Добромир Гюлев

 Защо Европа ще излезе победител от новата студена война Предполагам, всички сте чували крилатата фраза „Икономиката, глупако!“ ("The economy, stupid") – за пръв път изречена от стратега на Демократическата партия Джеймс Карвил по време на предизборната кампания на Бил Клинтън през 1992 г. Карвил отправя тези думи към група доброволци и членове на екипа по време на обсъждане на стратегическите послания, с които Клинтън трябва да спечели подкрепата на американците в една, наглед невъзможна, ситуация. Стратегията на Карвил се оказва печеливша и извежда Клинтън до Белия дом, въпреки всички прогнози и страховитото одобрение от 80–90%, на което се радва борещият се за втори мандат Джордж Буш-старши. Но в този текст не смятам да разсъждавам върху това как провалът на Буш в икономическата политика неутрализира огромните позитиви, които той натрупва, благодарение на бързия успех в Първата война в Залива. По-скоро искам да направя една противоречива прогноза и да се опитам да я обоснова — доколкото ми стигат познанията и силите. Смятам, че благодарение на своите стабилни демократични институции Европа и Европейският съюз (ЕС) в частност не само няма да загубят, а дори ще излязат победители от новата студена война, в началото на която се намираме.

 Студените войни

 Макар поне засега да не е толкова очевидна и да е доста по-хладна от Първата, Втората студена война е в ход от няколко години. Тя има различна фронтова линия и донякъде различни участници, но най-голямата разлика е нейният casus belli. През Първата студена война светът сякаш се намираше в своето юношество, а разривът между двете му половини беше като сблъсък между двама младежи, които спорят разпалено чия теоретична постановка за бъдещето е по-добра: комунизмът или капитализмът. Днес, през 2025 г., светът вече е пораснал. Всички участници в предишния конфликт видяха с очите си как свободният пазар и индивидуалната икономическа инициатива на капитализма видяха сметката на плановата икономика и държавния монопол на комунизма. Минаха няколко десетилетия, в които победителите празнуваха, опиянени от успеха си, а победените разчистваха руините, останали след неуспешния експеримент с рецептата „как да си приготвим утопия набързо“ на Маркс, Енгелс и Ленин. През тези няколко кратки десетилетия изглеждаше сякаш светът би могъл да заживее без особени конфликти – всички вече бяхме разбрали, че за да живеем по-добре, не трябва да спираме частната инициатива, а да я поощряваме; не бива да блокираме движението на хора и идеи, а да го стимулираме; вместо да воюваме, трябва да търгуваме и т.н. Бавно и полека осъзнахме, че забогатяването на една нация и на нейните граждани е възможно само ако съумеем да изградим „инклузивни“ или отворени политически и икономически институции – т.е. такива, които разпределят властта (икономическа и политическа) възможно най-широко, включвайки възможно най-много групи от обществото. Това световно проглеждане доведе до най-безпрецедентното забогатяване в човешката история. Само един от множеството показатели говори повече от достатъчно: по данни на Световната банка процентът на хората, живеещи в крайна бедност, спадна от 38% от човечеството през 1989 г. до 9% през 2020 г.

 Неудовлетворените „победени“ и завой към авторитаризъм

 За съжаление, по-малко от десет години след началото на новото хилядолетие, елитите в част от страните, „загубили“ Първата студена война, изведнъж осъзнаха, че отворените икономически институции, които правят гражданите им по-богати, рано или късно ще произведат също толкова отворени политически институции. От една страна, ако това бъде допуснато, би довело до стабилни и проспериращи държави, подобни на тези в Западна Европа, но от друга – би означавало, че настоящите елити ще трябва доброволно да се откажат от властта и контрола си. Струва си да отбележим, че в „загубилите“ страни елитите не се смениха с промяната на политическата система в началото на 90-те години. В голяма степен те трансформираха старата си политическа власт в нова икономическа и запазиха контрола си върху изграждането на демократичните институции. С цел да предотвратят трайното установяване на отворени политически институции, лидери като Владимир Путин в Русия, но също така и водещи фигури в други страни от бившата съветска зона на влияние – като Виктор Орбан в Унгария, Ярослав Качински в Полша, а защо не и Бойко Борисов в България – предприеха завой в посока авторитаризъм. Икономическият контрол се оказа по-важен от трайното установяване на демократичен процес в страните им. Подобен завой наблюдавахме и в Китай с „възкачването на престола“ на Си Дзинпин, който наследи икономическия бум, започнал при реформатора Дзян Дзъмин (1989–2002) и продължен от Ху Дзинтао (2002–2012).

