„Украйна превръща "русофобията" в своя държавна политика и Киев е въвлечен в това от Запада“. Това пише руският президент Владимир Путин в обзорна статия "За историческото единство на руснаците и украинците", публикувана на официалната страница на Кремъл.

Страх от руския народ ли има Украйна или от пъклените планове на управляващите в Кремъл чекисти и олигарси?

Напоследък наратива за „русофобията“ е един от любимите лайтмотиви в изказвания на държавните мъже на Русия. Най-често той се разглежда в контекста на отношенията на Москва с демократичния свят, обвинявайки го, че се превръща в жертва на завладялата го „русофобия“, която задълбочава все повече неразбирателството и конфликтите между Русия и Запада.

Подобни твърдения, които лансира и самият Путин, биха звучали сериозно, а не като внушения и манипулация, ако конкретни факти и обстоятелства не го опровергават.

През последното десетилетие сме свидетели как Москва провокира държавни преврати на Балканите и води нескончаема мащабна хибридна война срещу Запада. Упражнявайки устойчив натиск върху регионални медии и систематично търсене на контрол над жизнено важните енергийните източници в Европа, Кремъл се опитва да подчини официално съществуваща повсеместна корупция за своите интереси. Като налага измислен историко-религиозен наратив в Източните Балкани и усилено работи за установяването на военна мощ, Русия иска да диктува дневния ред на страните там, някои от които вече са избрали членството в ЕС и НАТО. 

В същото време рисковете за сигурността са се увеличили чувствително след като Русия анексира Крим, а събитията на Майдана прераснаха в „братоубийствената война“, която вече 7 години се води в Източна Украйна, в която  Русия използва военната си сила с идеята да предизвиква Запада и постоянно да го държи на щрек. 

Готовността на Москва да поема рискове и чувството й за правота вече са превърнати в едни от най-силните й оръжия в битката със демократичния свят. Най-пресен пример за това са събитията от последните месеци, когато по решение на администрацията на Путин бе струпан огромен военен арсенал на границата с Източна Украйна. А дрънкането на оръжия в този регион, в който напрежението напоследък ескалира, няма как да не предизвика реакциите на ЕС, САЩ и НАТО. 

„Тази военна концентрация е „неоснователна, необяснена и дълбоко тревожна,“ казва Столтенберг. Той обещава на Киев „безусловна подкрепа“ от страна на НАТО и призова Русия да спре мобилизацията, да прекрати провокациите и незабавно да деескалира ситуацията в региона. Зад тази позиция застана и ЕС, и САЩ, разтревожени от ескалацията на напрежението в Донбас. 

В отговор на това обаче Кремъл арогантно отговори, че „резултатите от споразуменията Минск-1 и Минск-2, които дават реален шанс за мирно възстановяване на териториалната цялост на Украйна, чрез пряко договаряне с ДНР и ЛНР чрез посредничеството на Русия, Германия и Франция, противоречат на цялата логика на антируския проект, който е единствено възможен защото постоянно в Украйна се култивира образът на вътрешен и външен враг, под протекцията и контрола на западните сили."

Повече от очевидно е, че липсва яснота както относно намеренията, така и по отношение на  плана на Русия в тази опасна игра. Това премесено с реторика, напомняща на 2014 г., означава, че напрежението ще продължава да нараства. И няма как тази авантюра, която разиграва Русия в Донбас и скандалната риторика на Кремъл по отношение на Украйна да не създават особени нагласи към Русия в обществата с развита демокрация, каквато отсъства в страната на Путин. Но те едва ли биха могли  да се нарекат „русофобия“, защото не става дума за негативно отношение или омраза към населението в Русия, а за несъгласие и остра критика към режима на Путин и начина, по който действа в и извън страната. Затова този наратив звучи като злостна пропаганда на властта в Кремъл с цел да бъде компрометирана Украйна, сочейки я като провокатор, разпалил конфликта в Донбас, а не като страна, която защитава своята национална цялост и суверенитет. От друга страна, това е удобен инструмент за шантаж и притискане на ЕС, САЩ и НАТО. Зад всичко това прозира нежеланието на Москва да признае роля си в тази братоубийствена война, подстрекавайки съпротивата в Украйна срещу получаването на  автономия от Луганска и Донецка области според конституцията на страната, за да може не друг, а  Русия да продължи да диктува дневния ред.