А деменцията все не идваше, за да ни спасиш от нашата склонност да разсъждаваме и да помним
Д-р Любомир Канов
В дълбините на комунизма онези, които можеха да мислят бяха в беда и изпадаха на дъното на обществената стълба. Моят много умен колега, с когото изпивахме всичко каквото намирахме в лудницата и в гаровия бюфет до нея, където практикувахме тогава, се примолваше след дежурство и след изпиването на последната пърцуца да дойде по-бързо деменцията, за да ни спаси от
проклятието да умеем да схващаме и да разбираме кое е нормално
“О, деменцио, — проплакваше той, —ела по-бързо, да ни спасиш от нашата склонност да разсъждаваме и да помним !”
Но тя все не идваше и не идваше.
Не успяхме да станем истински алкохолици, въпреки, че положихме доста усилия. Провалихме се. Станахме неуспешни алкохолици. Някои се опитаха да станат полиаморозни любовници, но и там мисленето пречеше и ги проваляше. Не ни вървеше със страстите и с напора към власт, нито към притежанията на блага.
Ставахме приятели с поети, но те умираха рано и залостваха със стиховете тясната пътека след себе си.
С течението на годините решително и изцяло се потопихме в дебрите и налудностите на човека. Там беше сякаш по-интересно и по-близо до реалността, отколкото в
експерименталната психоза, наречена комунизъм
Дали намирахме утеха там?
Обществата след това изведнъж рязко се промениха, обаче хората — не.
Ала животът полека-лека се смали и приятелите ни започнаха да изчезват един по един.
Както казваше един поет, който понякога идваше в лудницата да помълчи заедно с нас:
“Петел пропее, пролае куче
И времето си изтече…”
Така постепенно дойде и есента.
Фактор
В дълбините на комунизма онези, които можеха да мислят бяха в беда и изпадаха на дъното на обществената стълба. Моят много умен колега, с когото изпивахме всичко каквото намирахме в лудницата и в гаровия бюфет до нея, където практикувахме тогава, се примолваше след дежурство и след изпиването на последната пърцуца да дойде по-бързо деменцията, за да ни спаси от
проклятието да умеем да схващаме и да разбираме кое е нормално
“О, деменцио, — проплакваше той, —ела по-бързо, да ни спасиш от нашата склонност да разсъждаваме и да помним !”
Но тя все не идваше и не идваше.
Не успяхме да станем истински алкохолици, въпреки, че положихме доста усилия. Провалихме се. Станахме неуспешни алкохолици. Някои се опитаха да станат полиаморозни любовници, но и там мисленето пречеше и ги проваляше. Не ни вървеше със страстите и с напора към власт, нито към притежанията на блага.
Ставахме приятели с поети, но те умираха рано и залостваха със стиховете тясната пътека след себе си.
С течението на годините решително и изцяло се потопихме в дебрите и налудностите на човека. Там беше сякаш по-интересно и по-близо до реалността, отколкото в
експерименталната психоза, наречена комунизъм
Дали намирахме утеха там?
Обществата след това изведнъж рязко се промениха, обаче хората — не.
Ала животът полека-лека се смали и приятелите ни започнаха да изчезват един по един.
Както казваше един поет, който понякога идваше в лудницата да помълчи заедно с нас:
“Петел пропее, пролае куче
И времето си изтече…”
Така постепенно дойде и есента.
Още от Лачени цървули
Как Йотова да направи разлика между наркотрафикант и почтен гражданин, след като не прави разлика между жертва и агресор
Позорът на един президент – клонинг на Радев с пола, има ли сред нас от „полезните идиоти“ на Кремъл или са само безполезни?
Президентските избори: Всички ябълки ли ще отидат в една кошница, а дали има дъно?
Разделението на една нация е от полза за нейните външни врагове, в нашия случай за Русия, която официално ни смята за враждебна държава
Задава се кръстопът
Пъплим по земното кълбо и се налага да пресичаме нерегулирани кръстовища, да изчакваме бариери, а който сбърка прави наказателни обиколки от един-два века