Светослав Пинтев

Даскал Ботьо от Калофер непременно е учел учениците си в Мъжко класно училище, включително и сина си Христо, на написаното в една книга, която лично бил превел от руски. Издадена е в Сопроновата бързописна  книгопечатница в Земун, Сърбия, през 1853 г. Казва се 

„Критически издирвания на историята българска“ 

от Юрий Венелин (1802—1839).
 Знам печатницата и пр., защото  имам книгата вкъщи, оцеляла близо 170 години. Прадядовците ми, които са я притежавали, са си написали имената с  малки красиви и тънки буквички в горното дясно ъгълче на титулната страница, да се знае от тези след тях, че са купили книгата през 1870 г. , че са я чели. 

Колко от нас са я чели?

 Колко днес знаят фактите от съчиненията на Венелин? Там битува историята българска в чист вид, незамъглена от по-късната гавра на пропагандата с нашия род и език. Дори няма да се спирам на богатите данни за българите на Балканите преди Аспаруховата епоха, ще ги оставя за друг път.
„И така, Кирил и Методий са превели светото писание не на някакъв друг език, а на български, именно на български; или, което е едно и също — 

на църковния език, който и сега се използва в Русия,

 Унгария, Сърбия, Далмация и в самата България, това е български език, мъртъв в другите страни, но жив и народен език все още и сега в България”, пише Юрий Венелин,  за когото Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, казвал „должни сме всички болгари да му плетеме венци“, а професор Иван Шишманов  възторжено го нарича 

„гений, кумир и оракул на българския народ“

 Несъмнено е такъв, та той е и една от причините споменатият в началото Христо да расте див и необуздан българин, да пропише огнени и гениални стихове, да издава вестници-буревестници, да кове революция, докато е гореща, защото “сърце, майко, не трае да гледа 

турчин, че бесней над бащино ми огнище:

 там, дето аз съм пораснал. и първо мляко засукал,. там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с онази тиха усмивка в скръбно ги сърце впиеше, там дето баща и братя черни чернеят за мене!.“ 
После да събере чета юнаци, да превземе австро-унгарския пътнически параход „Радецки“, за да лее кръв за свободата на Отечеството, да получи странен самотен куршум, настигнал го във Врачанския балкан и да премине в редиците на небесното войнство на България, от чиято висота

 вероятно ни гледа с погнуса

Украинецът с псевдоним Юрий Венелин, който през 1830 г. е командирован в България от Руската академия в Санкт-Петербург, сляла се десетина години по-късно с Руската академия на науките,  пише също:
 „Допустимо е, поради незнание и нехайство, чужденците малко да се занимават с българите. Но толкова по-непростимо е за нас да забравим ония, от чийто ръце получихме кръщение, които ни научиха да пишем и четем, 

на чийто роден език се извършва нашето богослужение,

 на чийто език в по-голямата си част пишехме до времето на Ломоносов“. 
Пишели на български в Русия, моля ви се. И учените никак не са се срамували и страхували да си го кажат още по време на Кримската война. Тази подробност, разбира се, до наш съвременен учебник не може да се промъкне, петата колона ще вдигне вой до небето. 
Ех, да бяха така широко скроени и днешните властници в Кремъл, да ни призная мястото като народ 

в скалата на духа

 И нашите също, да не се срамуват и страхуват да го фиксират в учебниците, в паметта българска. А децата ни да не знаят, онова което са учели учениците през робството.

Не е ли нелепо?  

Днес дори мнозина образовани българи смятат, че има някакъв „църковнославянски език“, неизвестно откъде дошъл. Вероятно от племето на „църковните славяни“… Не за друго, а защото в училище не учат Венелин, а авторите на учебници преписват творчески пропагандните тъпизми от времето на соца, които се изкривили съзнанието ни до неузнаваемост. Колко академици и професори, спечелили титлите си с това, е „раждала, ражда и сега българска майка юнашка“.
 Днешните български автори на учебници например 

не могат посмъртно да напишат истината,

която Венелин обяснява по много ясен начин    
 „Като говорим за българския език, нужно е да посочим, че съвременният български език се намира почти в такова отношение към стария български език (т.е. към нашия църковен език), каквото е отношението на новогръцкия към стария гръцки език. Следователно старобългарската – това всъщност е църковнославянската литература.“.
Само това да напишат в учебниците ни, е достатъчно.  Българо-македонската комисия, която трябва „да изчисти спорните исторически въпроси между двете държави“ пък може да прочете хорово думите на Венелин:

 „Българските  архипастири, 

които пребиваваха в град Търново, се именуваха „патриарси търновски и на цяла България”; а охридският архиепископ се наричаше „архиепископ Охридски, на първа Юстиниана и на цяла България”. 
Венелин прави етнографска карта на тогавашната Европейска Турция, като изнася „следните положителни данни”. Населението на България се състои по онова време: „главното — от българи, второстепенното — от турци, власи и гърци. Населението на Румелия: главното — от българи; второстепенното — от турци, гърци и пр. Населението на Македония: коренното — от българи; второстепенното — от турци и гърци. Населението на Албания: главното — от скипетари (албанци, арнаути); второстепенното — от българи….“ 
Написаното от Венелин обаче и днес е табу у нас. 
Даскал Ботьо, виждаш ли 24 май 2020?