Българските слуги на Кремъл ще подкрепят всичко, което е в полза на руските интереси и в ущърб на европейското единство и сигурност – без значение дали това е Тръмп, Орбан, Фицо или „Алтернатива за Германия“

У нас се наложи първосигналният образ на Украйна като „кауза на неолибералите“ – ако я подкрепяш, то ти непременно си „либерал“, „джендър“, че дори и „ваксиниран“, а тези примитивни нагласи се отразяват пряко върху политическата непоследователност, казва пред Faktor.bg историкът

Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Станчев, през отминалата 2025 г. войната на Русия срещу Украйна премина под знака на Доналд Тръмп, каква е равносметката - провали ли се американският президент в амбициите си да спре избиването на невинни?

- Всички си спомнят, че постигането на бърз мир в Украйна фигурираше като един от външнополитическите акценти в предизборната кампания на Доналд Тръмп. Бяха използвани дори крайно нереалистично звучащи формулировки, като „слагане на край на войната за 24 часа“. Днес обаче, почти година след встъпването му в длъжност, войната не просто не е към своя край – умишлените, целенасочени руски удари срещу цивилно население в Украйна, често на стотици километри от фронтовата линия, продължават на практика всеки ден.

Целта е ясна и добре позната още от действията на руската армия в Чечения. От една страна, се упражнява непрестанен терор, чиято задача е максимално да уязви цивилното население и то да започне да оказва натиск върху собственото си политическо ръководство за безапелационна капитулация. От друга – демонстрира се решителност и безкомпромисност пред международната общност. Основното руско послание е пределно ясно: „Русия няма да отстъпи от нито едно от своите искания. Или ги приемате, или войната ще продължи, докато не бъдат постигнати със сила.“

Администрацията на Тръмп очевидно не разбира нито една от фундаменталните причини зад тази война. Или отказва да ги разбере. Белият дом не осъзнава, че Русия не е готова на истински преговорен процес. Русия води завоевателна война, която в съзнанието на кремълските идеолози има екзистенциален характер по отношение на самата руска идентичност. За Москва самото съществуване на независима Украйна представлява травматично предизвикателство спрямо имперските ѝ амбиции. Затова Русия отдавна е демонстрирала готовност да заличи украинската национална идея – без значение на каква цена ще бъде постигнато това. В американските разузнавателни, академични, StratCom и други среди има достатъчно авторитетни специалисти, които още от 2014 г. последователно сигнализират за тези руски намерения. Тръмп и неговият екип обаче категорично отказват да ги чуят.

В този смисъл „провал“ е напълно точна дума за външнополитическите действия на Доналд Тръмп по отношение на войната срещу Украйна. Но тя не е единствената. В не по-малка степен думата „лицемерие“ също описва адекватно поведението на Вашингтон през последната година. Само преди дни американският президент демонстрира категорична решителност за унищожаване на джихадо-салафитските ядра на „Ислямска държава“ в Нигерия, които тероризират местното християнско население. Също така преди ден специални американски сили извършиха  операция и арестуваха диктатора Мадуро. Подобна решителност обаче напълно отсъства, когато става дума за прекратяване на всекидневните зверства, извършвани от руската армия срещу украинския народ.

- До колко чистосърдечни бяха намеренията на Белия дом за постигане на мир, след като непрекъснато се фаворизираха интересите и плановете на Кремъл, а на Украйна се отреждаше негласната роля на виновник за конфликта?

- Наистина странен изглежда натискът на Тръмп срещу Киев и налагането на мирен план, който не без основание беше определен като „диктуван в Москва“. Американският президент подхожда към двете страни така, сякаш не прави ясно разграничение между жертва и агресор.

Зад това поведение на Тръмп обаче съществува логика – абсурдна, цинична, но все пак логика. Този човек не е политик в истинския смисъл на думата. Той очевидно не притежава политическо мислене. Поведението му се изгражда около два ясно разпознаваеми мотива – стремеж към икономическо влияние и силно изразена мания за собствено величие. В този смисъл трудно може да се говори за каквато и да е чистосърдечност. „Сърдечността“ при него се измерва в бизнес, в „сделки“ (любимата му дума) и в желанието да се представи като глобален миротворец.

Тръмп смята, че той е призван да създаде важни икономически връзки между „големите“, което изчерпва неговата представа за „мир“. Също така той осмисля тази война като конфликт между две противоречащи си страни, които той и само той е способен да „помири“. Именно това генерално неразбиране на причините и логиките зад войната обрекоха неговите дипломатически инициативи на неуспех.

