчици, знатни овцевъди и свинепаси-герои... СБП бе преден отряд на Партията, гвардия. Миньори на човешката душа, които трябваше да измъкнат на светло интимната руда на трудещите се маси. 
        Няма да пропуснем тук абсолютно 

„положителния“ герой на българската литература през тоталитаризма – ченгето

Шпионирането в „името на народа“ (знаете това от романите на Б.Райнов) тогава бе една престижна деятелност.  Ето стихотворно какво е рекъл по въпроса и душеприказчикът на незабравимата Людмила, Л. Левчев: „Появява се човекът с железния тен - комисарят, чекистът, с петолъчка въоръжен. И с онази усмивка, остра като кинжал: - Добър вечер, добър вечер, гражданино капитал!...“ И по-натам: „Всеки, който се труди, за бъдещето разузнава - сърцето на земята, или сърцето на човека. В този смисъл аз признавам - войник съм на една поетична Че Ка!“. Смразяващо откровена позиция за един отявлен конформист. Олихвявана до днес. Впрочем радикализмът винаги е будел симпатии по нашите ширини, дори когато е само имитация. 
        И какво днес да правим с този

 баласт от мъртво „културно наследство“,

 с купището безвкусна, пропагандна литература на социалистическия канон, в това число и творчество за деца, измислени мемоари и пр.? Естествена част ли е той от развоя на българската литература? Ако въобще е литература. 
        Кого трябваше идеологически да мундщрова тази „литература“, чие битие трябваше да трови постоянно? Мисля, че подобни мисли не са и минавали през гузната съвест на класовоосъзнатия роден писател. Това, което обаче дълбоко го вълнуваше, (освен огромните тиражи, претопявани и преиздавани отново) бе дали ще се хареса на властимеющите. И по специално на наставническата институция на „всевиждащия читател“ - ченгето. Така възниква и онзи прослувут психологически комплекс, наричан нежно „автоцензура“. Автоцензурата пък породи прословутия „езопов език“ - който старите конспиратори от себепето се опитаха да представят за скрита съпротива на режима! Езоповият език всъщност си е арго на дворцови шутове, незлоблива забава за управляващите, които обичаха плоски и дебелашки шеги... 

     Разбира се, всяко произведение на словото бе съобразено с хоризонта на очакване на абсолютния реципиент, ченгето... Като в такъв режим на функциониране литературата е просто една мутираща реторика, на финала винаги стоварваше неумолимото мнение на партийният секретар, своеобразна deus ex machina на соцестетиката... Просперираха и зевзеци, кой знае защо критиците натискаха да ги възприемаме за сериозни, „дълбоки“ автори… Ловджийската тематика после съвсем естествено си преля в мутраджийска, понеже спортните галфони също са социалистическо изобретение... 
        Но най-същественото, което е необходимо да се каже за литературния експеримент на соцреализма е, че 

не се роди нищо значимо 

в аспекта на световната литература. (Така че мерака за Нобел, получен от соцреалист  си остана неудовлетворен)... Няма как - в областта на творчеството триковете се наказват. А тактиката на нашенския писател беше от рода на: „половината род върли хайдути, другата - тежки чорбаджии“... Безумията на писателското войнство бяха най-видими в лириката: тематично безпомощни „умувания“, чийто изповедална форма напомняше отчет пред първичната партийна организация, „самосъд“ (опять Левчев) - макар и в разрешената и клиширана иносказателност, или пък юнашки размисли над милиционерски мантри, като известната мисъл на товариш Джержински... 

