Руската пропаганда в България е почти съвършено работещ механизъм

Без памет за престъпленията на комунизма и жертвите им оставаме оголени, без защита, лесно манипулируеми, казва пред Faktor.bg известната писателка

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Автор е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". 
Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".

Интервю на Светослав Пинтев

-  Г-жо Димова, пишете в „Поразените“ за три жени и едно дете, за това как посрещат злото, дошло с „народната власт“, за страданието. Нямате ли усещането, че страданието е вече плът от плътта ни, че злото се е вселило в нас, че нямаме изход и сега?

-  Не, нямам усещането за чак такава безнадеждност и обреченост. Но правя връзката между страшните събития след деветосептемврийския преврат и днешното състояние на обществото. При по-внимателно вглеждане връзката изглежда директна – елиминиран е елит от хора, учили в чужбина, завърнали се в България от патриотизъм, хора работливи, дейни, активни, научени на европейските ценности и знания, които вграждат в нашето общество. Трите ми героини от „Поразените” са представители на интелигенцията, духовенството и предприемачеството. Техните съпрузи са арестувани, изтезавани и разстреляни. Нямам усещане за чак такава безнадеждност, защото днес все пак можем да говорим за онова страдание.

-  Сигурно е трудно да се пише на тази тема… Какво се случваше с вас самата по време на работата, поразена ли бяхте?

-  Да, много ми беше тежко, през първата година, докато четях историческите и мемоарни книги, издадени на тази тема, бях истински подтисната. После бях на ръба да се откажа от тази тема. И изведнъж проумях, че ако се откажа, това ще бъде някакво ново предателство към тези хора. Ние им дължим нашата памет, която трябва да предаваме и на следващите поколения. Без тази памет ние оставаме оголени, без защита, лесно манипулируеми. Може би и точно това се иска от нас.

-  Казвате: „Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария.“ Във вечен Чернобил“ ли ще живеем?

-  Това, уви, е много вярна метафора – вечен Чернобил. Лекарството срещу него е паметта, вглеждането в сърцето на злото, изговарянето му, артикулирането му. Скоро гледахме по НВО филма „Чернобил“, който художествено и вярно възстановява аварията. Когато истината се изговори честно, злото се обезсилва. Неговата сила е само в неистината.

-  Прастарата идея за пренасянето на жертва доби нови измерения с кръвта, която се проля у нас, преди, а и след 89-та? Защото онези момчета, които владееха улиците през 90-те, тероризираха нас, но  се убиваха един друг, те също бяха в някакъв смисъл войници на Партията и ДС. Изпълняваха функцията да сеят терор вместо ДС и милицията. И да умрат… Жертвеникът иска нови и нови жертви?

-  Тъжно ми е да го кажа, но изглежда, че не само не сме дорасли да се наречем нация, но и като че ли спряхме развитието си като нация. Вкаменихме се в едно положение така, както някои хора застинаха на закуската при Франсоа Митеран и все още закусват там. Би трябвало да узреем за тези трийсет години. Да сме се научили да отсяваме плявата от зърното, да знаем добро и лошо, да го заявяваме спокойно и честно, и открито. А тук спокойното и открито поведение само впримчва още по-дълбоко човека в някакви мъглявини от недоизказаност, злонамереност, срамежлива завист. Голямата част от убийствата на онези момчета, както ги наричате, останаха неразкрити, което означава, че няма истинско правосъдие, което пък означава, че няма справедливост, а това пък означава, че на жертвеника продължават да се полагат нови жертви.

-  Пишете също: „По-добре е ти да бъдеш убит, отколкото да посегнеш на човек?“ Това очевидно е отказ да се свържем дори на мисловно ниво с насилника, но тази идея не е ли нож с две остриета? Тя сякаш му дава абсолютната власт над нас…

-  Много съм мислила над този въпрос. Няма универсален отговор, изглежда. Ако отвърнеш на врага си със същите средства, с които той действа, тогава с какво си по-различен от него? Ако някой те обиди – независимо дали съзнателно или несъзнателно – и ти след това за отмъщение също го обидиш, ще се чувстваш ли удовлетворен и спокоен? Християнството ни учи да отвръщаме на злото с добро, по този начин да му се противопоставяме. Не ни учи на пасивност или да гледаме живота отстрани. Напротив, повелява ни да бъдем активни, само че в доброто. Това е голяма тайна, но изглежда е дълбоко заложена в човека, иначе Иисус Христос не би проповядвал да обичаме враговете си, добро да правим на онези, които ни мразят. Доброто не дава сила на злото, напротив, само то го лишава от сила.

