Да продължим издаването на „Стършел” в годините е кауза, в която сме се врекли – ние, екипът от стършели

Лошото е, че повечето ни сънародниците показват интелект на налъми – предпочитат не да четат, а да пишат в социалните мрежи, но зелен филиз няма  да покара оттам….. 

Щом не успяхме по революционен път да отстраним комунистическата номенклатура и децата им, налага се да караме по еволюционен – с ирония, сатира и най-вече…..с търпение, казва пред Faktor.bg главният редактор на „Стършел“

Интервю на Пламен Асенов 

- Да започнем директно и интимно, с фройдистки въпрос - какво е да си син на баща си? Вешим наистина ли е напълно обратно на Мишев или е по-скоро естествено негово продължение - не само житейско, а и литературно? 

- Отношенията бащи-деца винаги са сложни, а още по-сложно става, когато се отнася до изкуство. Макар всъщност да е просто – в изкуството няма наследственост. Там трябва талант, а той не се предава по наследство. По наследство се предават само две неща – пари и болести. Ако талантът вървеше с гените, синовете на Лев Николаевич или на Маркес щяха да са известни поне колкото бащите си.
И все пак, за интереса ми към литературата има значение, че раснах-пораснах в дом на писател. Когато бях дете, макар да живеехме в две стаи, имахме голяма библиотека в кабинета на баща ми – аз там спях. Не се интересувах от играчки – мечета или колички, преди да заспя, разглеждах гръбчетата на книгите, томовете на Вазов бяха зеленикави и заемаха цял рафт, на Йовков – кафеникави и само шест, питах се: това означава ли,че Йовков е по-малък писател? Опитвах да разгадавам съдържанието на книгите по заглавията: „Сбогом на оръжията” – сигурно е за война,  „Мадам Бовари” – ясно, тя е за любов, виж, тая, „Заеко, бягай!”, сигурно е детска – издърпах  я от рафта, попрочетох тук-там и ушите ми пламнаха – никак детска не била… Та понякога се налагаше баща ми, обратното на дядо Петко Славейков, да ми вика:”Мишо бре, не чети!”, добавяйки „Засега!” И да ми намира книжка, подходяща за възрастта. 

Баща ми ме е насочвал какво да чета, а не ме е учил как да пиша – това не се учи в университет, от ментори и курсове по творческо писане, всеки сам трябва да си търси пътя. Съжителството с писател ми откри други тайни на занаята – като слушах от малък  как постоянно му трака пишещата машинка /трака  и до днес, макар да е на 88 години/, бях наясно, че това е един постоянен, упорит труд, без почивен ден и санитарен полуден, в който си сам пред белия лист и не можеш да чакаш помощ от другиго. А славата, многохилядните тиражи и хонорари, червените килими на международното признание,  са миражи в пустиня…..
От баща си научих, че писателят не бива да е конюнктурен, да се харесва на властта, да подражава на литературните моди. Не трябва да се самоизтъква и да се  саморекламира. Ако книгата е честна, тя сама ще си намери читателя.  Ето такива уроци съм получил от моя пишещ родител, без да ми ги е преподавал. 

- Ще ми откриеш ли една тайна – как успяхте да запазите вестник „Стършел“ не просто жив, а и жизнен на тия години и в тия времена?

- Тайната е много проста – запазихме вестника с инат и упоритост. Да продължим „Стършел” в годините е кауза, в която сме се врекли – ние, екипът от стършели, още навремето, през 1990, когато скъсахме с издателя ЦК на БКП и обявихме независимост. Не беше лесно през тия трийсет и повече години – талантливи колеги ни напуснаха, някои по политически, други – по биологически причини. Напуснаха ни и читатели, несъгласни с политическите ни позиции, оцеляхме на косъм през хиперинфлацията, обираха ни редакцията, местехме се от място на място, отнякъде ни прогонваха, другаде ни приемаха…..Но ние си отстоявахме нашата демократична и  проевропейска линия, така както я разбираме, без да си кривим душата и перото според силните в политиката или според конюнктурата на пазара…..

