Какво толкова стори Иван Костов, че толкова много хора толкова дълго време толкова силно го ненавиждат?

Петър Кърджилов

Покрай отминалите парламентарни, а най-вече преди предстоящите президентски избори името на Иван Костов бе многократно споменато – от настоящи и най-вече бивши политици (повечето случайници), парламентаристи, общественици, политолози, социолози, цивилни „анализатори“, социални антрополози, телевизионни водещи и дори спортисти (скиори). Бе споменавано многократно – без особен възторг, често дори неласкаво.

Щото помня добре времената Костови, си зададох многословния въпрос, използван за заглавие на тези редове – оказало се бая претенциозно, честно казано. Всъщност отговорът изплува лесно, ако инверсираме (преобърнем) словореда на изречението – толкова силно го ненавиждат толкова дълго време толкова много хора, защото е сторил, направил, извършил нещо, което или не им се е харесало, или (по-вероятно) е засегнало техните интереси. Що е то?

Кратко предисловие

При социализма всички се учехме. И тия от „висшия ешелон“ на властта, и ние – „низшите духом“. Учехме различни науки, сред които най-високо стояха политическите. И тия, дето щяха да стават доктори, и тия, дето щяха да стават инженери, учители, агрономи, астрономи, артисти, юристи, филолози, спортисти, балерини, буфосинхронисти и дори обикновени „дизайнери“, учеха марксистко-ленинска философия, политическа икономия (икономика) и научен комунизъм – трите основни стълба на теорията на марксизма-ленинизма, диамат (диалектически материализъм) и истмат (исторически материализъм), история на Българската комунистическа партия (БКП) и история на Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС)… И учеха здраво, щото „нема лабаво“ (Тодор Живков)!

Защо? – питаха някои по-будни, а и по-смели ученици или студенти (аз, признавам, не бях нито от едните, нито от другите). Тогава нашите преподаватели се усмихваха ласкаво като гилотина, покровителствено (понякога и снизходително) ни погалваха по къдравите или пооредели косици и с патриаршеска благост изричаха: „Учим ви, чада, на политическите науки, за да формираме правилно вашия мироглед, за да си изградите и философски, и научен възглед за света; учим ви на тези науки, защото един ден, като поотраснете, те ще ви помагат да си обясните всемира, процесите, протичащи в обществото, случващите се покрай вас простички неща от живота“.

И друго питаха някои по-любознателни, а и по-куражлии ученици или студенти: „Каква е разликата между социализма и капитализма? Нали и тук, и там хората стават сутрин, умиват си очите, отиват на работа, връщат се вкъщи, хапват, гледат малко телевизия и си лягат…“. Пак се усмихваха ласкаво нашите преподаватели, пак ни погалваха покровителствено по главиците, пак с патриаршеска благост изричаха: „Основната разлика между двата обществени строя е собствеността върху средствата за производство и произтичащите от нея производствени взаимоотношения“. Там (на Запад) собствеността принадлежи на шепа капиталисти, милиардери, плутократи, олигарси (малцина управляващи) – да не се бърка с олигофрени, макар че в основата и на двете словосъчетания лежи старогръцката дума „олигос“ („малък“). Тук, при нас, в „соцлагера“ (всяка прилика с национал-социалистическите концлагери е случайна) собствеността е в ръцете на народа!

Икономистът Иван Костов

Иван Йорданов Костов знаеше това – щото беше учил политическите науки не къде да е, а във Висшия икономически институт „Карл Маркс“ (ВИИ), щото бе работил и като старши, и главен асистент в катедра „Политическа икономия“ на Центъра по идеологически дисциплини във Висшия машинно-електротехнически институт „Владимир Илич Ленин“ (ВМЕИ), щото беше автор на научни публикации и монографии в областта на финансите, бе анализирал проблемите на стопанското развитие и „динамичните модели в икономиката“… Помня що присмех се изля върху икономиста Костов! Бил даскал по икономика на социализма, нищо не разбирал от капитализъм (тогава му викаха „пазарна икономика“), писал бил статии в „Работническо дело“…

Най-гръмогласно се смееха ония, дето току-що си бяха купили дипломи от университети като Пернишкия. Те и днес продължават да се подхилват на „хардварци“ без да имат дори най-малка представа за могъществото и авторитета на Харвардския университет – най-старото (основано през 1636) висше учебно заведение в САЩ. Едва ли случайно Чичо Доналд, преди да посегне на Ормузкия проток, Мексиканския залив, остров Гренландия и Ниагарския водопад, „скочи“ на американските университети, от които Харвард най-свирепо му се озъби.

