„Скандалът“ около БПСЦ излезе от богословския и юридически формат и се ползва реално за политически цели 

Проф. Дилян Николчев*

Името на дадена формация, институция и др. под. трябва да отговаря на същността на неговия носител. Това е особено важно, за да бъде представен този носител на обществото при неговото основаване и разпознаваем по време на неговото съществуване. Това означава, че името трябва да е формулирано ясно и коректно – от езикова гледна точка, от канонична в случая, както и от юридическа. В тази кратка бележка се спирам по-скоро на езиковедската страна на възникналото напрежение всред обществото и в държавата по отношение приетото съдебно решение за Българската православна старостилна църква.

И така, името „Българска православна старостилна църква“ задава

следните характеристики:

 с него се обозначава църква, която е българска, православна и старостилна. От езиковедска гледна точка, разсъжденията върху правото на тази църква /както тя сама себе си се определя/ да носи такова име трябва да бъдат насочени върху това дали тя носи точно тези характеристики.

Църквата е българска.

С това определение се означава родовото понятие националност, което поставя определението „българска“ на първо място спрямо останалите две определения на характеристиките на църквата. Според нейните собствени претенции и според съдебното решение, това е една от българските църкви, т.е. не е единствената българска църква.

Пак според претенциите на Българската православна старостилна църква,

тя е православна –

друга нейна важна за уточняване характеристика. Това определение е второ по значимост и стеснява значението „българска църква“, затова заема втора позиция.

Третото определение –

„старостилна“ – е още по-стесняващо по-широкото понятие

„българска православна църква“. То конкретизира същността на църквата, посочва отличаващата я от БПЦ-БП характеристика. Ето защо определението „старостилна“ заема последно място от словосъчетанието от определения, носещи информация за природата и дейността на тази институция. Всъщност точно това определение я прави и по канон, и по държавен закон различна от Българската православна църква – Българска патриаршия. Но дори и в цялостното си словосъчетание, така формулирано, наименованието „Българска православна старостилна църква“

 ясно отграничава тази църква от БПЦ-БП

и я разкрива като отделно явление със собствен живот в българското църковно и гражданско общество. В този см. ми се струва, че по-скоро „скандалът“ около този казус излезе извън рамките на нормалния богословски и юридически дебат и се ползва от политиците за политически цели.

Що се отнася до висшето ни църковно ръководство, мисля си, че в случая то допуска грешка, търсейки да бъде номинирано от светските власти, прибягвайки до тяхната подкрепа, вместо да положи

усилия да артикулира проблема най-вече богословски.

 /В този смисъл актуално е казаното от един от късновизантийските богослови Никита Ститат, перефразирам: епископ в очите на Бога и на Христовата църква е по-скоро този, който се е разкрил в Църквата чрез Светия Дух като богослов /theologos/, отколкото оня, който е получил подкрепа от светски хора, но сам той все още се нуждае от посвещение /mystagoion/ в тайните на Божието царство/.

И ако се върна към езиковедската страна на проблема, нека

 Св. Синод да е спокоен

за това, че така формулирано името на старостилната църква ще е в ущърб на каноничността на БПЦ-БП – тя е старостилна и извън Едната Света, Съборна и Апостолска Църква /на която БПЦ-БП е неотделим член/, т.е. различна е от Българската православна църква – Българска патриаршия, така както наименованието на една „Стара селска улица“ не я прави „Нова градска улица“, една „ничия земя“ не става „нечия земя“ и един „блестящ ум“ не е „посредствен ум“.

*Коментарът на проф. Николчев, който е преподавател по църковно право, е публикуван на неговата фейсбук страница, заглавието е на Faktor.bg