Александър Йорданов, специално за Faktor.bg 

За първи път от началото на 6-годишната гражданска война в Сирия  САЩ директно атакуваха режима на Башар Асад.  Анализаторите определиха петъчната ракетна атака срещу сирийската военновъздушна база „Шейрат” като „символичен” отговор на проведената по-рано от сирийската авиация  атака с отровни химически вещества в град Хан Шейхун, провинция Идлиб,  при която загинаха близо 100 мирни граждани, от които много деца.

 
Безумията на диктаторите са добре известни

Достатъчно е да се припомнят имената на Хитлер и Сталин, на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи. Всички те  мразеха не само нормалният свят, но и собствените си народи. Такива бяха и Мао Цзе Дун, Пол Пот, Фидел Кастро и всички „държавни глави”, за които масовите убийства и репресиите срещу собствените народи, бяха нещо в „реда на нещата”, част от управленската им мощ. Затова и отговорът, който американският президент Доналд Тръмп реши да даде на сирийския диктатор и неговите приятели от Москва, съдържа ясно послание. То се нарича „последно предупреждение”. След него е ясно, че изходът от войната в Сирия минава през отстраняването на фамилията Асад от власт.  Бъдещото управление на Сирия няма да е проруско. Как точно ще стане това – с преговори или без преговори, вече няма значение.  Каквато и да бъде Сирия след войната тя няма да се управлява от фамилията на Башар Асад подкрепяна от Русия днес. След като сме приели и искрено желаем, светът с всеки нов свой век да се развива към по-добро, към мир и нормалност, както през последните 72 години  се развива Европа например, то е логично броят на диктаторите по света да намалява.  Да мислим обратното означава да мразим сами своя свят, своето бъдеще. Символичното мирно послание на 59-те ракети „Томахоук”  на стойност 100 милиона долара, изстреляни само за един час, бе подкрепено от всички демократични държави. Достатъчно е да споменем Великобритания, Франция, Германия, Япония, Австралия, Испания, Полша , балтийските държави и...България.  За да изразят толкова много държави солидарност с американския отговор на безумието на Башар Асад, убиващ собствения си народ, означава, че всички те имат достатъчно информация, че са наясно със ситуацията. Не е нито практически, нито теоретично възможно,  почитателите на руските военни авантюри да са по-наясно от тях. Това, че някой „анализатор” от „Позитано” 20 или от кварталния клуб на партия „Атака”, смята, че разбира повече политиката от Великобритания, Франция, Германия и Япония, взети заедно, е близко до лудостта. То е 

еманация на ненормалност

 Русия, която по принцип винаги е подкрепяла диктаторски режими – в това отношение Куба и Северна Корея са най-популярните примери, и чиято политика винаги е целяла да увеличава напрежението в международните отношения, за да подчертава собствената си важност като „геополитически” фактор, както и можеше да се очаква, осъди американските действия като „намеса във вътрешните работи на суверенна държава”.  
 Това руско изявление предизвика дипломатически усмивки, защото автоматично подсети за руската реална намеса във вътрешните работи на съседна Украйна.  При това през 2014-2015 година руската „намеса” целеше отцепване на огромна част от територията на държавата Украйна  и формиране на т.нар. държава „Новорусия” или „луганска” и „донецка” „народни републики”.  За целта незаконно бе вкарана на територията на Украйна руска военна техника, ракетни комплекси (с един от тях бе свален и пътнически самолет, за което престъпление потърпевшата страна – Холандия, няма да престане да търси справедливо наказание), военни части маскирани като „зелени човечета”. В последна сметка бе анексиран, в нарушение на всички международни и двустранни договори, украинският полуостров Крим и останаха трайно дестабилизирани Донецка и Луганска области. Жертвите на тази руска военна авантюра достигнаха 10 000 души.  Ето защо Русия днес е последната държава на света, която има моралното право да оценява действията на САЩ и останалите демократични държави от НАТО и Европейския съюз. Както и на всички останали държави, които подкрепят тези действия. Русия сама се е лишила от възможността да бъде част от семейството на нормалните демократични държави.  Причините за това са много, но една е очевидна: неизживяни имперски и диктаторски комплекси, неизживяна мания  за „величие”.... на глинени крака. В практически план точно тези глинени крака фотографира американската ракетна атака.  Близо час американските ракети са летели в технологичния обсег на руските зенитно-ракетни комплески С-300 и С-400, без последните да успеят да реагират. А те бяха разположени, поне така твърдеше кремълската пропаганда, за да гарантират пълната сигурност на режима в Дамаск.  Оказа се, че нищо не могат да гарантират, затова и много бързо пропагандата намали възможностите им за „покритие” от 300 и 400 км. на 30 и 40 км. Целта е да се оправдае конкретната им безпомощност пред американските „томахавки”. 