     От нарочените за поети се изискваше: да бъдат ясни в изказа; недвусмислено заглавие, което да не надвишава компетентността читателя (ченгето); поанта - сдъвкваща смисъла в ярко, заканително изречение. (Това за пред невидимия „другарския съд“, понеже самокритиката на лирическия герой бе елемент на всяко изказване, освен косвените или преки цитати на комкласицизма). Изискваше се и рима (въпреки че за българския стих е по-естествено да е без такава, но великия руски образец си казваше своето...) - римуването достига своя връх при Валери Петров, на когото след Девети подарили служебен пистолет. Никак не бе желателно да се римува „фашизъм“ с „комунизъм“ например, забрана равносилна с омерта... На белия стих се гледаше като на идеологически диверсант, промъкнал се в стройните редици на писателския трейдюнион... А и платените цербери на литературното производство не бяха толкова добре подковани, че да откриват изтичането на смисъл в свободна форма... 
        Ченгето обаче не беше само нормативен читател. То бе автор на досиета. И тук, ако разгледаме структурата на разказа от шейсетте, биха открили огледални съответствия с начина на изграждане на досието. Не става дума само за просмукване на поетиката на досието с това на разказа, изграждан според соцканона, това бяха два клиширани жанра с една цел, 

извратена литература, лежаща на принципите на соцреализма...

 Декорацията, характеристика и обрисуването на реалистичен портрет, средата, симулативните и съчинени реплики, които авторът (ченгето) бе „подслушал“ сред „народа“, и т. п., се изискваха и в двете писмени форми. В досието това се правеше от казионния писач. Оттам и склонността на късия разказ към „очеркизъм“ (реалиъм демек) , се дължи именно на този стремеж - „да се каже цялата истина за живота“, каквато искаше да се чуе от Партията-кърмилница... В този дух досието е фалшив документ, съставян по стандартна процедура, за един измислен от постановчиците биографичен архетип: интелигент, работник, селянин, партократ (т. е. „народ“)... и прикриващия произхода си, внедрен от човешката природа „враг на народа“.     Примитивна херменевтика, която се изискваше, за да бъде четен и възприеман този пропаганден продукт, пак  да се изхожда от интелектуалното ниво на „народа“, подлежащ на задължително пре/възпитание, което според соцестетиката, по-лесно се осъществявало с художествени средства ... Цинизмът на подобно твърдение се оправдаваше с йезуитски доводи от рода: „Учението на Маркс е всесилно, защото е вярно!“(ibidЛенин). 

       За четенето и възприемането на досиета, които са своеобразна чернова на парадната литература - предполагам не са се изисквали специални умения; такива умения са нужни повече за класиране и съхранение на събраната, измислена или направо клеветнеческа информация. В доста случаи това са пошлотии от частно естество. Писателите, подобно на казионните структури, също бяха организирани по старшинство: от генерала до фелдфебела-натегач от провинцията (региона)... Така след  Десети ноември те запазиха чиновете си и оглавиха редица от червените вестници; колкото повече от старите кучета-писатели има в една редакция - толкова този вестник е по-перфиден в гаврата с желанието на хората за промяна... Приватизирани от наши другари бяха всички литературни конкурси, издателства, редакции и пр., чийто „запазена марка“ трябваше

 да произвежда соцносталгия,

 желанието да се върнем в ония, мъжки време... Липсата на език, адекватно описващ това, което наричаме „преход“ също дължим на старите хитреци, които осмърдяха всеки опит за нова българска литература, модерна и адекватна на съвремието; същите господа-другари, чийто плач по синекурките на СеБеПе придоби апокалиптични измерения... Подготвяни цял живот да произвеждат инсинуации, тази „интелигентска“ гвардия оглавяваше или правеше опит да оглави всеки протест против опротивялото статукво, което те представят за „изконно българско“, изхождащо от народните недра и пр. Посмъртно беше усвоено и творчеството на редица честни български писатели, то бива преиздавано от името на някаква загиваща „българщина“, на рухваща духовност, под егидата на червен президент, естествено с парите на данъкоплатците... И затова никак не случайна реставрацията в културната област и преоценката на „творчески“ заслуги, маркирани от безотговорното раздване на държавни награди, постове, пожизнени пенсии, почетни председателства и пр:  имаме зам. министър на културата, която пишеше текстове за чалгапевачки… Предполагам, че в основата на компроматните текстове, черния пиар, и въобще на гадната духовна ситуация стоят „писатели“ - ченгета по същност... 

      Но досиетата стоят,  като една позорна литературна история в сянка.