„Краден залък гуша насища, ала душа оголва.”

М. Георгиев, „Хаджи Недьо”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Себеопределяйки се политически като дясно-консервативен, съвсем естествено аз се виждам изправен пред въпроса: А кои са левите сили на родната обществена сцена? Доколкото всеки политически грамотен и политически активен гражданин, за какъвто считам себе си, трябва да познава и политическите си противници, за мен този въпрос е съществен. На пръв поглед единственият възможен отговор е ясен като ден: българските социалисти. Дали обаче е наистина така, дали БСП действително е лява политическа партия в класическия, в европейския смисъл?

Ако съдим по наименованието й – да. Наименование, което наред с понятието „социалистическа партия”, съдържа и уточнението „лява България” – за всеки случай. Политическият език обаче е по правило притворен – неговият речник невинаги разкрива и често прикрива същностите. Така и уверенията на българската столетница, че е, видите ли, социалистическа и лява, имат като че ли по-скоро

декоративна, фасадна функция

и са предназначени не да разкрият, а да скрият същността на организацията. Една организация, която аз бих окачествил не като политическа партия в модерния смисъл на думата, а като корпоративна формация на вчерашни функционери на БКП и ДС и техни днешни последователи, обединени от онези авторитарни и тоталитарни практики, които наивно повярвахме, че погребахме завинаги преди четвърт век – от една страна – и от ненаситните си комерсиални апетити – от друга. Казано по-схематично, апаратчиците на тази формация имат едничката колкото непровъзгласена, толкова и реална цел да трансформират партийността си в държавна власт, а държавната власт – в капитали. А това превръща БСП в капиталистическа структура – при това капиталистическа в най-архаичния смисъл. Що се отнася до личния състав на организацията, той е убежище на унаследили старокомунистите неокомунисти, които чрез партията поискаха хем да си върнат изгубената с разпадането на тоталитаризма държавна власт, хем да я превърнат в източник на капитали, които, в противоречие със собствената им идеология, започнаха да им се услаждат още под слънцето на мира и социализма. Цинизмът, необходим за свързването в симбиоза на една идеология, озарена от антикапиталистически идеали, и на една практика, финансирана от нечисти, олигархични капитали, бе наличен. Функционерите на тази квазипартия бяха йезуити на новото време, които

проповядваха вода, а пиеха вино

Благодарение на тази осъвременена йезуитщина се случи и едното, и другото – и властта се случи, случиха се и капиталите. Под егидата на демокрацията БСП бе многократно носител на държавната власт, а с времето стана политическата партия с най-много милионери в ръководните си структури. Милионите на новобогаташите тръгнаха тайно от тайните комунистически каси, след което бяха подобаващо препрани и изпрани чрез съответните фирми-фантоми по света и у нас и по неведоми канали върнати обратно към първоизточника, за да могат на финала новите партийни номенклатурчици да им се насладят пълномерно и безнаказано. В този престъпен кръговрат няма, разбира се, нищо социално и нищо социалистическо – социалната и социалистическа риторика беше само етикет, красива маска, зад която се крие грозната същност на един пещерен, грабителски, асоциален домарксов капитализъм, капитализъм на олигарси, олигархии и корпорации, познат ни само от романите на Дикенс и Юго.

Не, не че останалите родни политически сили са света вода ненапита – корупцията е всеобща, толкова всеобща, че е и партийна, и извънпартийна. Ако фокусирам в случая една-единствена партия, то е, защото в нейната дейност обществена теория и обществена практика не просто и само се разминават, а са органично противопоставени. Тази им противопоставеност превърна БСП (с или без лицемерното уточнение „лява България”) в политическата сила, ощетила най-осезателно крехката ни демокрация. В моите очи тази партия е най-непреодолимата бариера в трудното ни приобщаване към единствената ни надежда за бъдеще – евроатлантическата общност. Заедно с това БСП допринася най-много за обвързването ни с най-актуалната заплаха за националната ни независимост – деспотизмът на Путин.

Безскрупулността на моите политически противници е хармонично допълвана от политическото им невежество. Колко сбъркани и разбъркани са понятията и критериите им за социализиране на обществените отношения пролича неотдавна и от гостуването на Корнелия Нинова в една от водещите ни телевизии. Където тя съвсем сериозно заяви, че, с цел да стимулира родното производство, като дойде на власт, БСП ще задължи търговците ни поне 50% от стоката, която предлагат, да е българска. Подобен протекционизъм би бил пагубен за всяка национална икономика, а подобно изявление може да направи само човек, който не разбира ролята на свободния пазар като естествен регулатор на социалните процеси и като икономическа база на демокрацията. Ако българските производители произвеждат качествено и евтино, не само родните – и чуждите търговци ще предпочетат асортимента им. А ако не произвеждат качествено и евтино, продукцията им ще залежава и никакви административни мерки няма да ги спасят от фалит,

