Предлагаме ви част от беседата на руския историк  философ, църковен деец и общественик Андрей Зубов. Той е известен с категоричната си позиция срещу  режима на Путин и разобличаването на лъжите от съветската епоха.

 Цялата лекция можете да видите във видеото.

Защо говорим за България подробно.  Скъпи приятели, тази и следващата лекция посвещаваме на освобождението от комунизма в България. Работата е там, че такова внимание към България е оправдано, макар че това е малка страна.

Въпреки това тя в някакво отношение много прилича на Русия. И ние ще можем, гледайки развитието на процесите в България, да разберем как биха могли да се развиват и дори как са се развивали в самата Русия. Още повече че е много важно как перестройката в Съветския съюз е помагала или пречила на процеса на освобождение от комунизма в България.

България преди комунистическия преврат

Съветският съюз още от самото си начало, тоест от двадесет и втора година, се стремеше да комунизира България. През двадесет и пета година беше планирано завземане на властта в България – държавен преврат. Няма да ви разказвам сега за него. За него подробно е разказано в статия на Александър Вершинин, публикувана под моя редакция в „Новая газета“, и тя е на моя сайт. Можете да я прочетете: как в името на световната революция болшевиките взривяваха България. Тогава не успяха, но го направиха в края на Втората световна война.

България стана съюзник на Германия във Втората световна война, но помнейки своите стари добри отношения с Русия, винаги свързани с това, че Русия е освободила България от османското иго, както го наричат. Всъщност процесът не беше толкова еднозначен – за това съм говорил в лекциите ми за Балканската война от хиляда осемстотин седемдесет и седма – седемдесет и осма година. Но все пак сред българите приятелското отношение към Русия беше широко разпространено и остана такова дълго време.

Затова цар Борис III, който тогава управляваше почти еднолично Българи като истински монарх, но с парламент, подчиняващ му се безпрекословно, категорично отказа да обяви война на Съветския съюз. Война и не беше обявена. Но след Пърл Харбър, когато Германия обяви война на Съединените щати, България обяви война на Великобритания и САЩ.

Великобритания и САЩ бяха далече, а България спокойно, ползвайки се от покровителството на Хитлер, окупира между четиридесет и първа и четиридесет и трета година значителна част от Югославия и Гърция, уж възстановявайки границите от Санстефанския договор от 1878 година, който никога не е влязъл в сила и е отменен на Берлинския конгрес. Освен това България получи и Южна Добруджа с договора с Румъния от четиридесета година.

Цар Борис III умира през четиридесет и трета година, след посещение при Хитлер. Наследник става малолетният му син Симеон II, а регенти са Богдан Филов и други политици. Последният опит да се изведе България от войната прави Иван Багрянов, който отменя антиеврейските закони и изтегля войските. Въпреки германските изисквания България не предава своите евреи, макар че участва в депортации на евреи от окупираните територии.

На 9 септември 1944 г. Отечественият фронт, в който участват комунисти, социалдемократи и други сили, с помощта на Червената армия извършва преврат и взема властта.

Терор и концлагери. Унищожение на елита

Започват репресии по съветски модел – пълно унищожение на предишния управляващ слой. Хиляди хора са екзекутирани, включително политици, военни, интелектуалци, предприемачи. Създаден е Народен съд, който произнася хиляди смъртни присъди и присъди доживотен затвор. Арестите и убийствата често се извършват и без съд.

Сред екзекутираните са регентите Богдан Филов, Добри Божилов, Иван Багрянов, а Константин Муравиев получава доживотна присъда. Създадени са „трудово-възпитателни общежития“ – всъщност концлагери. Десетки хиляди са въдворени или депортирани.

Жестокостите предизвикват съпротива – така възниква горянското движение, което достига своя връх между 1947 и 1954 година и обхваща цялата страна.

Въоръжени антикомунистически акции се провеждаха, включително и в градските квартали. Макар движението да имаше подкрепа от българската емиграция, то беше предимно местно и спонтанно. Съхранена е малко информация за горянското движение, чието съществуване българските власти дълго време отричаха и криеха. Но изглежда в него са участвали до две хиляди въоръжени партизани и около осем хиляди техни цивилни поддръжници. Възможно е числата да са били и по-високи.

След смъртта или убийството на Георги Димитров постът генерален секретар на Българската комунистическа партия заема неговият шурей Вълко Червенков, женен за сестрата на Димитров Елена още от двадесет и шеста година. Скоро той става и председател на Министерския съвет.

Вълко Червенков, който още като млад през двадесет и пета година бяга в СССР след известния терористичен акт – взрива в софийската катедрала „Света Неделя“, е бил агент на НКВД с псевдоним „Спартак“. По-късно, когато става генерален секретар, го наричат „малкия Сталин“, защото във всичко се опитвал да подражава и в жестокостта, и в коварството на Йосиф Сталин.

