Докато руските връзки остават непокътнати реформирането на лявото пространство по европейски модел е мисия невъзможна

Илиана Славова

България несъмнено има нужда от адекватна левица. Европейска левица.  Но все не се получава. 
Досегашната формула на БСП, съчетаваща леви политики със заемки от опърничавия консерватизъм на Орбан събра доста критики, но няма гаранции, че при радикална смяна на посоката проблемът с идентичността ще отпадне. Още повече, че в политиката резките завои са твърде рисково начинание. Ударното коалиране с други леви формации също не е магическо решение.  А ако се съди по изборната кампания и някои знакови лица сред прeтендентите за депутатски мандати, идейното лутане може да продължи неопределено дълго.  

БСП си начерта идеен разлом

в момента, в който влезе в колизия с европейското си политическо семейство и с излъчения от собствените ѝ редици председател на ПЕС Сергей Станишев по въпроса за Истанбулската конвенция. Конфронтира се със същността си на лява партия, за която защитата на жените би трябвало да е приоритет, и атакува документа с дясно-консервативни аргументи – при това погрешно обосновани. Защото не е вярно, че конвенцията прокарва гей пропаганда. Просто се оказа изгубена в превода. В оригинала на текстовете, които разбуниха духовете у нас, с термина „gender“ са обозначени стереотипите за женско или мъжко поведение (в социален, а не в сексуален план) – не става дума за „пол“ в смисъла,  който тази дума има в българския език, нито за нетрадиционна сексуална ориентация. Замисълът на авторите е жените да са добре приети в мъжки професии и на властови позиции, да бъдат освободени от подчинената роля, в която ги поставят обществата с традиционен мъжки диктат. Въпреки това в българския превод е употребена именно думата „пол“, което отприщи множество спекулации и атаки от среди, системно работещи срещу европейската ни принадлежност.

От своя страна Конституционният съд заключи, че се прокарва „признаване на пол, различен от биологичния“ и че част от разпоредбите излизат „извън декларираните цели на Конвенцията и нейното наименование“. Съвсем основателно с оглед на фриволния превод. (В интерес на справедливостта, в българския език липсва дума, която да се покрива със смисловото поле на английската „gender“, но за това има решения – лингвистичният аспект обаче е тема за отделен разговор.) Така БСП получи значим правен аргумент за противопоставянето си, но не и идейно-политически. Защото работата на КС е да се произнесе по документа – такъв, какъвто е представен, но задачата на една политическа партия е да бъде бдителна когато атакуват каузите ѝ. Да оборва тезите на отсрещната страна, когато са неоснователни и неистинни. 

БСП имаше полезен ход – да настоява преводът да се приведе в съответствие с духа и смисъла на оригинала, след което отново да сезира Конституционния съд, за да може конвенцията да бъде приета.  
Вместо това влезе 

в модела на зависими от Кремъл 

квазиконсервативни  политици като Орбан и Льо Пен, оправдаващи антиевропейското си поведение с говорене за ценности.  Самата БСП страда от същия геополитически недъг – да не забравяме, че има подписан договор с партията на Путин „Единна Русия“ за сътрудничество във външната политика.  Но в случая, за разлика от близките до Москва десни формации, социалистическата ни партия подкопа базисната си същност, абдикирайки от традиционно силна лява кауза каквато е защитата на жените.     
В този контекст номинирането на Евгени Минчев за народен представител може да се тълкува нееднозначно.  
На първи прочит изглежда като яростен отпор срещу консервативните тежнения на Корнелия Нинова. За левите формации е прието да са по-пъстри и дори екстравагантни. Но дали от „Позитано“ 20 не 

изпратиха махалото твърде далече,

 в другата крайност? Провокативна личност с шоу изяви, заявен гей с купена титла на лорд… За шоу бизнеса всичко това може да е интересно, но за политиката? И какво ще прави някой, който иска да е лорд, в листата на лява партия? Не е ли точно това резкият завой, който може да обърне колата?  
Всъщност не. През последните години Минчев отправя послания, които резонират едновременно с опасенията на Нинова от твърде настъпателния лобизъм на гей обществата и стремежа на нейните противници да върнат БСП в лявото русло. Грижи се за сираци, критикува исканията на ЛГБТИ, когато са прекомерни и изразяват не само стремеж към равни права, но и към привилегировано положение. 

