„Сърбия е най-стабилната държава в региона.“ Това са думи на сръбския президент Александър Вучич пред сараевския телевизионен канал Face TV. Вучич визира самохвално ролята на своята държава на Балканите.

Имат ли основание сърбите за подобна гордост?

Отговорът го дава Черногорската независима радиостанция Антена М, тя  е на друго мнение.

Дори повърхностен поглед върху най-новата история на Западните Балкани води до заключението, че военните или политическите спорове на Сърбия със съседите ѝ (Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора и България) практически са маркирали развитието на външната политика и сигурността в региона през последните 30 години. 
Освен през периода 1945-1988 г. като част от социалистическа Югославия Сърбия много рядко е била фактор за стабилност в региона, но затова много често е причина за неговата нестабилност.

Още от средата на ХIХ век сръбските политически елити чрез пропагандирането на „Велика Сърбия” и на нейния съвременен вариант „Сръбски свят” играят дестабилизираща роля в Западните Балкани, като винаги използват идеите на ретроградния национализъм при благоприятни международни обстоятелства.
Тези обстоятелства възникнаха по няколко начина: когато Русия припозна Сърбия като подходяща марионетка на своите империалистически цели, а руският и сръбският империализъм станаха синергично свързани в момент, когато международната общност бе заета с други горещи проблеми, когато бе „разхлабен“ контролът върху политиката на великосърбския национализъм и исторически ревизионизъм.

Текущите събития в Черна гора, както и в Западните Балкани, предполагат, че агресивният великосръбски национализъм отново се е превърнал в гръбнак на сръбската външна политика. 

Водената от Русия и Сърбия хибридна война срещу Черна гора застраши нейния граждански характер и евроатлантическата й ориентация, но също така заплаши евроатлантическото единство и ценностите на Западните Балкани вътре в границите на НАТО.

Разрушителният ефект на сръбския национализъм чрез комбинацията от действията на сръбския политически елит, сръбската интелектуална общност, Сръбската православна църква и сръбските разузнавателни структури в крайна сметка доведе на власт в натовса Черна гора необичайна група радикални сръбски и проруски елементи. Гражданските елементи попаднаха под радиационното им облъчване с наивното очакване, че смяната на правителството ще бъде стимул за по-нататъшното европейско развитие на Черна гора.
Намесата на Сърбия във вътрешните работи на Черна гора е документирана изключително подробно с акцент върху отричането на черногорската идентичност и намесата в парламентарните избори през август 2020 г. и в местните избори в Никшич през март 2021 г.
.
През последните месеци бяха осветени вредното руско и китайско влияние в Сърбия и аргументите, че сръбските властови структури гледат на него като на трайно желано. Наложително е Западът да преразгледа и да преработи подхода си към Сърбия, без да призовава към постоянни антисръбски действия.

Само чрез реалистичен поглед към ролята на Сърбия и последователна и премерена реакция Западът може да подпомогне сръбското общество да се демократизира и да се преструктурира върху реалистични и неформални европейски основи. Което означава Западът да приеме факта, че сръбската държава и общество са пленници на исторически разгърната и консолидирана властова структура, която дестабилизира региона и гледа на Запада като на съперник.