Споменът за комунистическия режим е целенасочено потискан и от страна на репресиращите, и от страна на репресираните

Без откровен национален дебат за времето на комунизма, няма как да бъдат научени уроците от близкото минало, казва пред Faktor.bg изследователят

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Иванов, излезе последната ви книга  „Бившите хора от концлагерна България“. Какви са типажите, които са във фокуса на вашето изследване?

- Терминът „бивши хора“ доби гражданственост благодарение на много ценното проучване на Вили Лилков и Христо Христов, които първи отвориха тази тема. Той е един от многото, които БКП и репресивните ѝ органи използват за маркиране на своите политически врагове, действителни или мними. Защото с клеймото на „бивши хора“ са жигосани не само представителите на буржоазията, „експлоататорите“, едрите собственици, фабриканти и банкери. А става дума за всички онези българи, които биха могли потенциално да застрашат властовия монопол комунистическата партия върху властта. Под повърхността на идеологията, по типично български начин, към „бившите хора“ са прибавени какви ли не хора. Хора, които са имали нещастието да живеят до завистливи съседи, имали са имотни спорове с роднини или не са споделили любовните трепети на този или онзи. Именно този „субективизъм“ превръща „бившите хора“ в една яма, в която властта и отделни користни нейни представители запращат всеки, който им е неудобен по една или друга причина. Ето защо, поне на българска почва, понятието значително надхвърля твърдите идеологически рамки, които БКП послушно привнася, черпейки от богатия опит на СССР.

- Тоест, „бившите хора“ са една сериозна социална извадка от обществото.

- Да, имаме наистина една много широка социална извадка. Ако се обърнем към преброяването на населението през 1946 г., със всичките му недостатъци, защото е публикувано 30 години по-късно, като „бивши хора“ могат да бъдат класифицирани близо половин милион българи, мъже, жени и деца. И то в една България, която не е нито много по-голяма, нито много по-малка от днешната българска нация – става въпрос за 6.5 до 7 милиона души, от които поне половин милион е деградиран до статута на „бивши хора“. Това обаче не само е числово значима част от българското общество, но представлява и цвета на нация с всичките й плюсове, минуси и недостатъци. Нашият културен, политически и стопански елит, който българите са успели да отгледат в резултат на век и половина Българско възраждане и още близо 70 години свободен живот след Освобождението. И не са много държавите, които си позволяват с толкова лека ръка, буквално за една нощ, да се разправят със своя елит, плод на два, даже вероятно – на три века натрупвания, и да го изпратят в подземията на Държавна сигурност.

- Всяко научно изследване почива на документален или емпиричен материал, каква е вашата изворова база?

- Наред с архивите на Държавна сигурност книгата тръгва по следите на личните истории, разказани с толкова болка и емоция от обявените за „бивши хора“. Изследването започна през далечната вече 2010-2011 г., когато по покана на проф. И. Знеполски и неговия Институт за изследване на близкото минало (ИИБМ) започнах серия от интервюта с т.нар. „остатъци от недоубитата буржоазия“, още един от епитетите, които властта лепи върху представителите на дореволюционните ни елити. Последва почти десетилетие, през което ми се наложи да не се занимавам с научни изследвания и когато се върнах на академична почва през 2020 г., отново подтикнат от проф. Знеполски и от сборника, посветен на неговата 80-годишнина, се завърнах и към темата за „бившите хора“. През 2020 г. обаче си дадох сметка, че първоначалните ми интервюта са крайно недостатъчни, времето за нови бе отминало безвъзвратно. Много от онези, с които исках, но не успях да разговарям през 2010, вече не бяха между живите или здравословното им състояние не позволяваше да бъдат интервюирани. Бях принуден да посегна към интервюта, правени от мои колеги в ИИБМ, но и към многото, но почти неизползвани до сега, спомени, мемоари и дневници на „бивши хора“, видели бял свят след 1989 г. Наложи ми се да прегледам целия електронен каталог на Националната ни библиотека, от където отделих и прегледах близо 1100 автобиографии. Така че освен на много документи, тази книга гради разказа си главно върху личните разкази на репресираните „бивши хора“.

- Излязоха доста книги на тази тема, с какво вашето изследване е по-различно от останалите? 

- В това изследване се опитах да дам думата на самите „бивши хора“. Тези хора разказват сами за себе си, споделят своята гледна точка за ужасните събития, които е трябвало да преживеят. Защото ако се вторачим само в документите на ДС, би било все едно да описваме Холокоста през архивите на СС. Личните свидетелства ни позволяват да надникнем отвъд сухия и на моменти издевателстващ тон на документите от ДС. А и какво може да ни разкажат те, освен как властта, как репресивните органи си представят живота на преследваните от тях „бивши хора“. Давайки им думата, ние имаме уникалната възможност да погледнем историята през техните очи.

- Когато говорим за жертви винаги ги свързваме с насилие. На какви форми на репресии са били подложени „бившите хора“?

