Боян Радойков*

Всеки човек се ражда с два вродени страха: от падане и от силни шумове. Останалите са придобити страхове. Така че природата си е свършила работата в свеждането до минимум на страховете, които възпрепятстват по-голямата част от свободата и личностната реализация на човешкото съществуване. Впоследствие, голяма част от живота преминава в натрупване на страхове и после, поне за някои, в усилия да се отърват от тях. Така че въпросът за страха е от съществена важност както от индивидуална, така и от обществена гледна точка.

Страхът и тревожността

 са вълнували много светли умове в историята. Древногръцките философи са имали разнообразни обяснения за техния произход, механизми и последици. Аристотел е смятал, че страхът е противоположен на смелостта. От неговата мисловна школа е и мнението, че великите мъже и жени са имали особена роля в историята, като са спомагали не само на масите, но и на елита да преодолеят  страховете, които често са парализиращи. В крайна сметка смелите лидери успяват наистина да го постигнат и това рязко контрастира със сегашните мантри на слаби лидери управляващи импотентни правителства.

Страхът винаги е бил една от движещите сили, ако не и основната движеща сила, на всички религии. Често се цитира в тази връзка стихът на поета Stace (40-96): Primus in orbe deos fecit timor – « В началото, на земята, страхът беше този, който направи боговете ». Ето защо, дори за Ватикана е трудно да отрече, че страхът е в основата на политеистичните религии на Древен Египет, Древна Гърция и Древен Рим като фундаментален компонент на емоционалността, върху която са изградени и по-късно създадените религиозни постройки.

Страхът често се разбира само като спонтанна емоция. Това не важи в политиката и то най-вече в авторитарните политически режими където страхът е обект на подготовка, наблюдение, размисъл и следователно на държавна стратегия. По този начин страхът се въвежда като част от доктриналната формализация на човешкия дух и това води до значително ограничаване на неговата свобода. Нищо не пречи на човешкото развитие повече от страха, който е убил много повече мечти, отколкото провалът.

Нацизмът е пример за успешно създаване и налагане на глобален страх първо на национално ниво. Нацистката партия плашеше германците в продължение на години. Нацисткото изобретение „диктатура по взаимно съгласие“ е обяснено от нацисткия лидер Херман Гьоринг, който подробно описва как да накараш хората да се страхуват и да подкрепят войната и политически режим, на които иначе биха се противопоставили: „Народът не иска война, но винаги може да бъде подчинен на волята на лидерите. Това е лесно. Достатъчно е да им кажете, че са нападнати, и да осъдите пацифистите за липса на патриотизъм и за това, че излагат страната на опасност. Това работи по един и същи начин във всяка страна.“ Очевидно е, че работи по един и същи начин не само в повечето страни, но и по всяко време в историята.

Комунистическите диктатори Сталин и Мао, както и техните наследници, също до голяма степен

 контролираха нациите си чрез абсолютен страх: 

страх от правителството, страх от службите за сигурност, страх от институционализираната несправедливост и страх от ядрена война. Резултатът от това беше една комфортна ситуация за лидерите, в която техните политики, основаващи се на специално създадени от тях правила, останаха неоспорвани в продължение на десетилетия, което доведе до много скъпоструващи грешки за техните нации и за света.

Източниците на американския страх се обострят от 40-те години на миналия век насам поради необичайното излагане на страната на повтарящи се заплахи и кризи. Тревогите на американците след Втората световна война се засилиха заради страховете от Студената война. Конкретни кризи като Кубинската ракетна криза доведоха до появата на алармираща реторика. Налице беше нарастваща тенденция обществото да очаква сериозна заплаха от външния свят и да смесва новите проблеми със старите. Следващият пасаж е от речта на президента Франклин Рузвелт при встъпването му в длъжност през 1933 г: „Позволете ми да заявя твърдото си убеждение, че единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх - безименен, необоснован, неоправдан ужас, който парализира необходимите усилия за превръщане на отстъплението в напредък.“

Подходът на Рузвелт представлява интригуващ контраст с по-новите американски формулировки, в които лидерите се опитват да манипулират страховете и систематично избягват възможностите да призоват американците да не се страхуват необосновано. Така например, бившият съветник по националната сигурност на САЩ, Збигнев Бжежински твърдеше, че използването на термина „война срещу тероризма“ е имало за цел умишлено да създаде 

култура на страх,

 защото „замъглява разума, засилва емоциите и улеснява демагогските политици да мобилизират обществото в полза на политиките, които искат да провеждат“.

Историята показва, че човечеството често е предпочитало фикцията пред истината. При все това именно истината и увереността укрепват защитните механизми срещу страха и улесняват свободните и компетентни избори на хората и народите. С основание тогава може да се зададе следният въпрос: достатъчно силен ли е човекът, за да понесе свободата? Може ли да се справи със заплахите и отговорностите, които свободата носи? С появата на демокрацията се осигури свобода, но също така се създаде общество, в което човекът се чувства отчужден и обезличен. Съвременният човек, освободен от оковите на примитивното общество, което го ограничаваше, но и успокояваше, явно все още не е извоювал напълно своята интелектуална и физическа независимост. Свободата води при немалко индивиди до усещане за изолация, което от своя страна води до несигурност и тревожност. Тогава тази група хора си създава свои собствени механизми за измъкване - авторитарност, деструктивност или автоматичен конформизъм.

Ето защо трябва да подготвят много по-сериозно младите хора по въпросите на неоспоримите ползи от истинското демократично управление, защото свободата, за разлика от икономическото, социалното, военното или културното робство, никога не е гарантирана. « Мечтата на всеки роб, пише Ричард Франсис Бъртън, е не да бъде свободен, а да има свой собствен роб ». Страховете ще  бъдат по-лесно преодолявани когато свободата се усвоява, култивира и отстоява.

*Боян Радойков е дипломат, бивш международен служител на ООН и доктор по политически науки в Сорбоната. Повече от 20 години живее и работи в Париж.