Хари Хараламбиев

Есето е най-сполучливият инструмент, посредством който пишещият вдъхва живот на своята житейска философия. Есеистът притежава вътрешно око и проникновена интуиция за хора и събития.
Размислите за този литературен жанр нахлуха неудържимо във вече носталгичната ми памет, четейки „Земното щастие”.

Книгата е съградена от великолепни есета, чрез които авторът Георги Лозанов е успял да възкреси наскоро отминали събития,

 вярващ в силата на разума и човешката солидарност

 Докоснал се е до теми, които съпътстват нашите делници, едната от които е тази за свободата.
В „Кръчмарска рецепта за свобода” Лозанов се връща назад във времето, когато съществуваше знаковият ресторант „Стадиона” – бил убежище за артистичната бохема, но и не единствено за нея.
Георги Лозанов припомня „греховни и негримирани думи”, изричани от смелчаци с неясна съдба.
Познавах добре атмосферата в ресторанта, защото менторът ми в адвокатската професия Страхил Нейков ме водеше там. Ресторантът играеше ролята на Парламент на несъгласните с онзи режим.

Есетата са написани с вълнение и жив рисунък. В тях съзрях възторг и мъдрост, убедителни анали за хора и събития.
Лозанов е поданик на думите, които творят битие. Докоснал се е и до една тема – жарава, каквато е атентатът срещу френския седмичник „Шарли ебдо”, предизвикал безредици в социалното мислене.
Бяха публикувани десетки статии за атентата. За мен най-обективният анализ на случилото се принадлежи на Георги Лозанов. Написаното от него е изградено от грижливо подбрани изречения. И за това стилът е безупречен. Авторът знае целта на думите.
Впечатлява и 

респектира компетентността

 на Лозанов в толкова различни една от друга области на живота: политика, театър, живопис, философия, литература, фотография.
Отправни точки за него са приятелството, духовната култура, съвършенството. Мисълта му е силна и точна, а стилът – послание, което пали въображението. И за това източник на неговите есета са нещата от живота.
В „Глобалното политическо затопляне” авторът изследва генезиса на „Брекзит”, причините, обусловили го. Умело разсъждава върху манталитета на британците, „склонността на които е да гледат на чужденците като на половин човек”. И за да бъде убедителен, позовава се на романа „Чужденецът” на нобелиста Албер Камю.
Изследва поведението на главния герой Морсьо, отнел живот и справедливо наказан: „Убиецът Морсьо се събужда заради самотата и отчуждението му. Изпаднал е от мрежата на споделени ценности и отношения между хората”.
Въпросът е: Дали след Брекзит британците ще се лишат от културните ценности на Обединена Европа?
Що се отнася до Морсьо, ще кажа: В романа той е назован тъкмо чужденец от адвоката, прокурора и съдията, защото „не лъже прилично”.
Несъмнен интерес будят размислите на Лозанов в есето

„Възможна ли е обща памет за девети септември?”

Дали е възможна подобна памет ще каже времето – този безпощаден съдник. Аз съм скептик, още повече като имам предвид казаното приживе от поета на България Константин Павлов: „В обръщението „мили хора” е събрана цялата зловеща обич на комунистите към човечеството”.
В „Земното щастие” е намерил място „Почти дневник”, както го е назовал Лозанов. Той е обладан от идеята, че дневникът трябва да остане в постоянна връзка с неговия живот.
Това, което впечатлява в „Почти дневник” е една завладяваща почтеност, която доминира. Срещат се размисли за враждебната реч, за тоталитаризма и доносничеството, което Константин Павлов беше определил като „красиво опакована мръсотия”.
Някога знаменитият поет Иван Динков казваше: „Всеки пише с молива, подарен му от природата”. Природата е твърде щедра към автора на „Земното щастие”.
Щастието означава да бъдеш господар на самия себе си, да притежаваш прекрасния дар да се радваш на чуждия успех като свой, да зачиташ достойнстовото на разномислието, както напомняше интелектуалецът Петър Увалиев.
В екземпляра, подарен ми, авторът е написал: „С надежда за един по-демократичен свят”.
Да бъде!