Има и нещо друго. В поведението на Тръмп прозира още един доста симптоматичен почерк, който също обяснява това, което вие посочвате като фаворизиране на руската страна – това е усетът му за реваншизъм. По подобие на най-обикновените (за да не използвам по-цветна дума) квартални „копейки“ у нас, този човек съвсем първосигнално привижда в образа на Украйна и съответно в подкрепата към нея израз на омразния му „неолиберален ред“, въплътен от действията на предишната американска администрация на Джо Байдън. В този смисъл Тръмп очевидно споделя повече общо с Москва, отколкото с Киев. Той е убеден, че може бързо да се „разбере“ с Путин и Украйна ще спре да представлява тази „бездна за американски пари“, която според него са създали Демократическата партия. Колкото и абсурдно да звучи, точно така изглежда мисленето на настоящия президент на Съединените щати.

- Как оценявате мимикрията на родни крайно леви и крайно десни партии през американското поведение да легитимират руските интереси срещу Украйна?

- С някои маргинални изключения, днес в България няма нито крайно ляво, нито крайно дясно политическо пространство. Това, което се представя по този начин, всъщност е една сбирщина от хора и формации, лишени от каквато и да е идеологическа същност. Единственото в тяхната „политическа идентичност“ е сляпата им ориентация към Кремъл. Видяхме това съвсем наскоро в куриозния неграмотен плакат на комунистическото движение „23 септември“, който издигнаха в парламента уж крайнодесните националисти от „Възраждане“.

Във връзка с това тези хора ще подкрепят всичко, което е в полза на руските интереси и в ущърб на европейското единство и сигурност – без значение дали това е Тръмп, Орбан, Фицо или „Алтернатива за Германия“. Тези хора еднакво не познават политическия и обществения контекст в нито една от тези страни. Впрочем нямат и нужда да го познават. За тях е важно, чрез лозунги за „колониалното поробване от Запада“, да се наложат действителни колониални зависимости от Москва. Освен абсурдно, това е и директно застрашаващо интересите и националната сигурност на България. А това категорично прави тези хора национални предатели.

- Притеснителна ли е позицията на Европа, която напоследък сякаш става все по-разколебана за справедливо решаване на украинския проблем?

- Международната общност проявява тревожна пасивност по отношение на Русия поне от 2014 г. насам. Тогава не бяха разчетени ключови събития и процеси, които нарушиха европейската архитектура на сигурност – на първо място незаконната анексия на Крим. Да не говорим за руската война срещу Грузия шест години по-рано, която на практика остана „анонимна“ и без ясен стратегически отговор спрямо Москва.

След 2014 г. и неосъществилият се тогава сценарий на бърз разпад на Украйна по модела на „народните републики“, Русия започна активна и последователна подготовка за своята пълномащабна инвазия – чрез ускорена милитаризация, както и чрез добре познатите хибридни интервенции в различни точки по света. Нека го кажем открито – всичко това беше до голяма степен „проспано“ от международната общност. Путин и неговата иредентистка доктрина продължаваха да бъдат възприемани като легитимен международен партньор, с когото може да се говори на езика на дипломацията. През 2018 г. светът даже се радваше и на Световното по футбол в Русия.

Още по-обезпокоително е, че дори след 24 февруари 2022 г. тази илюзия не изчезна напълно от съзнанието на немалко западни decision-maker-и. Това е някаква абсурдна комбинация от страх, нерешителност, стратегическо късогледство, а и напълно възможни руски зависимости. Множество са разузнавателните и други по своя жанр анализи, които вече ясно показват, че Русия се стреми към мащабно преначертаване на геополитическия пейзаж в Европа – процес, който със сигурност ще излезе извън границите на Украйна. В този смисъл всяка по-нататъшна проява на колебание в подкрепата за Украйна е гарантиран път към още по-сложно и несигурно бъдеще за всички на континента.

Същевременно е важно да се отбележи, че има европейски държави и лидери, които са абсолютно безкомпромисни и категорични в своята подкрепа за Киев. Това със сигурност не е достатъчно, но не е и малко. Индикативно е, че това са предимно държави, които познават добре значенията на руския експанзионизъм от собствения си исторически опит – Полша, Чехия, Прибалтика, Финландия. Това е и граничният фланг на НАТО, който е най-застрашен от потенциална ескалация на войната.  

- България също демонстрираше непоследователна политика към Украйна, спечелихме ли от тази позиция?

