Истински взрив от защитници на „ролята“ на граф Игнатиев в българската история се наблюдава през последните дни. „Мръсните води“ се отприщиха след една посредствена телевизионно престрелка по темата „ролята на графа за обесването на Левски“ между претенциозен, но непросветен журналист и негово подобие от проруския политически спектър. Сякаш по команда от задкулисието историци, журналисти, медиатори, агенти на ДС се втурнаха да защитават и величаят графа, наречен от народа саркастично Лъжко паша. Цялата афера е съвсем  в тон с протичащото в момента в страната пренареждане на петата руска колона. За сега социолози й предвещават водеща и печеливша роля. Но независимо от победителите на предстоящите избори за парламент, историята и фактите в нея не могат да бъдат функция на политическата целесъобразност.

Faktor.bg ви предлага политологичен анализ по темата „Игнатиев и Левски“.

Доц. Момчил Дойчев

В българската историческа памет граф Николай Павлович Игнатиев традиционно се представя като „освободителен дипломат“, свързан с учредяването на Българската екзархия и с подписването на Сан-Стефанския мирен договор (1878). Тази интерпретация обаче е продукт не само на историографски традиции, но и на целенасочени геополитически цели и наративи, изграждани още от XIX век. Критичният прочит на изворите показва значително по-сложна и често твърде противоречива роля на Игнатиев – особено по отношение на българското църковно движение, съдбата на Васил Левски и стратегическите цели на Руската империя на Балканите.

Действията на Игнатиев не могат да бъдат разглеждани извън контекста на руската имперска политика, която цели не постигане на българско освобождение и още по-малко независимост, колкото геополитическо разширение и създаване на зависим политически субект непосредствено пред вратите на Цариград, обвързан с Русия чрез наратив на „вечна признателност“.

I. Българската църковна борба и заточването на владиците

През 60-те години на XIX век българското национално движение постига значителен напредък в борбата за църковна независимост. В този контекст особено показателен е случаят със заточването на тримата български владици – Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.

Руската дипломация, представена от граф Игнатиев като посланик в Цариград (1864–1877), заема амбивалентна позиция. От една страна, тя официално подкрепя православното единство под егидата на Цариградската патриаршия, а от друга – се стреми да контролира българското движение.

Историкът Симеон Радев отбелязва:

„Русия не желаеше една силна и независима българска църква, а такава, която да бъде под нейно влияние и да служи на нейните политически цели.“(Радев, С. „Строителите на съвременна България“)

В този контекст реакцията на руската дипломация спрямо радикализацията на българското движение за духовна независимост е сдържаща, а не подкрепяща. Игнатиев се противопоставя на крайните според него действия на българските владици, които биха довели до разрив с Патриаршията и до неконтролируемо развитие на независима от Русия българска кауза.

Някои изследователи (напр. Христо Гандев) подчертават, че руската политика в този момент е насочена към запазване на статуквото, т.е. за запазване на контрола на Вселенската патриаршия над българските земи, докато не настъпи благоприятен международен момент за намеса на Руската империя за завоюване на Цариград.

II. Васил Левски и руската позиция: революционер или „престъпник“

Особено спорен е въпросът за отношението на руската дипломация към вътрешната революционна организация и нейния лидер Васил Левски.

Левски изрично формулира своята концепция за независима българска държава, свободна от външна зависимост:

„Никому не се надявайте... Ако ние не сме способни да са освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…“ (думите му са цитирани от Захари Стоянов в книгата му „Васил Левски (Дяконът). Черти из животът му“ (стр. 81)

Тази позиция влиза в пряко противоречие с руската стратегия за „освобождение“ чрез военна намеса и последващо политическо влияние. Известни са думите на Аксаков: „Всяко тържество на България е смърт за Русия“ и не само :

„Балканските държави не трябва да имат нищо свое“ – думи, изразяващи понякога и съвсем открито отношение на Руската държава към свободата и независимостта на България и не само България . Аксаков продължава: „България не трябва да има нищо свое, нейната войска е войска руска, руското правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък“.

В османските документи Левски е съден като организатор на въоръжена конспирация – т.е. като криминален престъпник според действащото право на империята. Наивно е да се смята, че Русия е могла или е желала да се намеси в наша полза. Няма никакви доказателства за активна руска намеса в защита на Левски. Напротив, редица историци отбелязват липсата на дипломатически натиск от страна на руското посолство. Дори казионни историци подчертават, че:

„Руската дипломация не проявява интерес към съдбата на Левски, тъй като неговата революционна стратегия не съответства на руските планове за решаване на Източния въпрос.“(Стоянов, Ив. „Васил Левски и българската революция“).