В редакцията сме съмишленици, не се скарахме за пари или за политика. Но за да ни има още, най-голяма е заслугата на читателите, които всяка седмица ни подкрепят, като си купуват „Стършел” или се абонират. Имаме толкова верни читатели – у нас и в чужбина, че това ми дава надежда за бъдещето – дори голяма част от хартиените вестници да изчезнат, „Стършел” ще оцелее. Защото той е особен вестник – хем е актуален с политическите фейлетони и карикатури,  хем е и художествен – във всеки брой има хумористични разкази, стихове, епиграми, нещо за усмивка, нещо за добро настроение. Така продължаваме традицията на българския хумористичен печат, започнал още по времето на Османската империя с появата на първия хумористичен вестник „Гайда”, издаван от дядо Славейков в Цариград. 
В съседните балкански страни вече няма хумористични вестници, в Европа подобни издания се броят на пръсти, а у нас запазихме „Стършел” и го продължаваме напред в годините. Пазим и спомена за поколения хумористи и карикатуристи, минали през „Стършел”, от основаването му в 1946, та до днес. Понякога сънувам кошмарен сън - „Стършел” спира да излиза! И в съня си чета коментарите в социалните мрежи: „Създадоха го известни писатели като Валери Петров, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Христо Ганев, а го съсипа бездарникът Вешим!” Будя се стреснат от такъв сън и скачам да редактирам новия брой…..         

- Ти издаде книгата „Химия на шегата“. Заглавието е готина пародия на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, но няма да питам за него и реалната или измислена стойност на някои награди, а само доколко истинските литературни стойности са имали и имат почва у нас. 

- Пак се връщам към детството.  Когато бяхме малки, с брат ми ни водеха на море в писателската станция, там дружах с други писателски деца. Освен децата, опознах и бащите и забелязах тая особеност - по-добре да четеш книгите, отколкото да познаваш авторите, в повечето случаи те са кисели, без чувство за хумор, суетни, славолюбиви, мислят се за голяма работа…..

Гледах отблизо /отдолу-нагоре – ракурс на подрастващия/  и българските класици от онова време, социалистическото – Сте Це Даскалов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Георги Джагаров, Левчев. Прехвалени тогава, награждавани и отличавани, днес те са заслужено забравени, забравени са и техните произведения – дебелите соцромани стават само за подпиране на диван, ако му се счупи крачето. Тогава за творците най-престижни бяха званията, които държавата раздаваше за послушание около 24 май – народен деятел на културата, заслужил деятел…..

Сещам се за онзи почти анекдот: Дечко Узунов бил в Париж и се срещнал с Пикасо. Представили го: „Това е художник от България, лауреат на Димитровска награда, народен деятел на културата, носител на орден „Стара планина”. Гениалният испанец протегнал ръка и просто се представил: Пикасо!
Днес също има изобилие от награди – почти всяка община е учредила литературен приз на името на писател или поет, родом от района. Има  голямо оживление сред пишещите при определянето на наградите, не минава и без скандали. Председателят на СБП, доста посредствен поет, действа чрез свои хора в журитата и успя да събере цяла колекция национални литературни награди – на името на Вазов, Яворов, Славейков, даже се натиска за академик в БАН. И сигурно ще стане. Но това няма да го направи поет. Слава богу, нас сатириците, рядко ни награждават, поради естеството на жанра. Почнат ли един сатирик много да го награждават, значи не го бива, станал е безопасен - вече е за пенсия.
Разбира се, през годините и аз съм получавал литературни награди, които съм приемал самоиронично, с усмивка. Така съм свикнал от млад - и похвалите, и провалите да приемам несериозно. Между другото, провалите са повече, ако много съм се разстройвал, досега да съм се гръмнал…

Както и да е – наградите, включително и Нобелът, са субективни, често водещи не са литературните качества на книгата или майсторството на автора, а други съображения – приятелски, издателски, политически или геополитически. Пазарният успех на една книга също не е гаранция, че е хубава. Много добри книги изобщо не се продават, а пък много лоши оглавяват класациите по продажби. С риск да се повторя, пак ще кажа - честната книга и честният автор все някога, рано или късно, ще си намерят читателя.  

- Тъжно е, но със страшна сила, особено в днешното ни европейско битие, виси въпросът защо Европа не познава българската литература, а и сякаш не се интересува от нея. 

- Ами защо… Защото няма последователна политика за популяризиране на литературата ни в други страни. Министерството на културата, Националният фонд Култура трябва да отпускат средства за издаване на български автори. Да се работи с преводачи-българисти, с издателства от чужбина. От доста години това правят страни като Унгария, Словакия,  Сърбия, даже и Северна Македония – плащат за преводи на техни автори. Не са нужни кой знае какви средства, но у нас все повече ги режат. За да се стигне до парадокс – през 2023 само пет български книги бяха одобрени за финансова помощ за превод и издаване в чужбина, като три от преводите са на романа „Времеубежище”. 
Според мен,  Георги Господинов, най-превежданият в чужбина български автор,  няма вече нужда от такава държавна субсидия – след наградата „Букър”, книгата му сама си пробива път към европейските издателства. По-добре е да се помага на други наши автори, млади и неизвестни, те да се покажат в чужбина. Но никой не разбра кои хора бяха в журито и защо гласуваха така, действа се потайно, някак анонимно. Защо някой от комисията, разглеждала проектите,  не излезе да обясни решението?           

