Анна Георгиева, Италия

Този текст е породен от непредизвестеното убийството на лика на света Петка върху фасадата на новия храм в Севлиево, изграден със средства от дарители.

Трябва да кажа, че първата ми среща с творчеството на Николай Панайотов, който от години живее и работи в Париж, стана в залата на Софийската опера и продължи 4 поредни години 2010-2013. Той създаде цял един свят от декори и костюми, за да срещне мъдрото и не леко за възприемане творчество на гения Вагнер с българите от 21 век.След премиерата на първата част - „ Рейнско злато“ аз написах в статия за италианския он-лайн вестник Джиро ди вите: „Художникът, който живее в Париж,беше поканен да създаде сценографията и костюмите, мога да кажа, че неговата работа е истински принос към генералната концепция на постановката. В „ Рейнско злато“ той изявява една съвсем нова перспектива, това е прочит на философската дълбочина на творбата през призмата на 21 век.“ /превод от италианския текст, б.р./

После художникът представи свои скици на декори и костюми в една столична галерия и така събра на едно място своите визии за легендите на нибeлунгите.

През 2009 година ентусиасти и дарители правят първата копка на един нов храм на света Петка в Севлиево. През лятото на 2016 храмът е готов, на 14 октомври е празникът на св. Петка и за да бъде осветен на този ден Стилиан, игумен на Батошевския мъжки манастир, кани художника Николай Панайотов да изрисува един образ на светицата на фасадата над входа. Художникът прави проучване, изработва проект и го предоставя на поръчителя, за да може той да го представи на висшестоящите. Благословията е получена и Николай Панайтов създава стенописа в кратък срок - със свои средства, като дарение.

На 14 октомври митрополит Григорий освещава новия храм и изразява задоволството си.

Когато видях в интернет лика на света Петка върху портала на новата църква в Севлиево - строг и вглъбен, разбрах, че той осмисля не само новия молитвен дом, но и прилежащата градска среда.

Красивият плътен син фон, върху който е положена светицата, кой знае защо, ме върна към иконите на Андрей Рубльов, видяни преди десетилетия в московската Тертяковка.

Бях сигурна, че един ден ще се разходя до Севлиево, да видя стенописа на живо, още повече, че се надявах Николай Панайотов да продължи да зографисва храма и вътре.

Ненадейно, на 30 ноември, в сайта Провославие се появи текст от гл. ас Тодор Енчев от Православния богословски факултет на Великотърновския университет, в който се твърдеше, че образът на св. Петка върху входа на новата църква, не е каноничен. Започна дискусия, имаше и подписка от 114 гласа против новия стенопис. Тогава аз написах на стената на Николай Панайотов във Фейсбук : "Изкуството винаги надхвърля канона - иначе 

няма да има Ренесанс"

Изненадващо последва заличаване на творбата, измиха стената на новата църква и я върнаха в сивотата на безликата градска среда с позакърпени тук-там фасади на една казионнна архитектура, от която няма да се освободим.

Художникът, вече в Париж, където живее и твори от доста години, видя посегателството и научи всичко от интернет.

Обществото чу неговото изявление за поръката от игумена Стилиан, проучването и работата по проекта, за това, че на освещаването на църквата митрополит Григорий го е нарекъл " наш богоизбран зограф ".

По БНТ 2 беше показан документален филм на Телевизионен център Русе, който аргументирано проследи случилото се и се опита да потърси виновните, но те мълчаха.

Най-сетне, в самия край на 2016, поръчителят Стилиан се престраши и призна, че той е заличил стенописа след решение на епархийския съвет на Търновската епархия.

Казусът предизвиква много въпроси и те се отнасят не само към конкретиката на този случай.

За мен тук се преплитат два основни – отговорност и толерантност.
В началото на своя текст Тодор Енчев пише “конкретният стенопис няма нищо общо с традицията в православната иконография“ - това тежко твърдение, обаче, не е подкрепено с анализ и доказателства. Просто върху творбата е сложен един

черен етикет

Следва заявлението „ кръстът не е атрибут на света Петка“. Това ме накара да потърся в интерент образи на светицата в българските храмове, където поне в една трета от случаите тя държи в дясната си ръка кръст /забележете: различни варианти на православния кръст, б.а./. А част от иконите представят светицата със свитък в лявата ръка, така я нарисува й Николай Панайотов.

Нещо повече, на мозаичната икона на външната стена на храма „ Света Петка – Сретение господне“ в румънския град Яш, където са мощите на светицата, тя също има кръст в дясната си ръка. И тази ли икона не е канонична ?

Мозаичната икона на светицата в Яш

По-нататък авторът пише „ в това изображение никой не припознава св. Петка“ - кои са тези, които не я припознават - още повече, че храмът е току-що осветен и всъщност не са започнали неговите литургични функции. Разобличителят продължава с негативните етикети: “ето че тук се сблъскваме с едно нелитургично изкуство, което отблъсква и дори по-лошо пародира истинското традиционно изкуство на иконата.“

Добре е да се прочете целия текст, защото в последвали изявления гл. ас. Енчев не изрече подобни квалификации.

Много добре са ми известни подобни фрази хвърляни преди години върху някой непривичен филм, който не тича в пътечката на соцреализма.

Не става дума дори за прецизност на експертизата, а за преспективата на погледа – ние сме в 21 век и провославната църква, ако иска да приобщава и възпитава, тя трябва да прекрачи схоластиката на канона и да даде свобода на духа. Православният молитвен храм е с отворени врати не само за православните миряни, а за всеки, които има нужда да общува с духовното в самия себе си.

Сега за отговорността – по православния канон, онзи, който изличи икона от вече осветен храм,

извършва грях

В случая отговорни са всички: игуменът поръчител, митрополитът, освещавал храма, онези от паството, подписали се за заличаването и епархийският съвет - естествено. А също и онези на скелето с бялата боя. Няма колективна вина – вината винаги е лична.

Художникът ще потърси правата си и ще поиска възмездие съобразно закона, но в душата му остава една дълбока рана от унищожаването на неговата творба - негова рожба.

Този случай е показателен за нашето общество днес – то е дълбоко нетолерантно, непросветено и безотговорно. Това са опасности, които ни разединяват и противопоставят като народ. Опасности застрашаващи нашето бъдеще.

Няма никакви прегради между религиите – това го твърдя аз, която имам приятели - протестант, католик и млад хиндуист, който ми е като син вече 9 години.

Времената на Ян Хус, горящ на кладата и старицата, която хвърля съчки в огъня са отдавна минали, но възклицанието на Хус „ Свещена простота“ е валидно и днес.

Когато боянският майстор е нарисувал едно малко момче, Василчо, до свети Никола на онзи стенопис, вдясно горе над вратата на църквата, едва ли е мислил за канона – той е искал да вплете своята благодарност за изцелението си като малък. Вижте и интерпретацията на Тайната вечеря в Боянската църква, където има само 11 апостоли , от Юда е останала само ръката, която първа ще топне в солницата, а по масата има чесън – не е ли уникална?

Вярващият винаги съхранява светостта и то в истинската й същност !

Моят патос е адресиран към днешния българин, който трябва да отвори сърцето си за повече толерантност и разбиране към другите. И да бъде лично отговорен за всяко свое начинание и дума.