-  Изложбата „Пътят към победата: Исторически източници“, посветена на 75-годишнината от т.нар. "освобождение" на Източна Европа, се открива на 3 декември във Варшава.  У нас тя вече предизвика скандал. „Митът, че съветските войници са освободили Източна Европа рухна“, каза наскоро Александър Невзоров. На нас продължават да ни го набиват в главите историци, общественици… 

-  Руската пропаганда в България е почти съвършено работещ механизъм. Появяват се нови и нови сайтове, тролове, политици, партии, които обслужват техните интереси. Това е едно от нещата, които имах предвид, когато казах, че застинахме на закуската с Франсоа Митеран. Пропагандата работи с клишета, а клишетата работят, когато отсъства мисъл. Тук е ролята на образованието, изкуството и културата, но за съжаление точно в тези области се проявява слабостта на нашето общество.

-  Докога ние, българите, ще бъдем заложници на чужди идеологии, на чужди интереси? Което ми напомня за дипломната ми работа, озаглавена: „Чужденецът“ и „чуждостта“ в творчеството на Димитър Димов“. Как се проектират „чуждите“ в нашето съвремие?

-  Ние сме били любопитни, отворени, благоразположени към чуждото и чужденците. Между двете войни е било обичайна практика да се следва в Европа, да се общува с чужденци, ние да имаме самочувствие на равни техни партньори. След това желязната завеса ни откъсна от света. Чуждите ни станаха врагове. Насади се подозрителност и враждебност. Заживяхме в някакъв свой квартален уют. Днес светът става все по-отворен и ние ще престанем да се страхуваме от чуждото, когато се почувстваме равни по възможности и постижения с другите.

-  30 години преход, 30 години цирк, ако перифразираме един соц лозунг. В кръг ли се въртим?

-  Не се въртим в кръг, но пъплим бавно, образно казано, защото караме стари автомобили. А усещането за цирк идва от това, че гледаме на събитията отстрани, пасивно. Докато си купуваме билети за цирка, представлението ще продължава. Докато ни липсва решителност и солидарност, представлението ще се играе. Правата, макар и да се наричат права, не се дават наготово.

-  Сравнявате ДСБ с „къснородено библейско дете, от което ще се роди чудото“,  бяхте много остра заради недекларираната подкрепа на кметските избори за Мая Манолова. Защо?

-  Именно защото подкрепата не се изрази в ясна и открита позиция, а някак си така, с недомлъвка, по нашенски, в подтекст, в постове по Фейсбук. И ако „независимия” кандидат не беше до такава степен компрометирана личност, подобна позиция би могла и да има резон. Ние, избирателите, си даваме сметка, че в политиката не може без компромиси. Но все пак трябва да има граница на компромиса.

-  Как ще коментирате като драматург пиеската „Главен прокурор“?

-  Мога да отговоря същото като на въпроса за цирка – гледаме с досада нелепата пиеска, но не протестираме. Струва ми се, че не беше случайно хрумване на режисьорите да предават спектакъла директно по националната телевизия. По този начин те ни казаха: „Това ще гледате! Нямате друг избор.“ Пиеската беше римейк на познатата пиеса от системата, когато липсваше плурализъм.

-  Зададохте си въпрос: „В какво се изразява поражението и в какво победата?“ Има ли отговор той.

-  Поражение е когато се предадеш, когато се отчаеш. Ако не се отчаеш и предадеш, винаги има надежда за победа. Но не бива да гледаме на победата като надделяване над другите, налагане на своята воля или разбиране над някого. Победата се изразява в доброто за всички, но това добро да не е наложено, а оценено, пожелано и постигнато.