Това отсъствие може да се тълкува като мълчаливо съгласие с елиминирането на фигура, която не се вписва в имперската схема. Граф Игнатиев в това е отношение е по-прям: коментирайки обесването на Васил Левски, той със задоволство отбелязва, че в този случай великият везир е послушал неговите съвети. В доклада си до канцлера Александър Горчаков граф Игнатиев пише:

„Както известява нашият Генерален консул в Русе, ВЪПРОСЪТ ЗА ПРЕДПОЛАГАЕМОТО СОФИЙСКО СЪЗАКЛЯТИЕ (става дума за изградената революционна мрежа на БРЦК) Е ПОЛУЧИЛ ЗАДОВОЛИТЕЛНО РЕШЕНИЕ. Изпратената от Цариград Следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници. Тя е приключила своята работа и трябва скоро да се върне тук. Вътрешното положение в българските области, обаче, остава несигурно. Сред населението се шири дълбоко недоволство, предизвикано от лошото управление. Това състояние на духовете съдържа в зародиш елементите на не един заговор. БЕЗСПОРНО Е ,ЧЕ ЩАСТЛИВИЯТ ИЗХОД ( т.е. обесването на АПОСТОЛА на Свободата) ОТ СОФИЙСКАТА АФЕРА СЕ ДЪЛЖИ НА УМЕРЕНОСТТА НА ВЕЛИКИЯ ВЕЗИР ,КОЙТО ТОЗИ ПЪТ ИЗГЛЕЖДА Е ПОСЛЕДВАЛ НАШИТЕ СЪВЕТИ. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото“. 

III. Сан-Стефанският договор като геополитически инструмент

Кулминацията на дейността на граф Игнатиев е подписването на предварителния Сан-Стефански мирен договор (3 март 1878 г.). В българската традиция той често се разглежда като акт на „освобождение“, но в международноправен план представлява прелиминарен договор, подлежащ на ревизия, поради предварителните договорки на Руската империя с Австро-Унгария и Великобритания, че иска васално княжество България само от Дунав до Стара планина.

Самият Игнатиев ясно осъзнава смисъла на този проектодоговор като дипломатическа маневра. Той знае, че това е максималистичен проект, предназначен да бъде използван като отправна точка за истинските преговори за мир, които са предварително договорени, както е договорено и самата война – с разрешението на всички Велики сили. Дори проруският британски историк от сръбски произход Барбара Йелавич отбелязва:

„Сан-Стефано беше по-скоро дипломатически ход, отколкото окончателно решение – инструмент за натиск върху Великите сили.“ (Jelavich, B. “Russia and the Formation of the Romanian National State”)

Създаването на „Голяма България“ в рамките на този договор има двойна функция:

- да легитимира бъдещо право за руска военна намеса в България; 

- да създаде силен психологически ефект на „вечна признателност“ сред българите. 

Именно тук се формира наративът за „вечната признателност“. Чрез максималистичен проект, който впоследствие ще бъде ограничен от Берлинския конгрес, Русия запазва моралния капитал на „освободител“, независимо от реалните геополитически цели да създаде своя протекторат на подстъпите към Цариград. 

IV. Политиката на вменената „вечна благодарност“

Концепцията за „вменена благодарност“ може да бъде разглеждана като инструмент на „меката сила“ (soft power) в руската имперска политика.

Създава се следният модел:

1. Русия се представя като освободител чрез военна намеса; 

2. предлага максималистичен политически проект (Сан Стефано); 

3. външни фактори (Великите сили) го ограничават; 

4. Русия остава „моралният защитник“ на българската кауза. 

Този механизъм има дълготрайни последици за българската политическа култура. Както отбелязва Мария Тодорова: „Образът на Русия в българското съзнание е резултат не само от исторически събития, но и от внимателно изграждани митологии.“ (Todorova, M. “Imagining the Balkans”)

Заключение

Ролята на граф Игнатиев в българската история не може да бъде сведена до еднозначния митологичен образ на „освободител“. 

Той е преди всичко представител на една велика сила, следваща собствените си стратегически имперски и завоевателни интереси.

В църковния въпрос:

– Русия се стреми към контрол над българското движение, а не към пълна еманципация на българите; 

В случая с Левски:

 – Не просто липсва подкрепа за независимото революционно движение, но борба против неговото разрастване; 

 В Сан Стефано:

 – се реализира дипломатическа стратегия, насочена към изграждане на политическа зависимост на българите чрез символен капитал. 

Историческата оценка изисква разграничаване между митология и реалност. Признателността не може да бъде вменена чрез имперски геополитически проекти – тя е въпрос на свободна историческа преценка. 

Цитирана библиография:

• Радев, С. Строителите на съвременна България 

• Стоянов, Ив. Васил Левски и българската революция 

• Гандев, Хр. Българският народ през XV–XIX век 

• Jelavich, B. Russia and the Formation of the Romanian National State 

• Todorova, M. Imagining the Balkans