- Членове сме на ЕС, но дали и доколко сме истински европейци, а и какво всъщност значи това – дали тези въпроси тормозят сънищата на редовия българин или изобщо не му пука за тях?

- Ако човек слуша някои български медии или политици, чете коментари в социалните мрежи, може да си помисли,че ни е обхванал всеобщ национален евроскептицизъм. И не друг, а Брюксел ни е виновен за нашите вътрешни неуредици. Но като видиш опашките лятно време по границата с Гърция, като си дадеш сметка колко българи пътуват – на екскурзия или на работа в различни европейски страни, колко наши студенти учат на Запад, ще излезе, че ние вече сме си станали европейци, макар и да сме в Шенген само по въздух, а не напълно. 

Аз самият влязох в Шенген в буквалния смисъл – преди време бях в това малко селце на три граници и оттогава изобщо нямам комплекс, че Европа ме отхвърля като европеец второ качество. Моите деца също приемат Европа за дом, дъщеря ми учи в Берлин, обиколила е повечето европейски страни, синът ми е студент тук, но когато поиска, може да иде при сестра си или да пътува с приятели – без визи и ограничения, европей, сърце! Ето това нещо го нямаше по мое време – как да не се радвам! 
Но още ни трябва време да осъзнаем духа на Европа, а не само да разчитаме на фондовете ѝ – и като народ да се впишем в тоя свободолюбив дух. Това ще стане с времето, със знанието, с възпитанието… Сигурен съм, че за осъзнаването ни като европейци ще допринесе и твоята поредица „Великите европейци”, която поддържаш толкова години по Радио Пловдив, а издаваш и в книги. Който има любопитството да ги отвори, ще разбере, че наистина съществуват европейски ценности като свобода, законност, права на човека и гражданина, значимост на отделната личност – това не са измислици или клишета, съчинени от еврочиновници, както се опитват да ни втълпяват някакви нашенци-популисти с  татуировки на Ботев и Левски по прасци и бицепси.

- Великият римски сатирик Ювенал казва: „Но как може човек да живее днес в Рим и да не пише сатира!“ Ти можеш ли да кажеш същото за днешна България?

- Навремето Радой Ралин, моят пример за сатирик, моят инфлуенсър, държеше в дома си буркан с вода, където беше натопен налъм. Посланието на тази „арт-инсталация” беше: сатирата ще разцъфти, когато цъфнат налъмите!
Веднага след 10 ноември аз усетих как налъмът разцъфва – бях като опиянен от свободата на словото, пишех гневни и остри редове срещу „червените кхмери” от „Позитано”, като си мислех, че сатирата може да оправи света или поне моята малка България. Днес знам - не може! Но сатирикът задължително трябва да опитва! Днес лошото е, че повечето ни сънародниците показват интелект на налъми – предпочитат не да четат, а да пишат в социалните мрежи. Няма зелен филиз  да покара оттам….. 

- Хуморът и простотията са здраво свързани, но с обратна връзка. Може ли иронията и сарказмът да са силно оръжие срещу одиозни фигури като Нинова, Радев, Костадинов и другите или е нужен по-сериозен инструмент - здрава тояга например?

- Тоягата е инструмент на революцията. Може би тя щеше да свърши работа след 10 ноември, ако тогавашната ни революция не беше толкова „нежна”, че не наказа нито един престъпник от живковия режим. Поне лустрация да се беше случила, та ченгетата от ДС да бъдат държани настрани от властта, от парламента, от медиите. Но не стана тогава, днес е късно – децата и внуците им са вече на сцената, как да ги свалиш? Щом не стана по революционен път, налага се да караме по еволюционен – с ирония, сатира и най-вече…..с търпение. 

Навремето Радой казваше: „По-заразен от СПИН-а, по опасен от рака, се оказа Простака!” Понякога съм отчаян от простотията, която виждам около себе си – в ежедневието, по улицата, по магистралата, в медиите, в парламента. Но има и надежда – усещам,че чалгата вече отстъпва, простотиите на Слави и компания, които двайсет години развращаваха цял народ, все повече не вървят, в политиката „позитанците” на Корнелия са на изчезване, а „възрожденците” на Копейкин на последните избори не вдигнаха рейтинг… 
Бавно, но сигурно нещо се променя -  и е за добро. Та, ако стоим достатъчно дълго на брега на реката, като в оная източна мъдрост, ще видим как по нея ще отплуват и тия политически трупове, заедно с мандата на президента Радев. Лошото е, че животът ни мина все на брега на реката, в очакване на нормалността, която все не идва. Иска ми се да дойде поне за поколенията след нас.      

