Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

„Купуването и продаването на гласове е престъпление“ – четем строго предупреждение по всички предизборни плакати. Дори ми се струва, че малко повече пъти от нужното го четем. Защото в света на информацията има такъв парадокс - когато едно нещо се повтори милион пъти, ако е лъжа, то може да се възприеме като истина, но ако е истина – всички спират да му обръщат внимание. 
Та и с темата за този политически пазарлък става същото. Всеки махва с ръка и вика: „Добре, бе, знам“ – и вече никой не се замисля сериозно защо изобщо се стига до въпросното престъпление, къде са неговите корени, доколко е възможно наистина да се преборим с „явлението“. 

Да, както виждаме, прави се все по-строго законодателство, полиция и прокуратура отдавна „се борят“ да го приложат на терен, но като цяло резултатът е нулев. Дори да приемем, че се борят искрено и не са сами замесени в сделките, те не успяват, защото като уловят един търговец на гласове, на негово място при следващите избори се пръкват двама. 
„Явлението“ наистина се възражда като

 феникс от пепелта

 и вечно си намира нови изпълнители, а причината е, че пазарът на гласове изобщо съществува, той е реалност, която, както всеки друг пазар, не търпи нулеви продажби, след като има огромна купчина готов продукт. За разлика от доматите или ягодите обаче, политическият човешки глас е трайна стока, която не само не се разваля, а и, на всичкото отгоре, сама се възпроизвежда. 

Тази работа с купения и продаден вот е малко като онази с проституцията. Проститутката е първичното, сводникът е вторичното, клиентът е третичното. Колкото и да се пъчиш и предупреждаваш, не можеш да накажеш всички проститутки, както и всички клиенти, затова законът се концентрира главно върху сводниците. По същия начин не можеш да накажеш и всички, които продават гласа си - твърде много са, а и всички реални купувачи, партиите, защото поне някои от тях са твърде силни и управляват днес. Или ще управляват утре. Така че „борбата“ с „явлението“ се води основно срещу посредниците, тоест, винаги ще бъде неефективна. 

За да разберем наистина защо е неефективна обаче, първо трябва да си дадем сметка, че говорим не за свръхестествено „явление“, някак паднало от небето, за да тормози и развращава нашия честен и морален иначе политически живот, а за нещо, което като демократично общество сами сме създали. И дори вече – след дълги манипулации - смятаме едва ли не за сърцевина на демокрацията като такава. Става дума за нещото, наречено

 „всеобщо избирателно право“

 като неотменно право на всеки „гражданин“ - това е феноменът, който стои в центъра.
Да, знам - още щом спомена в негативен контекст тази свещена крава, веднага ще бъда заклеймен като краен реакционер от левичарските и либерално-популистките кръгове. Така е, защото точно те са идеолозите и пазителите на всеобщото избирателно право – като започнем още от Антична Атина и стигнем примерно до Англия преди стотина години, точно те го прокарват практически и поддържат пропагандно. А как реално стоят нещата?
Демокрацията не е родена и развита по този начин – изначално и за дълго време тя не предвижда възможността Сульо и Пульо да дават мнението си по въпроса как да се развива демокрацията. Но за да се стигне дотам, че те все пак го дават, както днес, през вековете се случва смесване - понякога като объркване, а често и като съзнателна манипулация - на две важни понятия. Споменах ги вече - „гражданин“ и „право на глас“.

 В люлката на демокрацията – Атина, право на глас имат само гражданите, но те не са всички. Пази, Боже! За да си атински гражданин, има ред условия, свързани с произход, семейно положение, имотно състояние и много други. Има и изпит – но пред комисия, която не можеш да излъжеш или подкупиш. 
А когато популистът Перикъл въвежда законодателство, с което броят на гражданите, съответно – на гласуващите, се увеличава с няколко процента, аристокрацията реагира остро. Но той устоява, точно защото получава подкрепата на хората от четвъртата прослойка, най-бедните граждани, чиито политически страсти гъделичка. 

По-късно подобна е ситуацията и в друга люлка на демокрацията – Женева. И там не всички са граждани с право на глас, и там минаваш през дълга и трудна процедура, за да станеш гражданин и да можеш да определяш съдбата на града, както и на не-гражданите, които живеят в него и се ползват от доброто му управление. 

