Цар Борис III е бил подложен на силен обществен натиск, с който категорично се е съобразявал, особено със Св. Синод на БПЦ

Държавна сигурност след 9-ти септември 1944 г. преследва спасителите на българските евреи и ги нарича „духовни водачи на реакцията“ и ги следи дълги години, казва пред Faktor.bg авторът на книгата „Доблест и наказание”

Интервю на Васил Василев 

- Г-н Лилков, в новата си книга „Доблест и наказание“, чиято премиера е тази вечер разказвате за спасителите на евреите у нас и ударите, които понасят от Народния съд и ДС след това. Защо тези хора се оказаха толкова „опасни“ за „народната власт“?

- В книгата са представени неизвестни факти за доблестни и просветени българи, които защитават евреите от старите граници на Царство България и им помагат в най-тежките години на Втората световна война. Много от тях стават незаслужено жертва на репресиите след 9 септември 1944 г. Например, 41 от 43-мата народни представители в XXV Обикновено народно събрание, подписали писмото на Димитър Пешев в защита на евреите, са осъдени от Народния съд (20 получават смъртни присъди, 18 са изпълнени), като са обвинени несправедливо в различни грехове, включително и за фашизъм и антисемитизъм. Между екзекутираните са племенникът на апостола Васил Левски – Стефан Караиванов, братът на художника Илия Бешков – Иван Бешков, племенникът на народния поет Иван Вазов – доктор Иван Кирков Вазов. Останалите 21 народни представители са осъдени на различни срокове затвор, имуществото им е конфискувано, лишени са от права, включително и от пенсия, някои от тях преминават през концлагери след излизане от затвора и имат нерадостна съдба, включително и техните наследници, белязани с клеймото „бивши хора“. Трябва да се отбележи, че много от спасените евреи по-късно са свидетели в защита на изправените пред народния съд народни представители и привеждат десетки примери за тяхното хуманно поведение!

- Около всичките скандали със Северна Македония изплува и въпросът за това, как страната ни не е спасила хиляди македонски евреи. Каква е истината около това обвинение, което ни отправя Скопие? 

- Въпросът е много сложен и отговорността за това престъпление не трябва да се прехвърля изцяло на Царство България, защото по това време тези земи не са български, въпреки че са под управлението на българска администрация. За съжаление договорът за депортацията е подписан между Александър Белев като комисар по еврейските въпроси и Теодор Данекер, като представител на Райха. Дали българската администрация е могла да се противопостави на германците, аз се съмнявам! От друга страна, в окупираните територии по това време няма обществена реакция в подкрепа на депортираните евреи, както в Царство България.

- Каква е ролята на цар Борис III при спасяването на евреите в България и имат ли основания историци, които през последните 30 години се опитват да оспорят заслугите му? 

- Ролята на царя за спиране на депортацията през март 1943 г. е решаваща – на много места в историческите документи се среща информация „за намеса от най-високо място“, което безспорно говори за неговата намеса. Освен това, през май 1943 г. цар Борис III лично избира вариант „Б“, който предвижда интерниране на евреите в различни градове на Царство България, пред вариант „А“, който е разработен от Комисарството по еврейските въпроси, и е предвиждал депортация в източните германски провинции, защото депортацията от март само е била отложена, но не и отменена! По същество царят отменя окончателно депортацията, въпреки че Белев се е надявал интернирането в провинцията да е само първа стъпка към депортация. Не трябва да забравяме, че той е подложен на силен обществен натиск, с който категорично се е съобразявал, особено със Св. Синод на БПЦ. От друга страна, всички закони против евреите (освен Закона за защита на нацията има още пет антиеврейски закона) са внесени в Народното събрание с подписа на цар Борис III, който в тронното си слово на 2 ноември 1940 г. обръща внимание на новите законопроекти, без да споменава пряко евреите. Според него те имат за цел: „запазване сигурността на държавата от чужди влияния и пропаганда, запазване здравината и чистотата на българската нация, заздравяване на моралните и материалните устои, върху които се изгражда българското семейство“. Той заявява, че с тях се постига „повече социална справедливост с оглед интересите на нацията“ и те ще доведат до осъществяване на „инициативи от жизнен национален и социален характер“. 

- Кои са доблестните хора, за които разказвате в своята книга и взе ли си поука светът от онова, което беше сторено с евреите?  

- Освен за достойни политици от XXV Обикновено народно събрание, като Никола Мушанов, проф. Петко Стайнов, юристите Марин Тютюнджиев, Иван Петров, Деян Деянов, Светослав Славов, Николай П. Николаев, Петър Кьосеиванов, Иван Минков и др., в книгата е описано и делото на дипломатите от Консулско-стопанския отдел на Външно министерство – Никола Пецев, Никола Ванчев, Любен Златаров и Хенри Левенсон, които издават транзитни визи през България на хиляди евреи от Европа, които търсят начин да избягат от гоненията по време на Холкоста, и се спасяват в Палестина. В градовете, в които са изселени по време на Втората световна война, евреите получават подкрепа от много българи в тежки моменти. Такива са народните представители в XXV Обикновено Народно събрание Георги Рашков от Разград, Димитър Икономов от Дупница, Петър Михалев от Кюстендил, Стефан Керкенезов от Плевен, Георги Кендеров от Пазарджик, Неделчо Куюмджиев от Търговище, Кирил Арнаудов от Пловдив, Георги Чалбуров и др., които също може да бъдат наречени спасители на евреите. Полковник Цветан Мумджиев, който отговаря за трудовите еврейски лагери, се е отнасял изключително добре с евреите-трудоваци и получава от десетки свои войници много силна подкрепа, когато е съден от народния съд и благодарение на тях е спасен.

- Каква е ролята на Православната църква в този процес?

- Отделих място в книгата и за българските владици – членове на Св. Синод на БПЦ, които с достойното си поведение дават пример и определят и хуманното поведение на много наши сънародници по отношение на евреите. Затова в книгата те са наречени „морални вдъхновители на спасението“, за разлика от Държавна сигурност, която след 9 септември 1944 г. ги нарича „духовни водачи на реакцията“ и ги следи дълги години, без да успее да вербува нито един от тях, независимо от опитите да го постигне. Двадесет български писатели изпращат през 1940 г. до министър-председателя проф. Богдан Филов и до председателя на Народното събрание писмо срещу проекта на Закон за защита на нацията. В книгата е отделено място за писателите Йордан Ковачев, Григор Чешмеджиев, Стилиян Чилингиров, Христо Пунев, Трифон Кунев, Петър Горянски и др., някои от които след комунистическия преврат са обявени за врагове на новата власт и преминават през концлагери и затвори, следени са дълги години от ДС, творчеството им е обявено за упадъчно и те минават в забрава. За чест на големите български писатели между тях няма нито един, който в творчеството си е бил антисемит. Постарах се да издиря данни и за още доблестни хора, като юристът Христо Родев (баща на писателя Цончо Родев), който защитава евреите в Провадия, а народният съд по-късно без вина го осъжда на смърт и екзекутира; за пловдивчанина Недко Каблешков, наречен приживе от своите съграждани „последният възрожденец“, който десетки години е безплатен юридически защитник на еврейската община в Пловдив; за личности от Пловдив, Кюстендил, Дупница, Бургас и др., както и за ротарианци, които помагат на евреите и като патриарх Кирил са убедени, че „Изпълненият дълг не е заслуга!“. Така патриархът отговаря, когато в Ерусалим го питат „чия е най-голямата заслуга за спасяването на българските евреи?“. Това е българският урок, който трябва да се помни и да се следва!