- Казват, че в България всичко е възможно, но правителството Денков е твърде странна птица дори според шизофреничните български стандарти. Някои му викат презрително „сглобката“ и искат да си ходи, други сякаш си дават сметка, че, въпреки всичко, като цяло „сглобката“ май работи в правилната посока и му търпят миризмата. Ти от кои си? 

- Имам своите няколко „фаворита” сред министрите – Тагарев, Юлиян Попов, самият премиер Денков. И дотам. Все пак одобрявам външната политика на правителството, това,че даваме военна помощ на Украйна, че правим възможното за присъединяване към Шенген, към еврото…Какво не ми харесва: очевидната липса на култура при харвардците от ПП. Какъв министър на културата бяха си сложили в предишния кабинет – „просто Наско”, просто потресаващо! Сегашният културен министър също никакъв го няма – не сме го чули, ни видели нещо да предложи, нещо да подхване. Самият „просто Киро” говори елементарно, понякога послъгва, има излъчването на тарикат-момче. 
Не мога да премълча и разочарованието си от ДБ – защо лидерите им, които направиха политическата си кариера с критики срещу „Модела Пеевски“, сочеха „корпулентния” Дилян като лице на корупцията,  сега го оставиха да е най-предан евроатлантик, най-дейният законодател в парламента, той, дето едва е избутал диплома по право в Югозападния университет, да прави промени в конституцията. Пък и да наставлява кабинета, да мъмри премиера Денков и да го нарича „момченце”. Една дума напряко не смеят  да  кажат на Пеевски нашите „демократи”, сякаш физически ги е страх от  масивната му фигура. Не от страхливи политици има нужда България, не от шикалкавещи и снишаващи се, а от истински лидери! Ама ги няма – „нема хора”, както отвърнали в оня виц Седемте самураи, когато ги питали защо са трима?  

- Не само сега, а отдавна, Русия прилича на нагъл квартален бабаит, който тормози околните, но няма кой да го набие - страхуват се или наивно опитват да го превъзпитат с думи. Имаш ли идея как ние, българите, можем да се отървем от тормоза на бабаита, без все пак да използваме бухалка или „Калашников“?

- Знам го от момчешките кавги в махалата навремето – ако, макар да си по-слаб, не се опънеш на бабаита, ако клекнеш и му покажеш, че те е страх, хем ще те набие, хем ще те унижи! Разкървавеният нос се забравя, унижението повече боли. Същото е и сега – трябва рязко и твърдо да се противопоставяме на всичките руски провокации, които идват от говорителите на Кремъл или от посланичката Митрофанова. Да отговаряме подобаващо на обидите, които те си позволяват към нас като народ – че сме били западни подлоги, неблагодарници, на заплахите, че ще си получим заслуженото. Защо търпим такъв език?  Пък даже и интервюта правим с онази Митрофанова, вместо да ѝ покажем пътя най-дипломатично – чемодан, аеропорт, Масква! 

Не само на руските ругатни трябва да се дава достоен отпор, а и на всички наши поцелуйковци – що за университетски преподавател е онази професорка, която зове руснаците да ни „денацифицират” и нас като украинците. И тази учи студенти в Софийския  университет, нашите деца! На какво ще ги научи – на покорство и челобитие пред Матушката? Неслучайно дъщеря ми предпочете да отиде в Берлинския университет. 
Или онзи радиожурналист от БНР, с псевдоним на руска река, който от години води открита кремълска пропаганда, прикривайки я като „свобода на словото” и „друга гледна точка”. Ами вижте само коя несменяема персона  е начело на СБЖ, Съюза на българските журналисти – една дама, която е мадам „Никоя” в журналистиката, но иначе е агент на ДС с псевдоним „Виолета”, путинистка и близка приятелка на Митрофанова. Докога ще я търпим начело на нашия съюз? Ако сме наистина европейски журналисти с гражданска позиция, отдавна да сме заменили тази безличност с достойна личност, която да оглави Съюза!        

Но да се върна към въпроса: не е нужно с бухалка  да отговаряме на руските заплахи, на опитите им  да се бъркат в европейския избор на България - а с достойнство! Имаме примера на нашите възрожденци Раковски, Левски, Ботев, Стамболов и Захарий Стоянов – нека по-често си припомняме техните завети…..