Той провежда принудителна колективизация, което естествено предизвиква още по-широко разгръщане на горянското движение. Жестоко потушава стачката на тютюноработниците в Пловдив на 3–4 май 1954 година. Част от активистите са убити от агенти на тайната полиция направо сред тълпата. Други са застреляни от полицията от упор, а стотици хвърлени в затвори и осъдени на 10–15 години.

По това време в България има около десет хиляди политически затворници, които самият Червенков, подражавайки на Берия, заповядва да бъдат освободени в 1954–1955 година. Лагерите за принудителен труд са разположени на много места в България – около строящи се язовири, въглищни мини и някои селскостопански райони. Всички политически лагери са закрити, а политическите затворници през 1949 година са събрани на остров Белене на Дунав, срещу Румъния.

Този страшен лагер, наричан „лагер на смъртта“,

 влиза в историята и фолклора на България. В разгара на репресиите на Вълко Червенков през 1952 година в лагера в Белене се намират 2323 затворници, от които 75 жени. По-късно, в периода 1956–1961 година, в Белене е държан и бившият премиер Константин Муравиев. Гладна стачка на затворниците довежда до закриването на Белене. Онези, които не са освободени – 166 души – са преместени в новия лагер в Ловеч, който граничи с каменна кариера, където затворниците са измъчвани с тежък труд. С течение на времето към тази група се присъединяват още няколко хиляди нови политически затворници.

През септември 1961 година около сто жени затворнички били изпратени в съседния лагер в Скравена. Ловешкият лагер бил закрит през април 1962 година. Лагерът се намирал под непосредствения контрол на Министерството на вътрешните работи. В Ловеч и Скравена, според официалните данни за този период на съществуването им – от 1959 до 1962 година – от жестоко отношение загинали 149 затворници.

През 1990 година, вече след падането на комунистическия режим, Българската комунистическа партия създала своя комисия за разследване дейността на лагерите на смъртта. Комисията установила, че в периода от 1944 до 1962 година, в страна с тогавашно население от 8 милиона души, действали около 100 поправително-трудови лагери. От 1944 до 1953 година през тези лагери преминали около 12 000 мъже и жени, а от 1956 до 1962 още 5 000. Според думите на един от свидетелите, през 1952 година само в Белене имало 7 000 затворници.

По други оценки, вече не комунистически, общият брой на затворниците бил много по-голям и достигал 186 000 души. Точните цифри и до днес не са известни. Но вие разбирате, скъпи приятели, какво означава това. Това означава само едно – че бандата комунисти, подкрепяна от същия бандит Сталин, българи срещу българи, завзела властта в страната. За да удържи властта, тя унищожила старата управляваща класа, напълно потъпкала църквата, всяко инакомислие и всички, които ѝ се съпротивлявали. Тези, които не посмяла да унищожи, изпратила в концлагери – за изнурение и бавна смърт. Това, напълно очевидно, бил мафиотски бандитски режим, който имал само една цел: нещастието на народа и максималното щастие за самите себе си за сметка на народа.

Тодор Живков. Опити за присъединяване на България към СССР

Следвайки указанията от Москва, вече в епохата на Маленко́в и Хрушчо́в, Вълко Червенков на 4 март 1954 година бил сменен на поста ръководител на компартията на България от Тодор Живков, роден през 1911 година – тогава сравнително млад човек. Били проведени смекчавания в аграрната политика, прекратена насилствената колективизация. Това довело и до края на горянското движение. През лятото на 1956 година Вълко Червенков, намирайки се на лечение в СССР, бил свален от поста министър-председател.

Действителната власт Живков не получил веднага – това била формална смяна. Но през лятото на 1956 година Червенков на практика бил лишен от власт по настояване на Хрушчов, който нарочно го задържал в СССР, за да може Живков да бъде утвърден. През 1961 година, когато започнало разкриването на престъпленията на сталинизма във връзка с XXII конгрес на КПСС, в България също последвали разобличения. Същата година Червенков бил изключен от Политбюро, а през 1962 – и от партията, за антипартийна дейност.

Но през 1969 година, вече в духа на епохата на Брежнев и неговата „мека сталинска реставрация“, Живков разпоредил Червенков да бъде възстановен в партията. Този страшен човек, целият облян в кръв, починал през 1980 година.

В онзи известен виц, разказван в България, се казва: във всички страни решили да пишат книги за слоновете. Французите написали брошура „Всичко за слоновете“. Немците – осемтомник „Предисловие към изучаването на слоновете“. Съветският съюз написал „Съветският слон – най-великият слон в света“. А българите написали „Българският слон – малкият брат на съветския слон“. Именно в този дух на „малкия брат на съветския слон“ се водела политиката на Живков и преди него – на Червенков.

През 1964 година, на среща с Хрушчов, новият български лидер дал да се разбере, че България много би желала да влезе в състава на „семейството на съветските народи“ и да замени отпадналата Карело-Финска ССР, за да бъдат пак 16 съюзни републики. Въпросът бил обсъден негласно в Политбюро и ЦК на БКП през ноември 1963 година и бил подкрепен от всички водещи партийни дейци.

