Едвин Сугарев

Само преди дни президентът Тръмп заяви, че вече е взето решение за американска атака срещу ядрените обекти в Иран, но той е решил да го отложи с две седмици, тъй като е убеден, че още е възможно дипломатическо решение – и че Техеран отново ще седне на масата на преговорите за неговата проблематична ядрена програма – въпреки започнатата от Израел война по същия повод. 

Това се оказа блъф

Тази нощ американските тежки  бомбардировачи В-2 изсипаха своите 30-тонни бомби върху основните ядрени обекти в Иран. Добре е да имаме предвид, че това е първият случай в човешката история, в който с конвенционални военни средства се атакуват ядрени бази, предполагаемо съдържащи големи количества обогатен уран – и следователно последствията от такава атака са трудно предвидими, а поради това и самата тя е акт, който предполага поемането на тежки отговорности – пред нацията, която я предприема, но и пред света, който може да пострада – глобално и непоправимо.

Този акт впрочем има двуяко значение. От една страна можем да дишаме по-леко, след като поне временно е предотвратена възможността ядрените държави на планетата да се увеличат с една. Още повече, че агресивните намерения на режима на аятоласите не подлежаха на съмнение – и официално заявяваната цел на тяхната ядрена програма беше унищожението на Израел. От друга страна обаче няма как да не си дадем сметка, че 

Тръмп на практика вкарва САЩ във война

 с непредвидим изход, без да поиска разрешение от американския Конгрес – което също е без прецедент в историята на тази страна. Ето как се раждат диктатурите – а пътят на САЩ към тоталитарно управление е проблем, който засяга не само американците, тъй като ако и тази страна се нареди в една редица с Русия и Китай, геополитическите реалности ще се променят неузнаваемо, а шансовете за световна сигурност и мирно съвместно съществуване ще бъдат минимални.

Бодрите му изявления в Туитър ясно показват целта на операцията: да закрепи поразклатения си авторитет с внезапен победен ход – и да се наложи в световното обществено мнение като фигурата, разрешила смятания за неразрешим и крайно опасен проблем с иранската ядрена програма. Свръх всичко да покаже на дело боеспособността на американската армия – и да докаже, че нейната мощ не е съпоставима с тази на която и да е друга армия в света. Остават обаче няколко елемента от геополитическия пъзел, на които тази операция не дава отговор – и което в близко бъдеще могат да придобият решаващо значение. 

На първо място тя на практика зачеркна идеята, че САЩ преориентира своята роля 

от световен жандарм към защита само на собствените интереси,

 една изолационистка теория, която беше в основата на всички геополитически аргументации на самия Доналд Тръмп. Това не може да не създаде напрежения в самия лагер на неговите привърженици – част от които се доверяваха на тази теория като основен фактор в правенето на Америка отново велика. Сега те с основание могат да се запитат какви са причините за това отстъпление от прокламираните принципи – и на защо подкрепата на Израел е по-значима от щетите и загубите, които САЩ могат да претърпят от включването си в тази война, която, както е добре известно, „не е тяхната“. Още повече, че самите основания за конфликта между Израел и Иран подлежат на обструкции – например според директора на националното разузнаване Тулси Габард ядрената програма на Техеран не цели създаването на атомна бомба, а дори и да има подобни намерения, от нейното евентуално създаване ни делят цели три години.

На второ място остава открит въпросът - защо иранската ядрена програма е способна да предизвика намесата на САЩ, а заплахите за ядрени атака от страна на Путин и неговото обкръжение са отминавани дори без възражения. И също – какви са аргументите за това Вашингтон да се включи във война в близкия Изток в защита на Израел, а да 

неглижира продължаващата повече от три години война в сърцето на Европа, 

която де факто заплашва всеки момент да прерасне в агресия срещу цивилизованата общност на Стария континент. Какви са моралните критерии, според които САЩ де факто денонсират задълженията си по чл. 5 от договора на НАТО (със заявлението на Тръмп, че ще остави Путин да прави каквото си иска със страните, които „не си плащат“ за американската защита), но се намесват с пълна сила в Близкия Изток, при това по начин, който би могъл да превърне целия регион в дългогодишна зона на военни конфликти – и ако се вгледаме в близката история на този регион, ще видим, че това е повече от вероятно.