Ченгеджийските „мероприятия“

За радост, Костовите критикари се ограничиха само с ченгеджийските недомлъвки, ехидните подхилвания и нечистоплътните подмятания. Е, упорито разпространяваните слухове, че бил неизлечимо болен и скоро… се очаквало най-лошото, едва ли са звучали като „Одата на радостта“ както в неговите уши, така и в тези на най-близките му хора. Но пък свидетелстваха за сериозността на операцията, подготвена и „ювелирно“ проведена от ДС-системата, една от запазените марки на която и до наши дни е пускането на „неопровержими“ слухове и ваденето на „достоверни“ компромати…

Дори учинайката на Иван-Костовата съпруга (бивша комунистка – това дебело се подчертаваше) бе хвърлена в битката, като бе любезно поканена (учинайката) в едно от най-гледаните тогава телевизионни предавания, за да очерни мургавия си зет. Водещият на предаването, дългогодишен и старателен доносник на споменатата ДС-система, всячески се стараеше да изкопчи от учинайката „признанието“, че Костов бил крадец. Жадуващ да постигне професионалната си цел и поругал мъглявото понятие „журналистическа етика“, телевизионерът вложи талант, жар и неимоверно старание. Но дори предварително обработената учинайка не посмя да излъже пред няколкомилионната аудитория и рече, че Костов не краде, „защото го било страх“! Признание, което дълбоко натъжи водещия…

За тази вещо изпипана манипулация няма да чуете и дума в днешното предаване, опитващо се да проследи историята на „обществената“ медия и водено също от дългогодишен и „емблематичен“ неин „журналист“!? Няма да научите дори малките имена на плеядата „цивилни изкуствоведи“, управлявали през „славните години“ многолюдния, ала сплотен колектив на „националния лидер“ в областта на масовата комуникация…

Всъщност единственият конкретен упрек срещу Иван Костов се стовари като юмрука на Роки Балбоа върху неговата… мургавост. Мавър бил и това е положението! Слава Богу, че тоя „мавър“ се оказа кротък, нашенски, а не свиреп като венецианския Отело, та този път се размина без удушени Дездемони…

1990–1996: Пропилените години

Оказа се, че Иван Йорданов Костов не само бе формирал своя мироглед така, че да си обяснява „правилно“ протичащите обществено-политически процеси, но и знаеше как да проведе радикална реформа в стопанско-икономическата сфера, а не да симулира „стабилизационна програма“. Каквото години наред вършеха управляващите комунисти, наричащи се вече „социалисти“. Те продължаваха да поддържат „катастрофиралата командно-административна система“, неспособна и да създаде ефективна организация на труда, и да трансформира икономиката в „постиндустриална“. Седем (пропилени) години преди началото на Костовото премиерстване (1997–2001) България беше демократична по форма, ала социалистическа по съдържание държава! Робуваща на догми и мантри за собствеността върху средствата за производство и произтичащите от нея производствени взаимоотношения.

Приватизацията

„Едно е да искаш – казва героят от разказа „Мъжки времена“ на Николай Хайтов. – Друго е да можеш. Трето и четвърто – да го направиш“. Е, Иван Костов и искаше, и можеше, и го направи! Не сам, разбира се, а с помощта на неколцина верни съратници и от СДС, и от правителството – Надежда Михайлова, Александър Божков, Евгений Бакърджиев, Муравей Радев… Те заедно вдигнаха влака, наречен България, барабар с локомотива и вагоните – пътнически, товарни, пощенски, хладилни, не забравяйки и цистерните с нефт, и го поставиха върху „правилните“, европейските релси. Смениха посоката на влака, смениха собствеността върху средствата за производство – чрез приватизацията.

Бавно, тромаво, мъчително запълзя този Балкански влак по нанагорнището на времето, но посоката бе правилна. Не са малко държавите на нашия полуостров, които още не са сменили посоките на своите влакове, а се задоволяват само да ремонтират (реновират) козирките на някои жп гари. При това – не сами, а с помощта на евразийски държавни строителни консорциуми. За съжаление, някои от тези козирки се срутиха. И под тях загинаха хора! Ведно с козирките рухнаха и митовете за „необвързаните държави“… Да, не са малко страните на нашия полуостров, които все още не са сменили посоките на своите влакове. И то им личи!