Русия затъва все повече в сирийската си авантюра, така както някога затъна и катастрофира в Афганистан

В периода 1979-1989 година целта на съветската намеса в Афганистан бе да се закрепи режимът на поредната съветска марионетка Хафизула Амин. За десетте години на тази авантюра СССР даде 14 453 убити и 53 753 осакатени завинаги. И не само не постигна военен успех, но присъствието й в Афганистан стана един от факторите довели до разпадането на самия Съветски съюз.  Другият фактор бе т.нар. „надпревара във въоръжаването” при която нямаше начин комунистическата икономика да победи капиталистическата. А като основен фактор се яви и волята на милиони хора в Европа да се отърват от съветското господство. Това бе волята и на самите народи населяващи Съветския съюз. 
Чрез военната си авантюра в Сирия, Русия показва, че няма полезен ход и че сянката на „афганистанския резултат” е надвиснала над Кремъл. Затова, видно от последните изявления, както на президента Владимир Путин, така и на руското министерство на външните работи,  нервността и неадекватността, а не разумът, вземат връх в Москва.  Трудно е да се прикрие фактът, че Русия се е захванала с „кауза пердута”. Опитът й да воюва с  Ислямска държава много бързо бе разконспириран като опит да запази една от своите, малко останали на брой, политически марионетки в света  – сирийския диктатор Башар Асад.  За да има „база” за влияние в „световните дела”. Но това е подход от минали времена, от минали политически практики. Това не е подход от 21 век. Много по-голямо влияние би имала Русия в арабския регион, ако можеше вместо ракети да произведе компютри. И да ги подари на своите арабски приятели. И фейсбук да им организира. И някоя и друга стока за дома да им достави. И храни. Впрочем, след варварските руски бомбардировки над мирното население на Алепо, руската „хуманитарна помощ” отново закъсня. И почти я нямаше. 
Русия влезе в сирийския конфликт водена от желанието да покаже, че и тя е като другите, като нормалните държави, които се 

противопоставят на тероризма

Поне така твърдяха официалните съобщения. В края на миналата година, малко преди гласовете на ансамбъла на руската армия „Александров” да замлъкнат завинаги във водите на Черно море, запътили се и те нелепо към Сирия, Сергей Шойгу – министър на отбраната на Русия, заяви, че „руските въздушни удари и военни операции в Сирия са убили 35 000 бунтовници и са успели да спрат поредицата от революции в Близкия изток”.  И добави: „предотвратихме рухването на държавата в Сирия”. Последва и високомерната оценка: "Днес сме по-силни от всеки потенциален агресор".  Ред дойде и на хвалбата: „Близо 18 800 полета над Сирия е извършила руската авиация като са унищожени 405 фабрики за оръжие.”  Но как се строят толкова много фабрики за толкова кратко време? Или Шойгу под фабрика разбира всеки жилищен блок, в който деца играят на „войници” и трябва да бъдат унищожени, включително и с химически бомби. И бяха унищожени, спор няма.  
Много преди това военно самохвалство Франция вече бе заявила: „не сме съгласни с това, което Русия върши с бомбардировките в Алепо”.  Заявиха го и всички демократични държави. Русия блокира осъждащата я заради зверствата в Алепо резолюция  на Съвета за сигурност на ООН. В отговор министър Шойгу заяви: "Веригата от "цветни революции", които се разпространяваха из Близкия изток и Африка, е прекъсната". Естествено, че когато се избиват деца, се прекъсва веригата – и не само на „цветните революции”, но и на живота.  Зад тези цинични думи на Шойгу надничаше обаче страхът. Защото истината е, че Русия не е в състояние да спре волята на хората по света да живеят 

свободно, без диктатори, без пожизнени държавни глави

Все повече същото искат гражданите и народите в самата Русия. Искат го младите хора на Русия. Масовите протести срещу корумпираната власт в Кремъл, които в края на март преминаха през цялата Руска федерация, бяха повече от показателни. Властта започна репресии, задържа дори ученици, а терористичният акт, извършен от руски гражданин в метрото на Санкт Петербург, бе използван от Кремъл за „сплотяване на масите”.  
Руската авантюра в Сирия започна като опит да се отклони вниманието на световната общественост от агресията на Кремъл срещу Украйна.