В Китай промяна на режима номинално нямаше, но през последното десетилетие на XX и първото на XXI век страната претърпя главозамайваща икономическа трансформация – най-вече благодарение на пазарните реформи, започнати от Дзян Дзъмин. Те включваха масова приватизация и силна подкрепа за развитието на частната инициатива и в крайна сметка доведоха до интеграцията на Китай в световната търговска система и членството ѝ в Световната търговска организация (2001). Изплашени от потенциала за необратима трансформация на държавите си, тези уж нови лидери – които в действителност бяха плод на старата система – се оказаха неспособни да погледнат извън тоталитарната парадигма на мислене. Всички те, в един или друг момент от политическите си кариери, залагаха силно на популистка риторика и не беше изненадващо, че един след друг започнаха да завиват към авторитаризъм, атакувайки крехките институции на младите си демокрации (с изключение на Китай, където Комунистическата партия успя да удържи тоталния си контрол). Този поход срещу институциите също не би трябвало да е изненада за никого. Популистите рано или късно се обръщат срещу демократичните структури, защото изначално популистката риторика стъпва на съждението: „Аз мога да ви дам това, от което се нуждаете“, а крачката от това до „САМО аз мога да ви дам това, от което се нуждаете“ е много малка. Нито един от споменатите по горе не се посвени да направи тази първа стъпка към авторитаризъм. Всички те се прицелиха първо в медиите, след това – в независимите регулатори, които се явяват арбитри на обществения живот, и накрая – в независимия съд. Някои, като Путин и Орбан, успяха; други, като Качински и Борисов, бяха спрени или забавени, но ерозията в институциите, която започнаха, продължава и до момента. И така, в средата на второто десетилетие на XXI век, ясно се очертаха новите две воюващи страни – авторитарните режими се изправиха срещу институционалните демокрации. Засега между воюващите няма плътна „Желязна завеса“, а само избирателно пропусклива „защитна стена“ (firewall), която филтрира информацията според нуждите на противниците. Модерна, информационна епоха е – какво да се прави...

 Защо Европа няма да изгуби? 

Но защо Европа да има най-добри шансове да спечели тази Втора студена война? Не е ли тя стара, прогнила и превзета отвътре? Какво би могла да направи тази стара и немощна „госпожа“ пред силната ръка на един или друг автократ? Институциите, глупако! Силата на Европа е точно там, където авторитарните режими твърдят, че е най-голямата ѝ слабост – демократичните институции. Утвърдените и независими органи на власт, широко отворени към всички групи в обществото, са най-силната гаранция, че Европа ще устои на съвременните предизвикателства. А те не са същите като преди 80 или 100 години. През Втората студена война най-опасната атака срещу демокрациите не идва на върха на копието. През XXI век демокрациите биха се сринали единствено, ако ерозират отвътре. Точно затова и най-силният натиск от страна на автократичните режими идва под формата на хибридни атаки и информационна война, целящи да посеят раздор и да отслабят, или дори да унищожат, обществения договор в демократичните им опоненти. Изглежда вече е сигурно, че в ядрената епоха конвенционалните атаки не са способни да донесат категорична победа никому. Колкото и нечовешки зла да е войната на Русия срещу Украйна, тя ясно показва как една по-слаба и по-малобройна държава може да устои на многократно по-силен и по-добре въоръжен противник – благодарение на модерни военни системи, с които бива снабдявана, и на иновативния си метод за водене на война с малко, но умно разпределени ресурси. И с малко помощ от съюзниците си отвън, разбира се. Друг подобен пример, който демонстрира как технологичното предимство превръща една малка държава в исполин на международната сцена, е Израел. И така – най-сериозните заплахи за демократичните държави в днешно време са онези, които идват отвътре.