Необратимостта на процеса

И ние, българите, щяхме днес да сме на тяхното дередже, ако не беше мургавият мавър. Какво толкова стори той ли? Пусна влака, наречен България, по релси, отвеждащи в Европа, в цивилизования свят. Áко че локомотивът беше още парен, допотопен. Иван Костов смени собствеността върху средствата за производство, приватизира голяма част от родните предприятия, замени социализма с капитализъм! И по този начин направи процеса необратим… Я, иди при някой днешен олигарх и му речи: „Връщай парите, другарю кредитен милионер!“. Я, иди при някой днешен „национално отговорен“ бизнесмен и му заяви: „Мой човек, от утре ти национализирам завода (банката, ТЕЦ-а, Нефтохима, Булгартабака, корабостроителницата)“! Ще идеш, ама няма да се върнеш…

Ето затова толкова много хора толкова дълго време толкова силно го ненавиждат! Звучи парадоксално, но пък е факт – сред ненавиждащите Иван Костов се срещат мнозина, които не само се облажиха покрай него, не само „топнаха човка“ в „гювеча“, но и значително се обогатиха. Сред тези, обогатилите се, има отговорни другари, „социалисти“, ръководили дълги години столетната партия – единствената, защитаваща интересите на трудещите се. Сред „клиентелата“ има боркини и борци за правата на социално слабите, водачи на пролетариата, на унижените и оскърбените… Междувременно, докато със сърп и чук громяха Капитала, тези другари взеха, че придобиха на безценица банки, предприятия, външнотърговски дружества, панаири, язовири, силози, винарски изби… Събудиха се една заран капиталисти. Благодарение на Иван Костов!

Несправедливостта

И понеже Иван Костов бе наясно със стотици подобни „метаморфози“, и понеже направи това, което трябваше да се направи, и понеже вече бе отрязал пътя за връщане назад към прелестите на социализма, тези, облагодетелстваните, решиха да го унищожат. Като пуснаха в ход цялата пропагандно-медийна, вестникарско-телевизионна и глобално-мрежеста „машина“, наблягайки върху беззащитната територия, наречена „Справедливост“.

Подло и коварно те атакуваха Костов тъкмо в това слабо място, удариха го силно в слънчевия сплит, забиха стрела в Ахилесовата му пета. Защото няма справедлива смяна на собствеността. Дори най-естествената – наследствената – не е справедлива. Кое му е справедливото на това един не мръднал цял живот пръста си мързелив внук да пропилее за месеци имане, трупано от дядо му с дългогодишен и черен труд? Колко привидно логично звучи хленчът: „Заводите бяха изградени с труда на целия народ, а сега за няколко часа отиват в ръцете на един човек! Това справедливо ли е?“.

Такива едни мисли, поетите ги наричат „невчесани“, ме връхлетяха покрай последните парламентарни избори, когато името Костово бе не само многократно споменато, но и бая охулено. Когато днешни пишман политици ме убеждаваха, че те са ме вкарали в НАТО, че те са ме отвели в сърцето на Европа, че благодарение на тях пазарувам в евро. Та по тоя повод се сетих за Иван Костов, когото нито знам, нито познавам, нито съм виждал на живо – с изключение на няколкото митинга, на които той е произнасял бойки речи, а аз съм си седял тихо и мирно сред множеството. Но когото оценявам (и тогава, и днес) като държавник и политик не по приказките, а по делата…

И така, опитвайки се да отговоря на многословния (а и претенциозен) въпрос, който си позволих да поставя като „шапка“ на тези редове, все стигам до едно и също. Какво толкова стори Иван Костов? Ами, преди тридесетина години 

упъти България към Европа

 Това стори той – нищо друго. Но ако не бе сторил това „нищо“, днес нямаше да ги има пълноправното членство в Европейския съюз, Шенген, еврото, Формула 2, Джирото, Евровизия, предстоящото безвизово отскачане до Щатите… Дори „Бангаранга“ нямаше да я има, защото Дара е рожба на своето свободно, демократично, европейско време…

Днешните следовници на бившия председател на СДС и бившия министър-председател на България има доста хляб да изядат, дорде стигнат неговото равнище. И ако не го хвалят, барем да не го хулят. Щото наскоро възмездието настигна най-яростните му хулители, които вече са извънпарламентарна „сила“! Щото от „хули гадки“ няма смисъл. И с тях, и без тях Иван Йорданов Костов си седи там горе на пиедестала и си говори с теменужките, защото разбира езика им. Откликнал на „повелята на времето“, отредено му на този свят. Изпълнил със съдържание мъдростта на звучащите като древноримска сентенция простички слова: Кой – ако не аз, кога – ако не сега! Сторил това, което е могъл, което обстоятелствата и „международното положение“ са му позволили. Сторил го така, че толкова много хора толкова дълго време толкова силно да го ненавиждат. Без никакво основание!

*Петър Иванов Кърджилов е български писател фантаст, журналист и киноисторик.