Александър Йорданов

Не съдете Стефан Цанев за минали текстове. Опитайте се да ги интерпретирате в контекста на 60-те години на миналия век, когато БКП създава илюзията, че се разделя със сталинизма, а литературата се освобождава от догматизма. Отворените прозорци на свободата днес не могат да се сравняват с "отворената капандура" тогава. Цанев, като всички поети от това време, се опита тогава да погледне през капандурата. И бързо разбра, че това е само капандура, а домът си е същият, стените му– бетонни (по Вапцаров: завод за живота с яки бетонни стени!). По-късното му творчество – и поетическо, и като драматург, показа, че бързо е изживял илюзията с отворената капандура. За онези години неговият "свободен стих" бе сам по себе си като форма в конфликт с литературната и политическата действителност. Приемаме, че като млад човек е мислил наистина, че "комунизма" е нещо добро, но е попаднал в лоши ръце. В ония времена тази теза бе единствената "дисидентска" теза. Тя дразнеше "другарите". Друга теза просто не можеше да види бял свят. Освен, ако не се изразяваше толкова метафорично, езоповски, че практически ставаше неразбираема за "широката читателска публика", ако изобщо се 

промъкнеше през иглените уши на цензурата

Стефан Цанев, в ония години, бе "провокатор" – и като литературна поетика, и като парадоксалност на мисълта. Дори само това окуражаваше много начинаещи автори да загърбят тромавите и сухи строфи на официалните партийни поети от типа на Димитър Методиев, Орлин Орлинов и т.н. Разбира се, актуално бе възражението, че много често т.нар. "априлски поети" заемат "позиция, която никой не атакува". В един момент Цанев се размина и с тези свои "другари" от т.нар. "Априлско поколение", които избраха партийната и държавна кариера пред творчеството. Не че не продължиха да пишат. Продължиха. Но създаденото от тях вече имаше друга цел – да им пази постовете, позициите.

Стефан Цанев не се опита и не тръгна по този път. И логично прие демокрацията като очаквано събитие. Но не и безкритично, потърси истината за случващото се не само в "партийните" сблъсъци, но и в историята, в народопсихологията. Не се "скри", защото истинският творец никога не може да се "скрие". Заемаше и заема позиции – правилни или не, бъдещето ще съди. Но при демокрацията най-важно е да се заемат позиции. И няма при нея позиции, които "никой не атакува". Всички позиции при демокрацията са "неудобни".

Цанев заема позиция и няма как да е

"удобен" за употреба

И не желае да бъде "употребен". Впрочем, негови са думите, че "голямото престъпление на комунизма не бяха само репресиите и убийствата – най-страшното престъпление на комунизма бяха масовите духовни убийства, бе това, че превърна целия наш народ в народ от страхливци, лицемери и двуличници, защото всички виждахме истината, помежду си шушукахме и псувахме, а по площадите викахме "ура" и гласувахме единодушно "за", каквото ни кажат".

Разбира се, имаше и хора, които не викаха "ура", имаше и такива, които само имитираха "ура", а по-скоро се прозяваха, но в основното е прав поетът: комунизмът и неговите обслужвачи целяха духовното убийство на народа. Цанев разбра това още през 70-те години. Оттогава мина половин век. Всички ли днес това са разбрали? Разходете се във Фейсбук: пълно е с духовно убити хора. Точно затова Стефан Цанев не желае награда. Защото времето на духовно убитите хора и на хората, които духовно убиват, продължава. И със своята постъпка днес поетът просто ни казва: не затваряйте очи. Опитайте се да сте живи.