Иван Радоев на 99: Поетът, който превърна мълчанието в свобода

„Ако аз имам някаква заслуга към българската поезия през това време, тя се състои в моето неучастие. В този смисъл аз приемам с гордост наградата за неучастие в поетическия живот на онова сенилно време...“

С тези думи бележития поет и драматург Иван Радоев  отказва да приеме наградата за поезия, присъдена му през 1993 г. Днес се навършват 99 години от рождението му (30 март 1927 – 10 юли 1994 г.). 

Радоев е един от малкото хора на изкуството, които не са правили компромиси през комунистическия режим, и от онези малцина, които последователно са отказвали всякакви постове и награди след демократичните промени. В последните години от живота му, когато е тежко болен, мнозина търсят срещи с него, зачестяват и жестовете на уважение. Той обаче не приема разговори с хора, от които се е разочаровал.

На 20 май 1993 г. Иван Радоев отказва да приеме награда за поезия от Съюза на българските писатели. По този повод той пише:

"Приятели! Дами и господа!

Никога не съм си представял този миг – на 66 години да получа награда за поезия от СБП. Това значи, че или поезията е съмнителна, или наградата.
Една награда увенчава едно дело или е стимул за нови успехи.
Венецът на славата за моята глава отдавна е изсъхнал. Ако наградата ми е дадена като стимул, то на тия години може да се стимулира само човешката глупост.
Но аз благодаря!...“

За изключителния му талант и принос към изкуството Иван Радоев получава извънредна награда за цялостно творчество, присъдена му от Международната академия на изкуствата в Париж.

Да си спомним за големия талант на поета с това стихотворение.

ФЛЕЙТА

Аз съм мъртъв.
И се чувствам добре. По-студен съм
от бедствие –
от пожар през зимата.
Аз вече не съм причината,
а следствие.

Кондукторе,
ние, мъртвите, сме граждани,
които се возят безплатно –
не вярвай в прераждане!

 
Аз съм мъртъв.
И се чувствам добре.
Даже вчера намерих една бедрена кост,
прилична на томахавка.
Тя заемала някога
своя анатомически пост –
но с една твърде малка поправка
я превърнах на флейта.
Ах, какви звуци излитат от нея –
кръгли и правилни
като нули!
Не сте ли ги чули?

 
Слушайте, живи!
Не вярвайте в рая!
Слушайте, живи –
умряла е тая!

Стане ли дума за рая,
сред мъртвите пада голям смях…
Тук няма нищо.
Даже няма и страх.