Гладиатори в парламента! O, tempora, o, mores!

Светослав Пинтев

И миналата седмица беше интересна. Почти се стигна до бой в парламента. O tempora! O mores!, както се изрази веднъж покойният Цицерон в реч пред Сената. Той, разбира се, не подозираше, че ще дойдат времена, когато партия на име „Ренесанс“  ще налага дневен ред с юмруци. 

По време на продължилото дълги часове напълно безсмислено обсъждане на Закона за чуждестранните агенти, предложен с еничарски плам от „Възраждане“ и отхвърлен срамежливо от мнозинството в залата, се стигна два пъти до вълнуващ физически сблъсък между Ивайло Мирчев от „Демократична България“ и лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов.

А трябваше да има тупаници по Копейките още когато си помислиха да прокарат 

путинистки закон

и да се гаврят с българската държава и народ. Образно казано, разбира се.

Това беше вторият опит за физически сблъсък през този емоционален ден. Малко по-рано председателят на парламента Наталия Киселова, която също не е много далеч от светогледа на Копейките, прекъсна заседанието заради опитите за юмручна разправа в пленарната зала.

Сякаш излезлият от филма „Гладиатор“ персонаж Славчо Крумов от „Възраждане“ и Манол Пейков от „Продължаваме промяната – Демократична България“ направиха показно как се калява стоманата, та се наложи намесата на квесторите. Това радостно събитие се случи пред смаяните погледи на дечица от Велинград и Благоевград, дошли да видят как парламентаризмът се кове, докато е горещ. Няма лошо, нека не си мислят хлапетата, че пред тях са блеснали житата и депутатите са едни добри чичковци, дето неуморно работят за щастливото им детство. Да свикват със суровата реалност.

Поводът за скандала беше 

безобразието от Варна, 

при което депутати и общински съветници от „Възраждане“ са нахлули в кабинета на кмета на общината. И не са били арестувани, както е редно. Мен, например, щяха да ме арестуват, ако го направя.

Манол Глишев писа по този сакрален повод:

„Копейкин се държи като малко по-трезва версия на Волен. Понеже путинисткото му законопроектче не мина в Народното събрание, нахлува за PR в общината във Варна. Само дето Волен смееше тия псевдомъжкарщини да ги прави в София, а Копейката не смее и затова ги върши в столицата на Гагаузкото деспотство. Загубено ли е Черноморието? Не повече от Перник. Путинисти имаме из всички селища. Но Копейката е дребен селтак и ще свърши зле.“

За едно не съм съгласен – путинисти има, но те са един ЗИЛ с хора, които с арогантното си поведение засмукват и други. 

Агресията се продава добре

Просто защото демонстрират, че силата е в ръцете им, че те колят и бесят.  Така около тях се създава „клиентела“ от недоволни хора, на които иначе изобщо не им дреме за Путин и копейките. Просто защото няма кой да  набие канчетата на последните, докато е време. Образно казано, разбира се.

Така, уви,  е било още в древния Рим, при нацистите, комунистите, путинистите и при обикновените катили. Гочолу, Дочолу и Данко Харсъзина са вечни български архетипи. И не само български. Което ми напомня за Алеко и неговото описание как Бай Ганьо прави вестник. Това също е интересна тема, ще се спрем и на нея. Но звучи и като парламентарен дебат.

„Тоз хайдучага видите ли го?

 — каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. — За псувни като бъде — остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрекът ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин!““, пише Щастливеца.

За който и днешен бабаит в парламента да го беше казал, нямаше да сбърка.

Нека се бият хората, нека се млатят. В битките се ражда истината.

„Като свикнеш да гледаш сеир и няма отърване“, дето викаше д-р Тони Филипов, светлина на душата му.

От години съм фен на великолепната идея „да се направи един политически ринг на площада, там да се карат и бият, а ние да чоплим семки, и който падне, народът ще показва с пръст (нагоре или надолу), ще го бъде ли тоя или не.”

Това го беше написал някой в нета, предполагам самият прероден Перикъл, преборил, между другото, всемогъщата атинска олигархия и заменил я със странното управление, наречено демокрация.

Така ще се натамъним идеално не само към високите изисквания на дигиталната епоха, но и към мъдрите предписания на древните, които много добре са знаели какво правят, изграждайки преди хиляди години основите на днешната ни столица. Древните римляни са построили на бул. „Дондуков” огромен амфитеатър, предназначен за кървави двубои, а и за масови битки, който чудесно може да се използва днес, както съм отбелязвал и друг път. Билетите ще свършват преди да ги пуснат, нали се сещате? А на входа ще грее табела:

O, tempora, o, mores!

 Сега се сещам и друго. Така се казва  един фейлетон на Христо Ботьов, който излиза в бр. 1 на  „Будилник“ (1 май 1873 г.) и е програмната статия на сатиричния вестник. Авторът завършва така:  

  „А-ха, има едно нещо, за кое, ако се улови българският зоолог, ще може да обори мнението ни. То не е тъй важно, та можехме да го премълчим, но „понеже обаче сърцето ми плаче за моя народ“, както казва г-н Великсин в едно стихотворение, ще го кажем: юларят! Юларят и самарят! „Звънчатий Глумчо“, вместо да говори глупости, добре би сторил да прикачи юларя на ефендето, а самаря на черибашият, па хайде като сюрюджия на изложбата във Виена, та да видят и европейците какви стоки има българският народ, когото едни наричат „немци на юг“, други - „английци на восток“, а той не е друго освен вол в хомот, роб на бръснатата глава и на калимавката, роб и сам на себе си.“