Как Борис Сарафов помогнал на брат си Кръстьо: Ке го игра ли наш Кръсте царот, или отговорот ке биде да?

Сгушена в сърцето на София, кокетната къща на Кръстьо Сарафов привлича погледите на хиляди софиянци всеки ден. Със сигурност ако можеше да говори, домът на актьора щеше да разкаже зашеметяващи истории, предава БГНЕС.

Роден в неврокопското село Либяхово, (днес село Илинден, община Гоце Делчев), животът на народния артист е не по-малко интересен от неговите роли, и преминава през Сяр, Солун, Одрин, Санкт Петербург, Варна, Бургас, и София.

В семейство от общо десет братя и сестри, сред които и Борис Сарафов – видният деец на Вътрешната македоно-одринската революционна организация, в началото на 20-те години на миналия век той построява своя приветлив дом в Лозенец между улиците „Елин Пелин“ и „Митрополит Кирил Видински“ в столицата.

С четири съпруги, още повече и четирите - актриси, животът на актьора изобщо не е бил скучен. Кръстьо Сарафов няма други деца освен тримата синове от първата си жена – Кръстьо, Борис и Петър. Междувременно той застава пред олтара още три пъти. Първият път взема за жена студентката си Ирина, втория път се жени за известната актриса от Народния театър Марта Попова. Последната му съпруга е също е актриса, но от Пловдивския театър – Рада Сарафова.

Сарафов, по-късно удостоен със званието „народен артист“, е завършил драматическата школа в Петербург със звание „свободен артист“. Дебютира на сцената през януари 1891 г., а последният му поклон пред публиката е през юни 1949 г. В тази близо 60-годишна театрална дейност извайва на сцената над 250 образа. Сред най-впечатляващите му превъплъщения са Сирано дьо Бержерак (в едноименната пиеса на Едмон Ростан), Тартюф и Арган (в Молиеровите „Тартюф“ и „Мнимият болен“), Фамусов (в „От ума си тегли“ на Грибоедов). Сарафов е и член-учредител на Македонския научен институт през 1923 г. Националната академия за театрално и филмово изкуство носи неговото име от 1951 г. Сарафов е бил втори председател на Съюза на артистите в България (1924-1925).

Като отплата за беззаветната му любов към сцената, за великото изкуство, с което дари народа си, артистът получи и най-голямата награда, която може да му се даде - народната обич. Жизненият път на Кръстьо П. Сарафов завършва през август 1952 г.

И ако Кръсто Сарафов успява да доживее до дълбока старост, не такава е съдбата на неговия брат Борис. Роден през 1872 г. в една година с Апостола на македонските българи Гоце Делчев, той свързва съдбата си освободителното движение. Завършва Солунската гимназия, където се сприятелява с Гоце Делчев, Даме Груев и другите бъдещи водачи на ВМОРО. След това постъпва във Военното училище. В 10-годишния период от създаването на организацията до избухването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. той е един от най-активните участници във въоръжените борби на македонските българи. По време на Илинденското въстание, заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев, е член на Главния щаб на въстанието и успешно ръководи някои от най-големите сражения. 

След потушаването на въстанието влиза в открит конфликт с така нареченото ляво крило, оглавявано от Яне Сандански. Последният заедно със своите привърженици решава да ликвидира Борис Сарафов заедно с други именити и родолюбиви дейци – Даме Груев, Христо Матов, Иван Гарванов. Борис Сарафов бива убит на 28 ноември 1907 г. от Тодор Паница. Убийството му е спонсорирано от Белградския Македонски комитет, който изплаща пари на убиеца. То е повратен момент в историята на ВМОРО и води до неговото разцепление.

За голямото значение на Борис Сарафов говори факта, че на него патриархът на българската литература Иван Вазов посвещава стихотворение, а големият дипломат и публицист Симеон Радев в предговора на книгата си „Македония и българското възраждане“ (1942 г.) пише: „ На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство“. Радев също така описва Сарафов като „човек со звезда“. 

Народната памет пази интересна история за братята Кръстьо и Борис, в която легенда и факти се сливат. Като актьор в трупата на „Сълза и смях“ Кръстьо желае главната роля в постановката „Иванко – убиецът на Асеня“, но директорът на театъра Радул Канели му я отказва. Тогава актьорът се оплаква на легендарния си брат, който изпраща двама от войводите на ВМОРО да разубедят директора. Единият от войводите влиза в кабинета на Канели, разгръща горната си дреха, а на пояса му лъсват кама и револвер. Тогава комитата произнася легендарният въпрос: „Ке го игра ли наш Кръсте царот, или отговорот ке биде да“? Естествено след случката Кръстьо Сарафов получава ролята. І БГНЕС