Но в Москва си бяха направили грешно сметката. Опитът им да бъдат приети като част от международната коалиция, която се противопоставя на тероризма и на Ислямска държава, удари на камък. Светът не ги прие. Защото няма как да приеме една държава извършила терористично действие – анексията на Крим, за партньор и другар в борбата с  тероризма. И много скоро се разбра, че в Сирия Русия преследва други цели: укрепване на присъствието си в този регион, разполагане на свои военни бази, подкрепа за диктатора и убиец на сирийския народ Башар Асад. Това я изолира още повече от нормалния свят.  Въпреки това културата на западната цивилизация не позволи директно преминаване към конфронтация с Кремъл. Защото това е култура на демократичните ценности,  култура на диалога и разбирателството, култура, която по „нашенски” можем да я определим като: „думам ти дъще, сещай се снахо”.  Така е и сега с американската акция срещу военновъздушната сирийска база „Шейрат”. Преди 59-те „томахавки” да полетят към сирийската военновъздушна база, американската страна е информирала  руската страна за предстоящата атака, за да се избегнат всякакви жертви от руска страна. Това е западната култура на днешната война. Така някога и НАТО многократно предупреждаваше съседния нам диктатор Слободан Милошевич  да внимава, какви поразии върши в държавата си. Той се направи на дръж ми шапката. След което последва културно и достатъчно ранно предупреждение, че ще има атака над определени обекти в Сърбия, за да могат цивилните граждани да напуснат невредими съответните сгради или съоръжения. Който чу предупреждението е жив и здрав и до днес. Слава Богу, че руснаците в сирийската база са чули предупреждението, т.е. постъпили са разумно.  Затова е добре, когато цивилизованият свят нещо казва или предупреждава, хората да чуват казаното навреме. Може и да греша, но нямам спомен, Русия да е предупреждавала мирното гражданско население в Сирия, че ще има руски въздушни атаки?  
Президентът на САЩ Доналд Тръмп определи сирийската атака срещу цивилното население осъществена с бойно химическо оръжие като

 „варварски акт”

Русия и дума не издума как оценява този акт. Нещо още по-долно. Направи опит да прикрие своя съюзник Асад. Да скрие истината за престъплението, което цял свят видя „на живо”.  И това при положение, че именно Русия, мотивирайки включването си във войната срещу Ислямска държава, бе обещала, че ще ликвидира химическите оръжия на режима в Дамаск. Затова и светът днес все по-трудно търпи политическото руско нахалство. Защото то влиза в конфронтация с естествените човешки ценности, с  морала, с доброто, със справедливостта и вярата в Бога. То разделя, а не обединява света, създава прегради между хората, руши надеждите ни за един по-добър свят. Далеч по-дипломатично се изрази премиерът на далечна Австралия Малкълм Търнбул, който определи американската атака като „пропорционален и в съответствие с необходимото, отговор”.  Но този „премерен отговор” показа, че руснаците не могат да защитят Дамаск – крепостта на сирийския режим.  Че „томахавките”, ако се наложи, знаят вече пътя, знаят точно кога и накъде да полетят. Казват, че те влизали и през прозорците. Въпросът е да не се стига до прозорците на двореца в Дамаск. Ако е възможно нека агонията да приключи преди това. 

Пълна подкрепа за американската атака изрази полският президент Анджей Дуда. Британският външен министър отложи визитата си в Москва и не само подкрепи американските действия, но и остро осъди Русия, заради  проасадовската й политика. Прибързано някои анализатори заговориха за нова ескалация на конфликта, за „открит конфликт” между САЩ и Русия, за директна опасност от световна война. И мен ме навестяват такива мисли, но все още това са прибързани твърдения. Може да се очаква точно обратното развитие, а именно:  след „томахавките” американците да предложат „лулата на мира”, т.е. дипломатичният „морков”.  Несъмнено ще има дебат в Съвета за сигурност, ще има замеряне с доказателства, ще има опити за резолюции и още по-успешни опити те да бъдат блокирани. Тезата за „суверенитета” на Сирия не издържа на аргументи, когато става дума за режим, който отнема живота на собствените си граждани.  Когато става дума за шестгодишна гражданска война, за стотици хиляди загинали и 5 милиона бежанци от нея. Тези факти не правят случващото се в Сирия „вътрешен проблем” . Правят го световен проблем. Затова и случващото се в Сирия отдавна не е проблем на режима в Дамаск и неговите московски приятели. Сирия е болката на целия свят днес. И лечението ще се проведе независимо дали пациентът го желае и със сигурност не от лекаря, който този пациент си е избрал. Защото избраният от режима в Дамаск лекар по-скоро знае да убива, отколкото да лекува. Което не означава, че когато се свика лекарски консилиум този доктор няма да бъде поканен. Ще бъде. Но мнението му ще бъде взето само за сведение и за нищо повече. Как да го кажа по-ясно? Лекарю, излекувай се сам!