Огнян Минчев

На 14 декември 1989 г. пред Народното събрание се събира спонтанен митинг срещу чл. 1 на действащата конституция, регламентиращ "ръководната роля на БКП" в обществото и държавата. От 10 ноември е изминал малко повече от месец, през който новото ръководство на комунистическата партия полага категорични усилия да спаси нейния монопол върху властта, прехвърляйки цялата вина за обществената и стопанска криза върху сваления диктатор Живков. Митингът пред НС изисква незабавен отказ от монопола на БКП, закрепен в чл. 1. Митингът постепенно се радикализира и се чуват все повече гласове за влизане в НС и налагане на исканата конституционна промяна. 
Ръководителите на комунистическата партия начело с Петър Младенов излизат пред парламента в опит да успокоят ситуацията. Това очевидно не им се удава - в страха си Младенов полугласно споделя:

 "По-добре танковете да дойдат"

 Камерата на филмовия режисьор Евгени Михайлов "улавя" тези думи...

На площада идват лидерите на току що създадения Съюз на демократичните сили - Желю Желев и Петко Симеонов. Те се опитват да успокоят хората на митинга и настояват, че СДС ще постигне своите цели за демократизация на България по мирен и законен път. Митингът постепенно се разотива, а позицията на синьото ръководство се превръща в първото дълбоко разделение между активистите на новосформираната демократична опозиция. Нейните радикални представители години наред след това обвиняват Желев и синьото ръководство, че са 

"осуетили" една успешна революция,

 която радикално да отстрани комунистическата партия от властта. Всяка криза на сблъсък между демократичната общност и комунистическата партия в началото на 90-те години бива интерпретирана като следствие от "погрешната позиция на СДС" от 14 декември. Вместо да оглавят гражданския гняв срещу комунистическата власт, сините лидери "пропиляват" тази гражданска енергия и се "споразумяват" с комунистите. И до ден днешен ще намерите привърженици на тогавашната демократична опозиция, които вярват в тази теза на сините радикали.

Позицията на Желю Желев и неговите колеги на 14 декември бе правилна и разумна. Съотношението на обществените и политическите сили в България в края на 1989 г. не предполагаше радикален преврат, отстраняващ изцяло комунистическата партия от нейния контрол върху властта. Броени дни след 14 декември в Румъния бе проведен радикален преврат срещу диктатора Чаушеску, екзекутиран заедно с жена си от "революционен трибунал" веднага след отстраняването му от власт. Алтернативна фракция на комунистическата партия провокира и оглави преврата в сътрудничество с перестроечна Москва. За да не се допусне прерастване на преврата в автентична гражданска революция, снайперисти на румънската ДС - "Секуритате" - стреляха от покривите на сградите в Букурещ по излезлите на улиците граждани.

Имитацията на "антикомунистическа революция"

доведе до бързо утвърждаване на властта на преименуваната в "социалдемократическа" комунистическа партия и до полуавторитарен режим, управлявал Румъния безразделно почти до края на 90-те години. 

Желю Желев знаеше отлично, че силите на демократичната опозиция в България - броени дни след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември - са пределно ограничени и една форсирана от шепа софийски радикали "революция" срещу комунистическата власт може да приключи с втори комунистически преврат, претендиращ за "национално спасение". Буквално седмици след 14 декември групировки, организирани от комунистическата ДС вдигнаха масови демонстрации под същия лозунг - за "национално спасение" - срещу решението за възстановяване имената на българските турци и мюсюлмани. В самата комунистическа партия се разгаряше съперничество между реформистко и националистическо крило за овладяване на режима, изпаднал в задълбочаваща се криза. Всяко обществено насилие можеше много лесно да доведе до преврат в полза на по-ретроградните фракции на комунистическия режим. Демократичните сили в България трябваше мъчително да преминат през "иглените уши" на един ненасилствен - мирен преход, за да се утвърдят поне донякъде демократичните норми и правила на публично поведение в едно общество, атомизирано от половин век брутална комунистическа диктатура. 
Именно този "мирен преход" се превърна в 

омразен символ на "пропуснати възможности" 

за радикалните фракции на СДС през следващите години. Водени от собствените си илюзии и умело насочвани от внедрени в СДС комунистически ченгета, сините радикали направиха поредица безотговорни стъпки, довели до провала на първия опит за демократично управление на България - кабинета на СДС начело с Филип Димитров. Най-отрицателното следствие на неразумния радикализъм бе разцеплението на СДС в първите месеци на 1991 г. (гладната стачка на 39-те), което даде възможност за частичен успех на реванш от страна на вече преименуваната комунистическа партия. Самият Желев допусна сериозна грешка с организирането на т.нар. "Боянски ливади" в края на август 1992 г. Значителна част от претендиращите да бъдат "десни" сини активисти възприеха типично троцкистки психологически модели на политическо поведение. Техните радикални лозунги и претенции осуетяваха години наред възможностите за разумни стъпки в посока овладяване на политическата власт от демократичните сили. Във вакуума, оставен от този повърхностен радикализъм се настаниха метастазите на комунистическите тайни служби и апаратни мрежи - мафиотските групировки на новосформиращата се посткомунистическа олигархия, които реализираха "голямата криминална революция" на българския преход.
 
За съжаление, опитът и поуките от ранните етапи на българския демократичен процес след комунизма са напълно неизвестни на новите български поколения, които трябва да поемат съдбата на България в своите ръце. Те са забравени и от представителите на българската демократична общност, формирана в ключовите години на българския преход. Затова днес ние наблюдаваме рецидиви на същия безсъдържателен политически радикализъм в лицето на новите елити на "промяната", които едно към едно повтарят заблудите и безотговорността на своите предшественици от преди повече от три десетилетия. Който не познава собствената си история е осъден да я преживее отново - с всичките й грешки и провали. Поведението на сините лидери начело с Желев на 14 декември 1989 г. е пример за разумно и отговорно демократично водачество. Ако този модел на политическо поведение бе утвърден като преобладаващ в редиците на синята демократична опозиция, резултатите на българския политически преход щяха да бъдат много по-благоприятни за България.