Ралица Асенова, майка на намерения мъртъв до връх Околчица Николай Златков, част от групата на Ивайло Калушев стартира своя поредица във фейсбук. Тя е посветена на шесте жертви от драмата „Петрохан“. Асенова обяснява, че прави това, защото „…медиите и официалните лица сякаш искат да забравят за това ужасяващо престъпление. Това вече не е голяма и сензационна новина и явно не заслужава внимание. А през последните два дни наблюдавам раздвижване и отново натискане на нелепата официална версия.“ 

В своята поредица тя иска да разкаже за Ивайло, Дечо, Пламен, Ивей, Ники и Алекс, да покаже нови аспекти от личността им. Всеки своеобразен очерк за жертвите ще завършва с информация за това как  е умрял.

Пламен! 

Той беше за мен човекът на благостта и търпението. Така го виждах и така го усещах. Безкрайни часове, прекарани в хола наблюдавайки диктовки, четене, разясняване на текстове, обсъждане на исторически събития и всякакви теми, свързани с обучението на Сашо.

Наблюдавала съм такова търпение, че дори не съм сигурна дали това е точната дума за него. По-скоро беше същност — същност на спокойствие и приемане. Лекота да бъдеш в мига такъв, какъвто е, и да присъстваш напълно в това, което правиш, независимо колко време отнема. Да останеш там, в действието, за което си поел ангажимент.

Иво ми е казвал, че понякога уроците им са продължавали по 10 часа — с кратки прекъсвания за храна и почивка — и после отново са сядали на масата в хола и са продължавали. Търпението на Пламен да обяснява английски, да коригира грешки и произношение, ме изумяваше. Никога 

не губеше контрол, не повишаваше тон,

 не показваше раздразнение или досада. Седеше там, с благата си усмивка, и приемаше изключително сериозно всичко, свързано с училището на Сашо.

Ники често влизаше, „хвърляше“ някоя историческа бомба и веднага настъпваше смут, смях или спор, дисциплината се разпадаше… но Пламен оставаше невъзмутимо спокоен. Изчакваше всичко да утихне и спокойно се връщаше точно там, откъдето бяха спрели.

Оплетох му син шал. Беше толкова изненадан и благодарен, че, както и с картината, се просълзи и бързо излезе от хола. Чрез подаръците му разбирах колко чувствителен и дълбоко емоционален човек е всъщност.

Винаги ме подканяше да идвам по-често и да оставам по-дълго при тях — „да си почина“, както казваше, но и защото им било приятно, когато съм там. Казваше:

„Винаги внасяш една свежест. Всички много се радваме, когато си тук.“

Шегувахме се, че сме съседи, защото стаята, в която отсядах, беше до неговата.

Непрестанно ме насърчаваше да се разхождам в гората — да събера сили от вълшебната гора около тях. А когато се връщах, винаги се появяваше отнякъде, за да ме попита как е била разходката. И почти неизменно оставахме насаме в хола, за да си говорим за света и хората.

Любими ни бяха разговорите за промените в света през последните години, особено след Ковид. Често казваше колко е благодарен, че не му се налага да живее в „нормалния“ свят и че едва ли би се справил отново да живее в град. 

Благодарен беше за живота в гората,

 далеч от суетата и безсмислието на съвременния материален свят.

Говорехме и за децата — как с всяка година им се отнема все повече от свободата да бъдат деца. Колко малко играят, колко ограничено опознават света. Колко дълго стоят в училище — понякога повече от един работен ден — и как технологиите влияят на психиката им.

Тези теми се връщаха отново и отново в нашите уютни разговори — аз на люлеещия се стол до печката, той на дивана отсреща. Понякога не усещах как минават часове. С неговото спокойствие, усмивка и дълбочина на мисълта времето просто изчезваше.

Обикновено Ники или Иво влизаха и неусетно прекъсваха разговора ни. И в момента, в който се заговорех с някой от тях, Пламен тихо ми благодареше за разговора и излизаше, за да ми даде пространство да общувам с тях. 

В последните ми гостувания той беше човекът, който ме взимаше и изпращаше до прохода. Беше разбрал, че имам нужда да преживея пътуването в тишина — и не говореше. Оставяше ме да се изгубя в усещанията си да пътувам в гората и да вдишвам кристалния въздух.

Но предпоследния път разговорът ни беше толкова дълбок, че продължи и по време на пътуването. Говорехме за психичното състояние на хората — за тревожността, паник атаките, за това какво се случва в последните години.