Подобна е ситуацията и в Жечпосполита, полско-литовската държава, съществуваща от средата на 16 до края на 18 век, която въвежда първата писмена конституция в Европа и втората в света след американската. Тя е много напредничава, но, все пак - право на глас, включително при избора на крал, има само шляхтата /аристокрацията/, която в различни периоди е между 10 и 30 на сто от населението. 

През 19 век един от бащите на политологията и 
социологията – французинът Алексис дьо Токвил, в книгата „Демокрацията в Америка“ предупреждава за опасностите, свързани с всеобщото избирателно право, най-вече за появата на тъй наречената от него

 „диктатура на мнозинството“, 

която е разрушителна за тъканта на самата демокрация. 
Така е, защото Токвил мисли нормално. За разлика от него обаче, лидерите на фамозната „Френска революция“ пълнят главите на хората с левичарските глупости на Жан-Жак Русо за това как хората се раждат напълно свободни, много равни и с право на глас, което няма нужда да заслужат, просто си го имат, щото са готини. 
Преки следовници на кървавите идеи и дела на санкюлотите и обикновените френски кюлоти са Маркс и неговите комунистически адепти. Те имат нужда от политическа подкрепа, за да вземат властта, но в едно нормално общество, където хората мислят с главите си, а не с лозунги, няма откъде да я получат – затова комунизмът се обръща към най-маргиналните слоеве и последователно ги привлича на своя страна, включително като ги манипулира как те са равни на всички останали.    
По един или друг начин обаче, тази левичарска тенденция постепенно надделява и в нормалните общества, така че около 20-те години на 20 век практически навсякъде в Европа се въвежда, с различни нюанси, всеобщо избирателно право. 

Доста време обаче мина оттогава, нещата са разводнени, а левичарите и популистите вече не усещат преките ползи от този си успех. Затова в момента те бързат да измислят още някакъв номер в посока създаване на нови политически маргинали. Доколкото схващам, засега се ориентират към идеята да бъде смъкнат на 16 години възрастовия праг за избирателното право. Ами да, по-лесно е да манипулираш деца с жълто около човките, които още не знаят на кой свят се намират и защо, отколкото онези, които вече са сърбали левичарски попари и са си изгорили езика. 
Правя този бърз исторически преглед на въпроса, за да видим по-ясно, че лесно добиваното гражданство /в преобладаващите случаи – само защото си се родил някъде/, съчетано с всеобщото избирателно право, е 

голяма глупост,

 която всъщност не възвисява, а като котва тегли демократичните общества към дъното. 
А тук е връзката и с темата за продаването и купуването на гласове. 
Първо, самият процес, при който в гласуването постоянно се добавят нови маргинални общности – както с евентуалното даване на избирателни права на 16-годишните – отначало и за известен период политически ще облагодетелства онези, които го предлагат и въвеждат. Това също е форма на купуване на гласове, макар тук да не се плаща с пари, а с гласни струни - защото доста ще трябва да се покрещи, за да се изманипулира обществото и да се наложи това поредно глупаво политическо нововъведение.  
Второ, от гледна точка на здравия разум и логиката звучи изключително нелепо фактът, че аз и един напълно или функционално неграмотен човек сме еднакво граждани, с еднакви избирателни права и политическият ни глас тежи еднакво при определяне на бъдещото обществено развитие. Или че по същия начин човек, който цял живот работи и плаща данъци, е поставен на една и съща избирателна плоскост с михлюзина, който цял живот кара на социални помощи. Не говоря за медицинските случаи, разбира се, но има маса хора, които просто смятат, че обществото е длъжно вечно да им дава. 
Точно тези „равни“ с всички останали „граждани“, са всъщност неизчерпаемият контингент за купуване и продаване на гласове по време на избори. Тях ги има и затова споменатото престъпление се възпроизвежда, а борбата с него е неефективна. Но тях винаги ще ги има – не могат просто да бъдат унищожени в най-лошата традиция на нацизма и болшевизма. 

Тогава – какъв е изходът?

Общо взето, изходът лесно се формулира, но трудно се реализира – трябва издълбоко да трансформираме не само представите си, а и цялото законодателство, свързано с „гражданството“. Или онези, свързани с „всеобщото избирателно право“. Или и дете - за по-ефективно и сигурно.  
Да си гражданин е тежка отговорност, не само право. Да гласуваш на избори или референдум също е тежка отговорност, не само право. Затова според мен - който не може да поеме онази част с отговорностите, не бива да носи тежестта и на другата част, тази с правата.