Кой друг политически субект ще се заеме с отстояването на справедливостта в близкото бъдеще

Едвин Сугарев

Завладяната държава доказа себе си – чрез решението на Конституционния съд, което с лека ръка заличи крехките наченки от съдебна реформа в България. Можем наистина да се поздравим – отново сме 

прокурорска република, 

а над главния прокурор, който и да е той, е само Господ. По добрите традиции на Вишински прокуратурата отново е абсолютно йерархизирана – и всеки отделен прокурор е пряко зависим от нейния връх. Главният прокурор упражнява отново „надзор за законност“ над всички дела на своите подчинени – сиреч може да въздейства върху тяхното протичане, състав на обвинението или евентуалното им поставяне на трупчета, та да могат обвинените по-ефективно да бъдат поставяни в зависимост. 

Тази безконтролност на главния прокурор (и оглавяваната от него Върховна прокуратура) беше и е основния недъг на българската Конституция – и основната причина, поради която 

преходът към демокрация боксуваше

 с десетилетия – и продължава да боксува, тъй като това, което постигнахме, има много малко общо с демокрацията и много общо със ситуацията, при която не просто в държавата има мафия, а мафията си има държава. 

Един много характерен детайл: два дни преди това решение не друг, а комисията на ЕС изрази повече от категорична подкрепа за съдебната реформа в своя годишен доклад за върховенството на правото. Изглежда обаче за българския Конституционен съд са валидни други критерии за това върховенство, различни от тези на международната общност, към която принадлежим. 

Което между впрочем не би трябвало да ни учудва. Основна част от аргументацията за това решение е извлечена от друго едно – също на Конституционния съд, Решение №3 от 2003 г. – също толкова вредно и с тежки последици за бъдещето на българската демокрация. То бе инициирано от главния прокурор Никола Филчев, чиято оставка беше поискана от ВСС на 18 декември 2002 г., вследствие на една моя гражданска акция. Основната цел на неговото сезиране на КС беше да бетонира своята власт, като позицията и правомощията на главния прокурор бъдат пришити към конституционните текстове, регламентиращи промените в държавното устройство на страната, които според чл. 158 т. 3 са от компетенциите на Велико народно събрание. 

Това, което направи Конституционният съд, беше да бетонира именно тогавашното си решение, като извлече аргументи за сегашното бастисване на съдебната реформа именно от него. В този смисъл съм напълно съгласен с Христо Иванов, който синтезира решението с две думи: „Филчев завинаги!“ С едно допълнение обаче – Филчев имаше много сериозни проблеми с менталното си здраве. Сега сериозни проблеми ще има българската държава. Поради много причини, но една от тях е обричаща: оттук нататък каквито и опити да бъдат правени за съдебна реформа, те ще трябва да минат през Велико народно събрание. Предполагам на всички е ясно, че в сегашното разнебитено състояние на българската политическа система, това е почти невъзможна мисия.

Бъдещето очевидно няма да ни предложи справедливост – то принадлежи на герои като Петьо Еврото и Нотариуса. Самата структура на прокуратурата и влиянието, което ще оказва върху цялата съдебна власт, предполагат 

корупция и произвол, рейдърство в бизнеса и използване на институциите като бухалки в обществения живот

 Може би е добре да хвърлим поглед върху политическата сцена и да видим кой се радва на този наистина печален епизод от новата ни история. Радва се например лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов, но направеното според него не е достатъчно – трябвало промените в Конституцията да паднат изцяло. По сроден начин мисли Тошко Йорданов от ИТН – според него „Конституционният съд, вместо да е независим и отдалечен от всички, е политически овладян, защото частта със служебните кабинети, които парламентът контролира и които правят и изборите, остава“. Радва се и Атанас Зафиров, временен лидер на БСП: „Удовлетворен съм, че всичко това, което говорихме последните месеци за нескопосано направените промени в съдебната власт се потвърдиха с решението на Конституционния съд“.

ГЕРБ и ДПС, които подкрепиха същите тези промени, засега мълчат. Но един корпулентен и преуспял мъж има основание да се радва повече от всички – Делян Пеевски, разбира се. Можеше да се предположи, че след като направи грешката в опита си да превземе ДПС през главата на Доган, той ще попадне в периферията на политическия живот, ала сега това съвсем не е толкова сигурно. И не е сигурно, защото реставрацията на едноличната прокурорска власт работи в негова полза. Основният му властови ресурс се крепи върху влиянието му в службите за сигурност и следствието и прокуратурата – тъкмо това влияние е най-вероятната причина да не се свикват централните органи на ДПС, за да гласуват неговата оставка. Впрочем се изговориха много приказки за посещението на Борислав Сарафов в „Осемте джуджета“ и неговите прегръдки с Петьо Еврото – странно защо никой не се запита дали пък в миналото не е посещавал твърде често друго едно култово място в София – хотел „Берлин“.

В историята често се сблъскваме с парадоксални ситуации и иронични обрати. Една голяма ирония от днешния ден: ПП-ДБ, единствените, които имаха желание и воля да поемат управлението на България в днешната политическа суматоха, в която очевидно се преначертават граници и се преминават всякакви червени линии, жертваха своето политическо бъдеще в името на съдебната реформа, иначе казано – в името на справедливостта в нашия общностен живот. С решението на Конституционния съд тази битка се заличава, постигнатото с толкова труд и компромиси днес вече не важи. Пита се – когато нещата в България се решават по този начин, кой друг политически субект ще се заеме с 

отстояването на справедливостта в близкото бъдеще

 Съжалявам, че трябва да го кажа, но отговорът е: никой. Освен ако дълбоко заспалото чувство за гражданско достойнство на българина все пак се пробуди.

И един последен въпрос: по условие висшите магистрати трябва да зачитат морала, честта и достойнството си – което значи и да не продават своята съвест за тридесет сребърника. Това с особена сила важи за членовете на Конституционния съд – не случайно там попадат предимно фигури, за които това изискване се подразбира. Такива има и в сегашния негов състав – включително хора, които са заемали най-отговорни постове в най-бурните времена от новата ни история. Стои въпроса – и стои със страшна сила пред всички нас: 

как са гласували те за това решение,

 което освен всичко доста чувствително отклонява България от нейните геополитически приоритети и ценностни ангажименти? Защо не казаха „не“, когато и от техния глас зависеше това решение? Защо никой не напусна Конституционния съд в знак на протест, след като с това решение той вече не е клуб на достойните, а механизъм от завладяната държава?

Нямам отговор на този въпрос. Но без този отговор не можем и не бива да оставаме.