Тогава той се „емоционира“, както обичаше да казва Ники, и започна да ми разказва техника — позната за мен разбира се, но в неговия разказ тя оживя напълно:

Да отидеш сам в гората, без телефон. Да застанеш сред дърветата и да се освободиш напълно — да се движиш, да танцуваш, да се въргаляш, да крещиш, да плачеш, да пееш… да позволиш на тялото да те води. Да изкараш всичко натрупано чрез движение и звук, без страх, без срам, че някой ще те види и осъди. Разказваше го толкова живо, че аз наистина чувах този добре познат за мен метод за освобождаване на тревожност и подтиснати емоции като, че чувах за него за първи път. 

В един момент спря и каза, че няма какво да ми обяснява на мен — че аз съм специалистът. Но аз му казах, че точно така ще предам тази техника — жива, истинска на клиентите си.

Той се притесни, че се е увлякъл. Дори спряхме колата и продължихме да се уверяваме един друг за правотата на другия. Казах му, че всичко, което наистина помага на хората в работата ми като терапевт, не идва от дипломите ми, а от общуването и наученото от Иво и от всички тях.

Този разговор остана най-силният ми спомен за него.

Видяхме се още два пъти след това. Но именно този кратък път към прохода е моят безценен спомен за Пламен — благият, търпелив и дълбоко чувствителен човек, който ме изпрати с прегръдка и думите:

„Очакваме те скоро пак да ни гостуваш.“

Пламен е умрял с куршум в главата отляво

Той е десничар и според експертизата има барутни частици по дясната му ръка. Но пистолетът, намерен на местопрестъплението, е паднал до лявата му ръка, а по нея барутни частици няма. Под тялото му е намерено и друго оръжие — пушка.

На снимката, свободно изтекла в публичното пространство, най-ясно се вижда именно Пламен. Въпреки че лицето му е най-видимо, тялото му не се вижда изцяло — вижда се само дясната му ръка, а лявата и долната част на тялото не са видими. Ясно обаче се вижда милото му лице със затворени очи и буйната му черна брада и коса.

Винаги ми е приличал на Ботев — имаше силна физическа прилика с него. Но винаги съм си мислела, че приликата е само външна. Като борбен дух — който някак си вярвам, че Ботев е притежавал в по-голяма степен — Ники имаше подобни качества: сила, непримиримост, борбеност…

Тук искам да обърна внимание на важен елемент от видеата, изтекли в публичното пространство. Вечерта преди тяхната смърт и пожара ясно се вижда човек, който на няколко пъти върви от хижата към дървника и прави нещо. Някой може да каже, че това е Пламен, но аз съм категорична, че това не е той. Нито походката му е неговата, нито дрехите и обувките съответстват на тези, които Пламен носи във видеата през деня, когато е светло, както и на снимката от местопрестъплението.

Но най-важното е следното — ясно се вижда, че този човек също е с брада, но тя е добре оформена, както и бакенбардите му — подстригани и поддържани. А на всички видеа и на снимката от местопрестъплението ясно се вижда буйната коса и брада на Пламен, които не са оформени и не са подстригани.

И така — Пламен е подреден по гръб до кучешката колиба, до Ивей. Как е постигнат този резултат можем само да гадаем, тъй като никой от разследващите и прокуратурата не дава обяснение как човек може да се самоубие с изстрел отляво, използвайки дясната си ръка. Или може би е решил да използва лявата си ръка за своя край — и след това да падне и да затисне пушката, с която също са произведени изстрели.

Как така върху него няма сняг?

И защо този прекрасен човек би искал да се самоубие, след като беше толкова щастлив и доволен от живота си — далеч от „Мордор“ (за тези, които не знаят — далеч от София)?

Защо при последното ми гостуване се разбрахме скоро отново да се видим и да продължим разговора си за психичното състояние на хората? Дори се уговорихме този път да се разходим заедно в гората.

Защо би искал да сложи край на живота си?

Съжалявам за жестокостта, през която си преминал.

Съжалявам, че този свят се отнесе така с теб и с всички вас.

Съжалявам, че няма да може повече да пътуваме заедно към хижата, да те прегърна, да дишам този кристален въздух на гората заедно с теб, докато ти се усмихваш с онази блага усмивка.

Съжалявам, че няма да мога да ти подарявам неща, да говорим с часове…

Толкова много съжалявам…

Благодаря ти. Безкрайно.

За всичко.