икономика с укази не се твори

Напротив: подобни мерки, които са несъвместими и с членството ни в ЕС, ще подкопаят и цялата национална икономика, ще хвърлят страната ни в един международен икономически изолационизъм, който, доколкото политиката е надстройка на икономиката, закономерно ще се превърне и в политически. А в съвременния все по-ускорено интернационализиращ се свят всяка ксенофобска, всяка себезатворила се държава е обречена. За да не стане това, не търговците трябва да бъдат по институционален път задължавани да купуват от българския производител, независимо от цените и условията, които той предлага, а обратното: нагаждайки се към практиките на свободния пазар производителите трябва да предложат, да се научат да произвеждат качествени артикули на цени, изгодни за търговците, а оттам – и за крайния потребител, сиреч за редовия гражданин. Вярна на идеологическата си догматика и на командно-административния си стил, които унаследи от старата комунистическа гвардия, БСП преобърна последователността на процеса, превръщайки свободният пазар в несвободен. А един несвободен, един ведомствено лимитиран, един ръководен по партийно-политически пътища пазар закономерно се превръща в база не на демократични, а на недемократични (авторитарни и тоталитарни) общества. Този филм вече сме го гледали – за по-малко от половин век той разори страната ни – както стопански, така и морално. От преповтаряне на историческите уроци нямаме нужда – на една епоха един комунизъм е достатъчен.

Най-общо казано, по традиция под ляво се разбира повече държавен регламент и по-малко лична инициатива, а дясно значи повече лична инициатива и по-малко държавен регламент. Всичко това обаче – в определени граници. Доколкото, макар и капиталистически по своята природа, модерните технократични общества са социални, и държавният регламент, и личната инициатива в тях са налични – само пропорциите, съотношенията между двата фактора са различни. Доколкото капитализмът, капиталовложенията в най-проспериращите европейски и американски държави са не привилегия на шепа експлоататори, а общодостъпни, и капитализмът в тях е общонароден и социален – разпределението на националните блага в тях е така регулирано, че противодейства на крайната бедност. И фаворизираната от десницата лична инициатива, и фаворизираната от левицата държавна намеса в най-проспериращите страни имат обща стратегическа цел, която преследват по различни пътища. И тази цел е не всеобщото равенство, а всеобщото благоденствие, материалното и духовно обогатяване на обществото. Политическата класа в тези държави знае, че равенство на благополучието, равенство на духовното и материално богатство няма – има само равенство на духовната и материална нищета. Колкото и парадоксално да звучи на пръв поглед,

социално равенство значи социална несправедливост

Равенство в най-цивилизованите държави действително съществува, но само като равенство на шансовете, на изходните предпоставки – не и на тяхната реализация, която зависи от личния талант, от личните усилия, от индивидуалната предприемчивост. А, за да не се превърне една демократична държава в царство на беззаконието и хаоса, вторият вид равенство, който тя съблюдава, е равенството пред закона. На родна земя тези фундаментални принципи са деградирали до лишена от всякакво реално съдържание политическа фразеология – у нас нито изходните предпоставки са еднакви, нито равенството пред закона е обезпечено. Нещо повече: системата е толкова разстроена, че докато в една държава като Швейцария или Норвегия, да речем, колкото по-високо е общественото положение на един гражданин, толкова по-голяма е и неговата отговорност пред закона, у нас високопоставеността в държавната йерархия превръща апаратчиците в недосегаеми за правосъдието люде. И понеже техният пример е водещ, той създава школа – заразата тръгва отгоре надолу по вертикала, за да проникне като радиация през всички социални слоеве и прослойки и да се превърне от привилегия на политическия елит във всеобща практика. Принципът не е нов в същността си – само е експлоатиран по нов начин. Още Тома Аквински установи в „Теологически сборник”, че най-пагубна, най-зловредна е корупцията на най-високопоставените. Благодарение на нея върховенството на закона се преобръща във върховенство на беззаконието. А границата между закон и беззаконие е граница между човек и обезчовечаване.

Повтарям: не твърдя, съвсем не твърдя, че тази деградация е дело само на моите политически противници – и всички останали политически партии, и всички обществени и необществени организации, и всички институции, и всички формации изобщо имат дял, имат собствен принос в нея. Става дума не за партийна политика, а за народопсихология – за национален манталитет става дума. За разлика от политическата конюнктура, манталитетът е траен и трудно променим. Съзнавайки неговите качества и неговите дефекти, конюнктурата все пак разполага с механизми за въздействие. Но не въздействието и противодействието – впрягането на тези пороци в колесницата на собствените користни интереси е цел и на БСП, и на немалко други родни партии и партийки, които използват пороците на националната ни психика за собственото си ведомствено обогатяване на цената на морала – и така подхранват и популяризират тези пороци, превръщат ги в очите на милионите си съграждани в рецепта за успеваемост. В държава, в която корупцията, лъжата и насилието са не само средство за просперитет, а често и единствена формула за социално оцеляване, почтеността няма шанс. Шанс, за сметка на това, имат партии като БСП. Които са обилно подхранвани от повсеместния обществен разврат. И които обилно го подхранват…