- Книгата ми се състои от две части и едно насочено към днешния ден заключение. Първата част се занимава именно с този проблем – да се картографира онова тъмно, мрачно място, което самите „бивши“ в спомените си наричат концлагерна България. Немалко от хората, чийто спомени успях да събера, са минали през лагери на смъртта – Белене, Куциян, Ножарево, Слънчев бряг. Излизайки на свобода, те обаче разбират, че са попаднали в много подобен, макар и по-голям, затвор. И именно те го наричат концлагерна България. На това нерадостно за „бившите хора“ място, в тази концлагерна България, репресиите са на три нива. Първото и най-чудовищното включва физическото изтребление, чистките по 9-ти септември 1944, Народният съд, килиите на ДС, въдворяването в „трудови“ лагери. На второто ниво са различните форми на имуществена репресия – национализацията на фабрики и банки, изземването и насилственото коопериране на земята, паричните реформи, които отнемат огромна част от спестяванията на хората, изселванията в отдалечени краища на Родината и вкарването на нежелани квартиранти, които превръщат живота на оцелелите „бивши“ в истински ад. А на третото ниво са форми на дискриминация – невъзможността децата ти да учат, необходимостта да получат заветната ОФ-бележка, която да им даде възможност да кандидатстват във ВУЗ, отказът да ти „дадат“ работа, честите и безпричинни уволнения, стъкления таван, който „бившите“ не могат да надскочат при своето кариерно развитие, забраната да пътуваш в чужбина. Повечето от тези форми на „по-фина“ репресия се запазват до самия край на режима. И може би най-страшното е, че на тези различни форми на репресия и дискриминация са подложени не само онези, живели преди 9-ти септември, но и техните деца, а дори и техните внуци, буквално и то до самия край на комунистическия режим.

- В книгата ви има описани много интересни истории, има ли такива, които наистина са ви шокирали?

- Наскоро отново прелиствах книгата и ми попадна историята на един човек от София, който все още дете, е изселен от родния си дом в София и запратен далече, в затънтен и непознат за семейството му край. Там всички те са настанени в една разбита къща, без прозорци, без врати. С течение на времето той успява да си създаде свои детски приятелства. Един ден, както играе със своите съученици в двора, пристигат двама милиционери, записват имената на децата, отбелязват и имената на родителите им. „Моето детство свърши в този момент“, споделя след години човекът, „защото останах без приятели“. Представете си каква драма е за едно абсолютно невинно дете, изселено в другия край на България, за да може някое милиционерско или партийно величие да се разположи в апартамента на родителите му в централната част на София. И това дете е било лишено от възможността да има свои приятели.

- Как след подобен житейски погром бившите жертвите успяват да се впишат в новата историческа реалност?

- На този проблем е посветена втората част от книгата. В нея се опитвам да възстановя житейските стратегии, които тези хора следват. В предишни изследвания възможните типове поведения бяха описани като бягство (от България), съпротива (открита или прикрита), и примиренчество (т.нар. пребоядисване). Няколкото стотин спомени и интервюта обаче ми дадоха възможност да очертая множество междинни форми на вписване в новата социалистическа реалност. Да се видят светлосенките, различни нюанси между пречупването и откритата съпротива. И обикновено приспособяването минава през използването на различни форми на „социален капитал“ – владеенето на чужди езици, музикални умения – свиренето на инструмент, артистичност. И така именно „бившите хора“ са онези, които до голяма степен създават провинциалните театри, филхармонии, школите по балет към читалищата, занимават се с преводи от чужди езици, стават екскурзоводи към „Балкантурист“. Благодарения на по-широката си култура и доброто си образование мнозина „бивши“ успяват да нормализират своя живот, без обаче да бъдат пуснати извън концлагерна България, за която стана дума преди малко. Така, нормализирането е относително, но дори и то се разглежда като сериозен житейски пробив. Както се изрази една жена, която интервюирах: „Репресираха ни нормално“, в смисъл – без убийства, без концлагери...

- Как да си обясним обаче малко познатите и никога не признати грехове на техните екзекутори?

- Често ми задават този въпрос, но все още не съм намерил неговия цялостен отговор. Част от него се крие в прекалена плавност на прехода в България. Нито тук, нито някъде в Източна Европа имаше ясно осъждане на комунистическия режим. Спомняте си тук имаше един одиозен съд, който се занимаваше с дупките в чорапите на Тодор Живков. Липсата на осъждане роди подмяна и целенасочено прикри много от истините за този режим. С една дума обществата от нашата страна на Желязната завеса, а това важи с особена сила за българското общество, не бяха достатъчно узрели през 1989-1990 г. за промяната. Дали това се дължеше на свръх силните репресиите, през които са минали българите, или пък на някакви национални характеристики на народопсихологията ни, ми е трудно да преценя. 
А втората причина вероятно е свързана с естественото желание на т.нар. „бивши хора“ да не споделят дори с децата си всички тягостни подробности за преживените дискриминации, мъчения и репресии. Целта е да ги запазят, да им спестят травматичния спомен, да им дадат шанс за един по-добър и относително щастлив живот. Така, оказва се, споменът за онези 45 г. е целенасочено потискан и от страна на репресиращите, и от страна на репресираните. 

- Изминаха повече от три десетилетия от 10 ноември 1989 г. и падането на комунистическия режим. Научихме ли обаче уроците от близкото минало?

- По принцип мисля, че ние, българите сме една много неисторична нация, която се отказва да помни дори своите пра-прадядовци и пра-прабаби. Познава само две или три предишни поколения, с които е живяла лично. По подобен начин се отнасяме и към голямата ни история, независимо от доста силното тупане в гърдите, обличане с народни носии, хората по езера и реки и издигането на националния ни флаг на най-високите пилони. В същността си българинът нито познава, нито желае да опознае своята история, което го прави склонен да приема готови, клиширани, идеологически мотивирани разкази за по-близкото или по-далечно си минало. Няма как човек, който не се интересува от историята на своя род, да се интересува от история на нацията, на по-голямата общност, на която той принадлежи. Няма как и уроците от близкото минало да бъдат разчетени и осмислени, дори и да им ги предадем в училище, ако няма едно по-задълбочено осмисляне на случилото се, без един откровен национален дебат, който за съжаление дори и сега, в условията на тази чудовищна война в Украйна, някак си не се случва по начина, по който трябва да се случи. Поради това няма как да бъдат научени и запомнени тези уроци.