 Защо Европа ще победи?

 Благодарение на своите стабилни институции, които я предпазват от резки и драматични промени в курса, каквито наблюдаваме в САЩ в последните десетина години, Европа е в състояние да се позиционира като печелившият трети в разгарящия се конфликт между САЩ и Китай. Упадъкът на САЩ като световен хегемон не е тайна за никого и пространствата, освободени от Вашингтон, доскоро умело се заемаха от Китай – най-вече в Азия и Африка, но дори и в някои държави от Източна Европа, като Сърбия, например. Китай обаче е колос на глинени крака. Демографска бомба цъка със страшна сила в „корема на дракона“ и рискува да избухне в следващите няколко години. Няма да се впускам в детайли, но китайската икономика скоро ще плати цената на бързата си индустриализация, комбинирана с трагичните последици от политиката за едно дете в семейството (one-child policy). Сривът под напора на обърнатата демографска пирамида изглежда все по-необратим. Яростната търговска война между първата и втората икономика в света – и двете в не най-добра стопанска форма – отваря пред Европа неочаквано добри възможности. Една от тях е да поеме ролята на кредитор от последна инстанция (lender of last resort) – позиция, която САЩ са на път да овакантят.

Ролята на световен кредитор е изключително важна за запазването на съществуващия ред. Не е съвпадение, че през последните 200 години тази роля е изпълнявана първо от Британската империя, а след това от САЩ. В моментите, когато системата на глобалния ред се разклаща заради дисбаланси в търговията и движението на капитали, една финансова инжекция може да „купи време“ за изглаждането на тези дисбаланси и спадане на напрежението. Вижте първата половина на XX век, например. От една страна имаме лошия пример от периода след края на Първата световна война, когато поради Голямата депресия (съвпаднала с поредната вълна на изолационизъм), САЩ отказват да предоставят така нужното финансиране за възстановяването на загубилите войната, а Великобритания е затънала в огромни дългове заради същия този конфликт. Резултатът от тази липса на „спасителен финансов пояс“ е възходът на крайния национализъм и Втората световна война. От друга страна, имаме положителния пример след края на Втората световна война, когато САЩ с желание приемат да бъдат новия кредитор от последна инстанция. Техният План Маршал реално полага основите на безпрецедентния световен просперитет през следващите десетилетия. Нека не забравяме, че кредиторите от последна инстанция винаги получават непропорционални „лихви“ под формата на икономическо и политическо влияние. Световната търговия е другата прекрасна възможност, която Европа опитва да оползотвори в следващите няколко години. Докато САЩ заплашват целия свят с налагане на огромни мита, а Китай също заплашително тропа по масата, Европа работи по разширяване на пакета споразумения за свободна търговия с все повече страни и дори цели региони. Няколко примера са: постигнатото през декември 2024 г. политическо споразумение за свободна търговия с четири страни от т.нар. МЕРКОСУР (Аржентина, Бразилия, Парагвай и Уругвай); договорът за свободна търговия между ЕС и Индонезия, който е на финалната права и се очаква да бъде подписан през септември 2025 г.; и подновените през юни 2025 г. разговори за подписване на аналогичен договор с Малайзия. Назадничавата политика в международните отношения и глобалната търговия, налагана от сегашната администрация на САЩ, неминуемо ще даде възможности за една институционално стабилна Европа със своя 500-милионен пазар да се препозиционира в новопоявилия се вакуум. 