На трето място американският президент би трябвало да си даде сметка, че конфликтите в днешния свят често са асиметрични – и че не е достатъчно само да бъдеш силен, за да наложиш мир там, където конфликтът е тлеещ от десетилетия. Да, германският канцлер Мерц има право, че Израел върши мръсната работа в днешната геополитическа ситуация, само че всички знаем, че подобни победи са временни – и че Хизбула и Хамас могат да ни изглеждат обезглавени, но това съвсем не означава, че с тях е свършено – на мястото на избитите техни командири ще се появят други, унищожените структури ще бъдат възстановени, подземните тунели в ивицата Газа ще бъдат издълбани отново, изчерпаните запаси от ракети ще бъдат допълнени – за което солидарността на другите тиранични режими, особено този на Путин, дава солидни гаранции. 

Прокситата на Иран няма да изчезнат,

 освен ако не рухне режимът на аятоласите, а засега такава перспектива не се очертава. Разбира се, тези проксита едва ли ще имат големи успехи в атаки срещу американските военни бази, но пък терористичните атаки и пиратските набези могат да станат ежедневие – при това не само в Близкия Изток, но и в Европа, и на територията на самите САЩ – а от отговорността за тях американският президент няма да може да избяга.

И на четвърто място: рязката промяна на геополитическите баланси в Близкия Изток може да повлече крак и 

да промени балансите и в световен аспект

 Преди всичко трудно можем да предвидим реакциите на другите арабски страни – част от тях вече забраниха въздушното им пространство да бъде използвано за военни полети от американска страна – което е най-малкото симптоматично. Турция реагира достатъчно остро и категорично – и можем да предположим, че нейната позиция ще бъде последователно против намесата на САЩ в този конфликт – а значението на тази страна за световната архитектура на сигурността съвсем не е маловажно – и ще нараства с времето. 

И на пето, но не на последно място – едно евентуално поражение на Иран и падане на режима на аятоласите ще бъде тежък удар за Русия, която 

ще загуби основния си коз в Близкия Изток,

 а след падането на режима на Башар Асад този коз е и единственият, който й е останал в тази размирна част на света. Нейната реакция също е трудно предвидима – при все че можем да предположим, че тя няма да има преки и явни измерения, но пък със сигурност може да се предвиди, че от първоначалното доверие и въодушевление от политиката на Тръмп ще остане твърде малко.

И накрая: няма никакви безспорни доказателства, че американските бомби са ликвидирали ядрената програма на Иран до степен, при която нейното възобновяване да е невъзможно – и че на иранците не им остава никакъв друг шанс, освен да се върнат на масата на преговорите. Можем да предположим, че версията за това, че количествата обогатен уран са предварително евакуирани, е само подвеждаща приказка, тъй като разузнаване от ранга на МОСАД би забелязало подобна евакуация, но пък не е ясно доколко истинно е твърдението на Тръмп, че „ключовите ядрени съоръжения за обогатяване на уран на Иран бяха напълно и тотално унищожени.“ Лесно е да напишеш в Туитър, че „Фордо го няма“, само че става дума за мощности, скрити дълбоко под планински масив, поради което версията на Иран, че пораженията там са само повърхностни, също заслужава внимание. 

А ако тя е вярна, вероятността след няколко седмици светът да осъмне с някоя и друга ядрена бомба в повече си остава актуална, а шансът тази ядрена бомба да бъде активирана би бил близък до сто процента. Кой би носил тогава отговорността? Струва ми се, че тя би носила конкретно име – и 

това име е Доналд Тръмп

 И когато той казва, че „бъдещето на Иран ще бъде или мир, или трагедия“, е добре да си представим, че същото се отнася за бъдещето на света – защото когато едно ядрено копче бъде натиснато – все едно в коя от днешните сатрапии, ефектът на доминото е неизбежен.