Големият български творец Любен Зидаров представи в началото на м. май, по повод присъдената му степен  „Доктор хонорис кауза на Националната Художествена академия, своя ретроспективна изложба в галерията на именитото учебно заведение. Сред приказните илюстрации, поетичните акварели, забавните като тема и образ живописни интерпретации на нравите и емблематичните му самоиронични автопортрети, особен интерес за публиката представляват няколко неочаквани картини с недвусмислено антикомунистическо съдържание. Повечето са рисувани през 90те – около Виденовото управление докъм  това на „Тройната коалиция“.
Въпреки патриаршеската си възраст (догодина би могъл, ако е рекъл Господ, да чества 100-годишен юбилей) Любен Зидаров определено не е бил безразличен към темата и продължава да се вълнува от темата и съвременните й проявления. Известна е случката с една от картините в знаменитата негова изложба „Автопотрети“ през 1979 г., в която той се изобразява в образа на Тодор Живков с характерната му прическа с къносана коса. По обясними причини това платно е нямало как да намери място в салона на СБХ на Шипка 6, но за чест на директора на Окръжната художествена галерия в Стара Загора Иван Попчев, с условието да не я показва до падането на режима. Тази творба и до днес е част от фонда на галерията.
Въпреки че вече отказва всякакви интервюта, известния художник Любен Зидаров любезно се съгласи за разговаря с Faktor.bg. За паметника на окупатора, за българското снишаване пред Кремъл и за заветите на големите българи от миналото. 

Интервю на Стойко Стоянов

-  Г-н Зидаров, кое ви провокира да нарисувате трите антикомунистически картини, какво е посланието ви към публиката? 

-  Провокираха ме неща, които са ставали пред очите ми през петдесет години от моя живот. Нашето общество с всестранно развит човешки потенциал беше превърнато в полувековен сценарий на лозунги и лицемерно двуличие, а управлението на държавата ни – осъществявано от недообразовани хора с примитивен кръгозор. Нивото на техния интелектуален багаж доведе до унищожаването на стария център на столицата по програмата „да превърнем София в социалистически град“. С други думи – да зачеркнем нейната „буржоазна“ история със своята барокова архитектура. Някогашният булевард Дондуков, Леге, улица Търговска, които даваха лице на града, бяха превърнати под погледа на серия главни архитекти в каменни цитадели. Да не говорим за построените през периода скулптурните подобия на паметници. Така беше зачеркната и една моя бъдеща тема в живописта. 
 
-  Реални типажи и сюжети ли присъстват в тези ваши картини? 

-  И типажите, и сюжетите са синтезирани впечатления от моите случайни срещи с тях.
  
-  Днес тези платна са много актуални, на фона на мръсната война, която Русия води срещу Украйна, а българските комунисти се оказаха отново на страната на Кремъл, от къде идва това голямо българско превиване пред Русия? 

- Руската инвазия в Украйна не ме изненада особено, но не съм допускал, че ще се случи в такава зловеща и нечовешка форма. Русия винаги ще си остане СССР, а поведението на нашите комунисти и всякакви „леви“ въобще не ме учудва. Тяхното паталогично преклонение пред „братушките“  си има своите корени още в предосвобожденско време, но нито Раковски, нито Левски, нито Бенковски, Стамболов или Захари Стоянов са хранили илюзии относно целите на руската политика към  Балканите. Затова са се погрижили някои „възрожденци“ с перо в ръка: „...Кат Русия няма втора тъй велика на света...“   

- Трябва ли паметникът на съветската армия-окупатор да се извисяха над европейска столица като София? 

- Не, не трябва, но отстраняването му не е работа за страхливци.

- Има ли освобождение за българи, в чиито глави дрънчат още сърпове и чукове? 

- За този вид българи освобождение няма, след като дори техният любим партиен и държавен ръководител Тодор Живков, след тридесет и кусур години на високия стол, не можа да им отвори очите с думите: “Абе то социализЪма се оказа едно недоносче...“  

- Защо днешните творци стоят встрани от темата за комунизма и мутациите му, които не се оказаха просто минало?

- За действителните творци политизираното агресивно невежество винаги ще е кошмарен спомен със своите поуки. Фактът, че будят носталгия у част от днешното ни общество, ги прави не просто спомени, а предупреждение. А за самодейците, използващи темата, само и само да минат за истински „творци“, няма какво да говоря.   

Картините в галерия:

Светло минало, 1997, 92 х 72

Завинаги Активист, 1997, 105 х 80

Здрави кадри, 1996, 73 х 60

Електорат, 2000, 73 х 54

Ръководен автопортрет, 1979, 101 х 72

Художникът сред творбите си