Вкупом престанахме да помним защо от хилядолетия прескачаме огньовете

Светослав Пинтев

Днес е много особен ден за българина. Поне е бил за предците ни. Би трябвало да е такъв и за нас, но не е, ние сме се превърнали в изроди. Този древен и витален празник, наричан в различните региони на българското землище по различни начини - Сирни Заговезни, Прошка, Поклади, Масленица Сирница, е фиксирал в представата на дедите ни мястото на човека в борбата между светлината и мрака. Навсякъде из земите ни, независимо как се е наричал, е бил носител на сакралното послание

за пречистването от отровата на вината,

на искрено разкаяние и смирение в името на общността, в името на собственото ти оцеляване. Това е празник, който от хилядолетия кара българите да прескачат огньове и ритуално да гонят злите сили, за да надделеят над силите на мрака и злото, да внесат ред в космическия хаос. В собствения си свят всъщност.

Правят го и днес тук-там, на много малко места. Прескачат огньовете младите, но вече никой не помни защо го правят. Сакралната прошка е забравена, греховете към близките и далечни хора остават да ни тежат и се трупат в душите ни.

За това навярно мрак и хаос са надвиснали като черен облак над родината ни. Момците някога изстрелвали запалени стрели в дворовете на любимите си, днес изстрелват спринцовки във вените си. Някога младите са целували ръка и са искали прошка от старите. Правят последното и днес понякога, но формално, като част от мъртъв ритуал…. Искаме си прошка

като робот от робота

Младите отдавна са забравили какво правят… Не те, глупаво е да обвиняваме тях, ние вкупом сме забравили истинската същност на този обичай, не вярваме искрено в неговата сакрална очистителна сила, не вярваме, че чрез него можем да моделираме за себе си семейството си, общността си, един по-добър свят. Много ни се иска, но не можем. Ние живеем в ден трети от предизборната кампания, във „Фейсбук”, в ритъма на поредната кървава новина.

И как младите да вярват, когато живеят в създадената от нас джунгла-бетон, стъкло и… омраза. Децата ни се избиват, озверели, защото така са видели от нас. Те следват моделите на поведение, нали знаете? Нищо не правят без да са го видели, без да са го изкопирали от по-големите. Моделът на поведение им го задаваме ние…. Същите тези, които се ръфат като бесни кучета в предизборната лудост, стигат до бой на улицата заради един клаксон.

Затова в София загина 11 годишно момиченце, което беше ритнато от съученик, затова Йоан закла Георги в Борисовата градина, а никой не посочи убиеца, въпреки че всички около него знаеха истината. Кой ще прости смъртта на едно дете? Простимо ли е това? Не, не е. Това ражда свирепа жажда за мъст, напълно справедлива впрочем. То кара в нас да се събуди дивакът, който живее под тънката обвивка на цивилизования човек. И нищо не може да го спре. Все повече хора в нашето общество се връщат към

инстинкта на дивия звяр

Какво значение има, че кандидатът Х е поканил на дебат кандидата Y, онзи му отговорил така, а не иначе. Палим се и губим реална представа за света около нас. Не правим нищо , за да го променим в добра посока. Напротив, копаем дъното на озверяването.Начело с политическата класа, разбира се.

Едно 11 годишно дете умря, ударено от съученик. Умря, защото класната стая се е превърнала в зверилник, защото в училищата ни няма лекари, медицинските сестри винаги са си тръгнали „преди малко”, а „Спешна помощ” се забавила с „около” половин час. От там отричат, но това няма никакво значение за никого от нас. Нали всички знаем каква е истината Аз самият чаках неотдавна 4 часа линейка за човек с инсулт и добре знам на кого да вярвам. Знам и как го сваляхме с одеяло по стълбите. Не виня спешните екипи. Добре знам също, че само шепа линейки са на смяна в София, знам през какъв ад минават екипите из полудялото движение на София , за да стигнат до пациента. Правил съм репортаж за това и съм пътувал няколко пъти с линейка към адреса на човек, чийто живот виси на косъм; Винаги ми се искаше да се самоубия заради усещането, че линейката закъснява фатално и

един живот си отива

Усещането за безпомощност е кошмарно, то те смазва, така е дори за външния човек, попаднал в линейката. Какво остава за лекаря?

Да не говорим за безумната централизация на „Спешна помощ”, която никой от властниците не си даде труда да промени. Линейката, която чакаш може да е в Панчарево в този момент. И толкова години никой не пожела да разхвърли спешните екипи в по-малки центрове ,разположени в отделните столичните квартали, а не всички да тръгват от Сточна гара и да пътуват до „Младост”, „Люлин”, „Враждебна” или Пасарел…. Както и да е.

Дете си отиде за пореден път, а това не може да бъде простено. Една колежка сподели в социалните мрежи как в Германия възпитателите се отчитат на родителите за навиците на хлапето, за това „как се отнася детето към останалите от групата, как групата се отнася към него, как играе – само или с другите, прекъсва ли им игрите, има ли самочувствие, приятели, как се отнася към авторитети, как посреща проблеми, какво чувства, как го изразява, как го преодолява... Сега в училището: В междучасията по-големите деца са организирали медиация – двама-трима дежурни от 6-ти клас изслушват в една дървена къщичка недоволни, скарани, подсмърчащи... и помагат”. Разказва също как изкарват исъбират пари за каузи – последно за детски хоспиц в Африка.

Достоевски казваше, че нищо на този свят не струва колкото дори една сълза на измъчено дете. Кой ще ни прости непростимото?