„Кражбата на умове“

Това е третата стратегическа крачка, която Европа предприема в размирните месеци след стъпването в длъжност на Доналд Тръмп. Изключително късогледо, администрацията на Тръмп стартира мандата си с редица стъпки на открита война с научните институции в САЩ, като ограничения за учебни визи, орязване на финансиране и открито промотиране на „алтернативни“ виждания в редица сфери от науката. За кратко време новата администрация успя да антагонизира най-добрите университети в света и редица научни центрове. Европейският Съюз реагира мигновено с цел да запълни новопоявилия се вакуум, предприемайки няколко значими стъпки, целящи привличането на учени от цял свят, включително и самите САЩ. Засилена и дофинансирана беше най-мащабната в света публична програма за финансиране на научни изследвания и иновации „Хоризонт Европа“, чийто бюджет е вече почти 100 милиарда евро за периода 2021 – 2027. Страните членки са насърчавани да улесняват процедурите за научни и академични визи и да осигурят дългосрочни перспективи за пребиваване на изследователи и техните семейства. ЕС и отделни държави членки (като Германия, Франция, Холандия и Скандинавските страни) започнаха кампании за промотиране на Европа като „Убежище за наука“ (safe haven for science). Бюджетът на Европейският съвет по научни изследвания (ERC) за периода 2021 – 2027 е 16 милиарда евро и Европейстака Комисия предлага да бъде удвоен за следващия програмен период. А самият ERC през май 2025 удвои максималния размер на допълнителните „start up” грантове за водещи изследователи, които решат да преместят екипите си в Европа, от един на два милиона евро. Ако водещ учен от САЩ реши да се премести в Европа може да разчита на основен грант от 2.5 милиона евро, който би могъл да бъде в последствие увеличен с още до 2 милиона евро. Това щедро финансиране в комбинация с предоставяната пълна академична свобода и независимост в избора на изследователски теми очаквано ще изстреля Европа начело на световната наука в средносрочен план. Какви са рисковете? Тук може би е мястото да призная, че все пак Европа би могла да бъде и в много по-добра кондиция от тази, в която се намира в момента. Много от институциите ѝ все още са „заразени“ от крайно леви идеи като климатичната „криза“ и „разнообразие, равенство и приобщаване на всяка цена“, които вилнеят в САЩ от десетилетия. Но по някаква странна приумица на съдбата, преди три години 

Европа получи „противоотровата“, 

която липсва на САЩ. Тази противоотрова е заплахата от агресивната Русия на Владимир Путин. Тъй като, за разлика от Америка, Европа не я делят два океана от Русия, тя не може да си позволи да се заиграва за дълго с утопични идеи като „пълна въглеродна неутралност“ („net zero“) или изграждане на идеалното „мултикултурно“ общество. Крилатите ракети, които полетяха срещу Киев, Одеса и Харков преди три години, послужиха като звън на будилник, който разтърси Европа и я извади от сладкия сън, в който „краят на историята“ на Фукуяма вече е настъпил. За щастие вече се виждат достатъчно сигнали, че Европа започва да прочиства институциите си и да размества приоритетите. Вече не се цели в постигането на утопия в далечното бъдеще, а в по-належащи неща — като например да се подготви възможно най-бързо да отговори на евентуална атака от Русия. Милиардите инвестиции в отбранителната индустрия бяха одобрени светкавично, а решението да се отделят поне 5% от БВП за отбрана от страните членки на НАТО беше прието почти без никакви колебания и търкания. 

***

На мнозина авторитарните режими (в това число можем да включим дори и САЩ в момента) изглеждат сякаш имат предимство в размирни времена заради бързината на вземане на решения. Това е краткотраен ефект и гарантирано не издържа проверката на времето. Колкото и тромави и бавни да изглеждат демокрациите, тяхната плуралистична същност и отворени институции позволяват сблъсък на множество гледни точки, което в крайна сметка води до вземане на най-правилните стратегически решения. В същото време авторитарните лидери се обграждат с лоялисти и изграждат — умишлено или несъзнателно — бариери пред информацията, която не съвпада с техния наратив и мироглед. Когато планираш стратегията си само на информацията, която ти харесва, рано или късно ще изгубиш играта. Икономическата свобода и политическият плурализъм са тайното оръжие на всички най-успешни държави в човешката история. Може да бъдете сигурни, че и при сегашното раздаване на картите няма да има изненади.