- Българските политики спрямо Украйна са неизбежно отражение на цялостното отношение на тукашното общество по този и по редица други важни въпроси. Сами виждате, че тук функционира тежка руска пропаганда, която не е от вчера, нито от 2014 г. Подобна тенденциозна линия до голяма степен бележи общественото ни развитие през целия период след Освобождението. Това в крайна сметка постига своите цели – на няколко поколения българи е наложен един безкритичен прочит на ролята на Русия в българската история и политика, изграден преди всичко върху емоционални манипулации, а не върху трезва историческа оценка.

Тъй като идеята за „привлекателната Русия“ през последните години вече очевидно не хваща „дикиш“, на въоръжение бяха активирани алтернативни пропагандни канали, водещи до проруски позиции – пропагандно, агресивно говорене за западния „неолиберализъм“, изграждане на образа на „Гейропа“, всяване на морална паника от т.нар. „джендър идеология“ и др. под. Това събра привидно различни по своите убеждения граждани и ги позиционира в един и същи геополитически лагер. Ето защо се наложи първосигналният образ на Украйна като „кауза на неолибералите“ – ако подкрепяш Украйна, то ти непременно си „либерал“, „джендър“, че дори и „ваксиниран“.

Тези примитивни нагласи се отразяват пряко върху политическата непоследователност, за която говорите. Истината обаче е проста: нито България, нито която и да е европейска държава може да спечели от решаване на войната при условия, изгодни за Русия. Пълзящият авторитаризъм от путинов тип не е заплаха за някакъв абстрактен „неолиберален елит“. Това е заплаха за обществото ни такова, каквото го познаваме – с всичките му кахъри, липси и капризи. Това е заплаха за националната сигурност от мащаб, сравним с 9 септември 1944 г., заплаха за икономическото ни благосъстояние, за елементарните човешки свободи, които всички сме приели за даденост. 

Нека бъдем пределно ясни: Москва не разглежда България като суверенна страна. Ето защо подкрепата за Украйна не е просто израз на съпричастност. Това е потвърждение на българската принадлежност към свободните народи – принадлежност, за която са мечтали и са се борели героите от националното ни възраждане. 

- На този фон какви сигнали към световните лидери излъчва категоричната воля на Киев да отстоява правата си дори и с нови жертви, разрушения и трагедии?

- Украйна няма друг избор. Отново подчертавам – това не е „обикновена“ война, в която е логично по-слабият да отстъпи пред по-силния и след това да настъпи период на нормализация. Киев познава много добре имперските амбиции на Кремъл и знае отлично, че проявата на слабост днес е гаранция за нова военна агресия утре.

Именно тук в момента е концентрирана и една от основните линии на руската пропаганда – внушението, че не Русия, а Володимир Зеленски „продължава войната“ и следователно носи лична отговорност за избиването на собствения си народ. Украйна обаче разбира много добре, че капитулация пред Русия означава едно-единствено нещо, което впрочем официалните кремълски говорители открито и многократно са заявявали – целенасочен и агресивен процес на деукраинизация на Украйна. Това не е някакво имагинерно плашило – това вече се случва в окупираните от Русия украински територии. Там са организирани т.нар. „филтрационни лагери“, където арестувани украински граждани са държани, подлагани на мъчения и избивани въз основа на своята принадлежност. На тези зловещи места дори една патриотична татуировка може да те вкара в гроба – при това не веднага, а след часове на ужасяващи изтезания. Доказателствата за такива случаи са многобройни.

На този фон международната общност все още се намира в относително комфортна позиция. Тя има правото на избор – избор между отстояването на международното право или „проспиването“ на все по-очевидната опасност за общоевропейската сигурност. Сигналите на Киев всеки ден идват да предупредят, че това право на избор в недалечна перспектива ще бъде загубено. Дори най-циничното решение Украйна да бъде изцяло изоставена, за да бъде „омиротворен“ Путин, рано или късно ще се сблъска със суровата действителност – днешният руски режим вече не може да съществува без воденето на война. Ето защо помощта за Киев е не само отстояване на правдата и справедливостта – това е стратегическа инвестиция в собствената сигурност.

- Защо мръсната война на Русия срещу Украйна не се оказа достатъчен повод и стимул за катарзис на българското общество по отношение на руската любов и вкоренените от векове митове за големия брат?

- Споменатите по-рано дългосрочни инвестиции на царски Петербург, сетне болшевишка, а днес постсъветска Москва имат за цел да възпитат силни емоционални зависимости сред българите по отношение на руската държава, нейната култура и „историческа мисия“. В резултат на това немалка част от нашите сънародници днес изпитват сериозни затруднения да разпознаят в образа на същата тази държава, която е имала формиращо значение в тяхната младост, извършените зверства, военни престъпления и т.н. Макар и не невъзможна, подобна идентификация е трудна и би довела до тежък вътрешен емоционален дисбаланс.

