Миналата седмица Русия и Европейският съюз проведоха конференция, на която руският външен министър Сергей Лавров заяви в речта си: „Ситуацията остава много тревожна. Нашият общ европейски континент преживява безпрецедентна криза на доверие. В Европа отново се издигат разделителни линии, които се движат на изток и се задълбочават, като окопи на фронта." Това не са някакви тривиални баналности и не е обичайната словесна еквилибристика, типична за международните конференции. Това твърдение е отражение на руската действителност. И нейната гледна точка за случващото се, както и преди в историята, се различава от възгледите на Европа и Америка.

Принципът на организиране на руския мироглед се разбира най-добре чрез припомняне на казаното от президента Владимир Путин преди няколко години: че разпадането на Съветския съюз е катастрофа за Русия. Забележете, не крахът на комунизма, а крахът на Съветския съюз, чиято основа се формира през царската ера и защитава Русия от нашествие.

Разпадът на Съветския съюз фрагментира най-западните му територии, които имат досег до Европа. Беларус, Украйна и Молдова получиха независимост, а границите на Русия се преместиха значително на изток. От една страна, Русия не можеше да направи нищо по въпроса. От друга страна, тя би могла да се примири с тази загуба, при условие че този регион няма да бъде контролиран от европейци и американци. На нея щеше да й е достатъчна буферна зона, в която има клонящи към Русия или поне неутрални държави. Държавите, контролирани от Запада, бяха опасни.

Украинската революция през 2014 г. наруши този баланс, замествайки проруския президент с прозападно правителство. Путин възприе това като спонсориран от Запада преврат и се опита да запази контрола върху Източна Украйна, която граничи с Русия. Появиха се три гледни точки. Американската гледна точка беше, че Украйна има право на самоопределение. Руската гледна точка беше, че всичко това е резултат от тайни операции. Европейската гледна точка беше класическата европейска: имаше почти толкова мнения, колкото държави в Европа. Страните на бившата граница на Русия, като Полша, видяха връщането на руската агресия в действията на руснаците в Украйна. Германската гледна точка беше, че каквото и да се случи, не трябва да се позволява да се отразяват отношенията на Германия с Русия.А мнението на такава страна като Португалия беше, че всичко това се случва твърде далбече и едва ли влияе на Европа.

Това обаче беше преломен момент. Русия счита, че Западът е нарушил мълчаливото споразумение за неутралността на буферната зона. САЩ заключиха, че това е нов опит на Русия да си върне статута на велика сила. Европа показа или безпокойство, или безразличие.

Но последните събития в Беларус промениха много. Самолет на Ryanair, летящ от една държава от ЕС до друга, е принуден да кацне в Беларус, където са арестувани двама пътници от този полет. След хаотичните миналогодишни избори в Беларус Русия подкрепи тази страна и нейния проруски президент, който се оказа в обсадно състояние. Така че, ако по-рано това не беше ясно, сега стана изключително ясно: Беларус е партньор или дори откровен сателит на Русия. Европа се убеди, че руското влияние се движи на запад и вече пристигна на границата на балтийските държави и Полша. Но за Русия всичко беше точно обратното: Европа е тази, която постоянно разширява своето влияние и мощ на изток. В частност, точно това е имал предвид Лавров, когато е говорил на конференция на Европейския съюз.

Въпреки това той не повдигна най-важните въпроси. Какви са отношенията на Европа със САЩ и какво е Европа? Невъзможно е да се отговори на първия въпрос, без да се отговори на втория. Руснаците трябва да знаят този отговор сега. Ако Европа е единно образувание с единна външна политика, която действа под егидата на НАТО, тогава Русия се противопоставя не само на Европа, но и на САЩ. Ако не, позицията на Русия е много по-силна. Москва не може да се надява да промени перспективата на САЩ по тези въпроси, но има възможност да разедини европейското виждане за Русия. И тъй като НАТО действа на принципа на единодушието по много въпроси, Русия може ефективно да блокира САЩ.

В този контекст речта на Лавров е съвсем логична. Той говори директно към Европа, като каза на нейните лидери, че Русия ще отговори, ако продължат да се придвижват на изток. Той каза това на онези, които се надяват ситуацията в Беларус да се успокои от само себе си. Неговата аудитория в ЕС не е Европа, а споразумение за икономическо сътрудничество между повечето, но не всички европейски държави. ЕС няма външна политика извън търговската политика, нито има собствена армия. ЕС по своята организация е против нахлуването на въпросите на националната сигурност в сферата на икономическите въпроси. Речта на Лавров разтревожи тази група, на което той се надяваше. Вероятно те са разстроени от инцидента със кацането на самолета, но недостатъчно, за да влязат във военна и дори икономическа конфронтация с Русия.

За Русия най-доброто средство на отбрана е разделена Европа, тъй като тя обвързва ръцете и краката на НАТО и затруднява действията на САЩ. Без НАТО САЩ ще трябва да се справят с всяка държава поотделно, за да извършат подобни действия, което означава, че Америка няма да има безспорната подкрепа на европейските държави. И в такава ситуация бойното разгръщане с прехвърляне на сили и техника от Северна Америка в Полша значително ще се усложни по отношение на логистиката.

С други думи, Русия иска да предотврати обща американско-европейска реакция на хипотетичните действия на Украйна. Но истината е, че руснаците са слаби и уплашени. Те са ужасени от истинския смисъл на разпадането на Съветския съюз и въпреки концентрацията на войски тук-там, те не са сигурни дали могат да надделеят. Те не са уверени в собствените си възможности. Те вярват, че с Беларус за тях се появява благоприятна възможност, но за да се възползват напълно от нея, трябва да създадат пукнатини в Европа. Русия трябва да предприеме такъв ход и можем да очакваме множество примамливи предложения до различни европейски страни. Но проблемът за Русия е как да намери такива изкусителни оферти./БГНЕС

(Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс”)