Димо Дичев, тогава завеждащ отдел „Външна политика“ и международни връзки на ЦК на БКП, казал: „Никога нашите комунисти не са били възпитавани другояче, освен да считат Съветския съюз за наша родина“. Самият Живков казал: „Ще се слеем не за малко, а завинаги, и това ще бъде пример за всички страни“.

От 168 членове и кандидат-членове на ЦК БКП нямало нито един, който да възрази. Единодушно било гласувано писмо до ЦК на КПСС с молба България да бъде приета като шестнадесета съветска република – акт на колективно национално предателство. Но Хрушчов, за чест, отказал в началото на 1964 година.

Десет години по-късно, вече в епохата на Брежнев, през юли 1973 година бил приет план за поетапното влизане на България в СССР. След посещение на Брежнев в България, въпросът бил обсъждан тайно, но и този път последвал отказ.

Причината Живков да настоява била проста: той мечтаел не да ръководи малка България, а да стане поне председател на Госплан, а най-добре – генерален секретар на КПСС. Тоест, да управлява целия Съветски съюз. Но нито Хрушчов, нито Брежнев  допуснали това.

Между СССР и Китай. Заговор на маоистите

От 1950-те години отношенията между СССР и Китай започнали да се влошават. Кулминацията настъпила през 1960-те години, когато Хрушчов и Мао Цзедун станали лични врагове. В тази ситуация Живков решил да извлече полза за себе си. Вътре в партията започнала да действа група, която настоявала България да се ориентира не към СССР, а към Китай. Вълко Червенков и негови съмишленици смятали, че „истинският марксизъм“ е в Пекин, а не в Москва.

През 1965 година бил подготвен заговор за сваляне на Живков. Участниците били висши партийни и военни дейци. Заговорът бил разкрит от органите на Държавна сигурност, а самият Живков бил сериозно уплашен. Мнозина от заговорниците били арестувани, уволнени и отстранени от власт. Това била единствената сериозна заплаха за неговата власт за всички 35 години управление. След този случай той започнал още по-усилено да укрепва контрола си върху апарата на партията и органите за сигурност.

Култът към Живков

Вече през 1970-те години, по съветски образец, в България започнал да се изгражда култ към личността на Тодор Живков. В пресата и литературата той се представял като „баща на народа“, „мъдър ръководител“ и „верен ученик на Ленин“. Навсякъде имало негови портрети, бюстове, паметници. В училищата учениците изучавали речите и „трудовете“ му. Всяка негова визита в страната се превръщала в спектакъл.

Но в действителност Живков бил човек със скромно образование, с провинциален манталитет, хитър и гъвкав. За разлика от някои други източноевропейски диктатори, той не бил фанатик, а по-скоро прагматичен приспособенец. Неговата главна цел била да се задържи възможно най-дълго на власт. За това той използвал всички средства – от подчинението на Москва до репресии вътре в страната.

Държавна сигурност и убийството на Георги Марков

Особено страшна роля в епохата на Живков играла Държавна сигурност – орган, създаден по съветски модел, който държал под контрол цялото общество. Десетки хиляди агенти и доносници следели съседите си, колегите си, дори членовете на семейството си.

През 1970-те години един от най-ярките български писатели и драматурзи – Георги Марков – успял да емигрира в Западна Европа. Той започнал да работи в радио „Свободна Европа“ и Би Би Си, където изнасял разобличителни предавания за режима на Живков. Това дълбоко засегнало диктатора.

На 7 септември 1978 година, в Лондон, на моста „Ватерло“, Марков бил убит по уникален начин – с помощта на чадър, от чийто връх била изстреляна миниатюрна капсула с отровата рицин. Това убийство потресло света и станало символ на престъпния характер на комунистическите режими в Източна Европа.

Дълго време се смятало, че убийството е организирано от КГБ, но днес вече е известно: поръчител бил лично Тодор Живков, а изпълнител – българската Държавна сигурност, с техническа помощ от съветските служби.

Късният Живков. Крах на режима

През 1980-те години режимът на Живков постепенно губел стабилност. Икономиката на България била в дълбока криза, въпреки опитите за „модернизация“. През 1984–1985 година властите започнали т.нар. „възродителен процес“ – насилствена кампания за смяна на имената на българските турци с български. Това довело до масово недоволство, напрежение и международна критика.

Когато през 1989 година в СССР започнала перестройката на Горбачов, а в Източна Европа избухнали демократични революции, режимът на Живков вече бил обречен. На 10 ноември 1989 година, под натиск на Москва и вътрешни опоненти, Тодор Живков бил свален от власт.

Така приключила една от най-мрачните епохи в българската история – 35 години управление, съчетали покорност към Кремъл, репресии срещу собствения народ, икономическа безпътица и морален упадък.