Но знаете ли – мисля си все пак, че ужасите, на които станахме свидетели след февруари 2022 г., в значителна степен изпълниха ролята на катарзис за немалко български граждани. Преди две години във вашата медия беше публикуван мой текст, в който говорех именно за „събуждащия“ ефект на войната и украинското страдание. След 2022 г. за първи път започна да се говори в обществото ни по-масово и открито за опасността, която представлява Русия на Путин за българската национална сигурност. Започна и далеч по-широк обществен разговор за руската и най-вече съветската роля в българската история. Както казах и в онзи текст, убеден съм, че ако не беше войната, автоматът на съветския солдат още щеше да доминира градското пространство в центъра на София. Според моите виждания не само България, но и цяла Европа има огромен дълг към украинския народ – кръвопролитията срещу украинците „пробудиха“ немалко сред нас, които иначе щяха да продължат да живеят с илюзията, че съвременна Русия обитава политическата и обществена нормалност.  

След началото на инвазията срещу Украйна сляпо вярващите в мита за „вечната дружба“ станаха количествено по-малко, но се консолидираха около усещането, че тяхната идентичност е „под заплаха“ и станаха по-кресливи. Това, разбира се, не означава, че руската пета колона трябва да се пренебрегва.

- Вече сме в новата 2026 година, кои са реалистичните надежди по отношение на украинската криза?

- Длъжни сме да направим ясно и честно разграничение между надеждите и реалистичните перспективи. Очевиден е всеобщият стремеж (поне от страна на Украйна и голяма част от международната общност) за мир и край на кръвопролитията. Всеки разговор по отношение на Украйна трябва да съдържа това като първа основна точка. Киев многократно заявява, че търси не просто мир, а „справедлив мир“. След 24 февруари 2022 г. справедливостта има три ясно очертани и незаобиколими измерения – деокупация, наказателна отговорност за извършените военни престъпления и изплащане на репарации. Ясно е, че към днешна дата това е непостижимо. Приоритет на Украйна в момента е преди всичко край на военните действия и международно гарантирано възпиране на по-нататъшна руска агресия.

Уви, опасявам се, че това няма да се случи през 2026 г. Колкото и в момента да се говори, че краят на войната „е по-близо от всякога“, хората, които добре разбират руската имперска доктрина, отлично знаят, че Путин няма да спре преди безусловната капитулация на Украйна. Този човек бълнува за „парад на победата“ на „Крешчатик“, централния булевард на Киев. Дори в някакъв момент да се постигне примирие въз основа на моментната ситуация на фронта, за Кремъл то неизбежно ще бъде с временен характер. Уроците от Чечения между 1996 и 1999 г. трябва да бъдат постоянно припомняни. Неслучайно по-рано отбелязах, че това е екзистенциална война за руския империализъм – за тези хора Украйна може да съществува единствено в подчинен на Москва вид, подобно на Беларус. А това на практика означава унищожаването на украинската национална идентичност.

В момента обаче Русия не може да осъществи това – нито на бойното поле, нито чрез дипломатически шантаж и натиск. От тази гледна точка е сигурно, че руснаците ще продължат войната и през следващата година – с цялата си жестокост и открито демонстрирана безчовечност. Тук се очертава една парадоксална, но изключително важна ситуация. От една страна е ясно, че Москва не може да поддържа тази война до безкрай – нито финансово, нито демографски. Това вече прозира дори през жестокия информационен филтър, изграден от Кремъл. От друга страна обаче, всеобхватната милитаризация на руската икономика и общество, внедряването на тезата, че „Русия се отбранява срещу колективния Запад“ в умовете на новите поколения руснаци, означава, че Русия не може да си позволи просто да спре тази война. Дори сега, в ситуацията на привидно комфортната за нея президентска администрация във Вашингтон. Тази държава е заложник на своята собствена имперска грандомания. За Русия войната е едновременно източник на легитимност, но и сигурна рецепта за разяждането на тази легитимност.

В този смисъл смятам, че в ранните часове на 24 февруари 2022 г. беше започнато обратното броене за настоящия режим в Кремъл. Историята се е произнесла строго срещу предишни подобни опити за пренареждане на картата на Европа по нечие лично усмотрение. Няма съмнение, че ще се произнесе и сега. Във връзка с това важните въпроси, които ще ни занимават вероятно и след 2026 г., са два: кога и на каква цена.