Трябва да признаем, че разговорът за границите на допустимост в исканията на социалните малцинства е важен и би бил здравословен за обществото, ако се води честно и добросъвестно.  Защото тук не важи принципът на Мечо Пух „колкото повече, толкова повече“. Когато се стигне до „толкова повече“, това винаги е за сметка на правата на друга обществена група. Активната намеса на гей общността в дискусията за същата тази Истанбулска конвенция с настояване българският текст да съдържа именно дефиниция за пол, различен от биологичния, не изписа вежди на никого.  Приемането на конвенцията беше блокирано, България се конфронтира с европейската общност, правата на жените не бяха защитени, а единственото, което си „спечелиха“ хората с различна сексуална ориентация, е само повече неприязън. Всъщност точно те имат интерес от максимална интегрираност на страната ни с европейските норми, но с хитрости на дребно и изопачаване на смисъла на европейските документи битката им за права няма да се получи. Отделен въпрос е дали БСП е способна да води този разговор и да намери балансите в него в дългосрочен план. 

От друга страна, участието в политиката на хора със заявена различност също е оздравително, защото истинският проблем в управлението е скритата хомосексуалност, чрез която политиците може да бъдат изнудвани и манипулирани да вземат решения в ущърб на националния интерес. Както и всяка друга тайна идентичност или принадлежност.  

От трета страна, посланията за носталгия по социализма и срещите на г-н Минчев с кураторката на руските хибридни операции у нас – Елеонора Митрофанова, не работят за европеизацията на БСП. Задълбават насадените ѝ от Кремъл дефицити. Разбира се, това не е проблем за електората или за ръководството на БСП към октомври 2024, но е екзистенциален проблем за българската левица и 

лош знак за развитието на социалистическата партия 

в обозримото бъдеще. Всъщност основното предизвикателство пред левицата е именно прекъсването на зависимостите, създадени от Кремъл. Ако приемем, че има воля за модернизирането ѝ по европейски модел. 

В контекста на по-голямото ляво обединение прави впечатление още една знакова личност – кадърът на АБВ доц. Атанас Мангъров, придобил скандална известност по време на пандемията от COVID-19. Може би най-гласовитият  саботьор на противоепидемичните мерки, който призоваваше

 младежите да „правят секс с вируса“

 Резултатът от саботажа, който впрочем не можем да вменим като отговорност персонално на Мангъров, защото беше дело на още десетки говорители по темата и на хиляди техни последователи, е че България е втората най-тежко пострадала страна след Перу по критерия загубени човешки животи на 1 милион население – 5661 души. По време на пандемията коронавирусът е убил 38 748 българи (данните са от Worldometers https://www.worldometers.info/coronavirus/) – статистиката включва само официално вписаните като починали от вируса, реалният им брой е по-голям. 
Всъщност отговорност носят не само БСП, но и  всички участвали в протестите през 2020 г. партии, които  насаждаха паника, че противоепидемичните мерки са прикритие за установяване на диктатура. Активистите им в социалните мрежи масово пишеха, че хората няма да получат отново обичайните си права, ако приемат  ограниченията, постановени от правителството. Атакуваха застъпниците на хигиенните мерки с въпроса „Толкова ли ви е страх да не умрете?“. Да споменаваме ли паленето на маски от протестиращите докато болни умираха в COVID-отделенията, защото не са успели да се предпазят?  

Но загубите далеч не се изразяват само в броя на жертвите. Много от заразените 1 339,851 души имат трайни здравословни проблеми. Колко точно и с каква тежест ще разберем през следващите години. Засега никой не може да каже със сигурност колко голямо бреме ще трябва да понесат здравната и социалната система вследствие на наследените от пандемията проблеми, но е сигурно, че последиците са неизбежни. 
Как така партии, претендиращи да са леви, не се интересуват от социалната цена? Аргументът „не знаехме за последиците“ не работи, защото още в първите месеци се появиха изследвания, показващи, че COVID поразява всички органи и системи в човешкото тяло. Показателно за отказа от поемане на отговорност към днешна дата е това, че отново кандидат за народен представител е човек, 

провокирал обществото към лекомислено поведение с дългосрочни последици

Основният проблем обаче е не в конкретния казус, а в ценностната основа, върху която се градят политическите послания. Това няма да е последният случай, който изправя обществото ни пред морална дилема, затова е важно партиите да са наясно със себе си. 

Противниците на епидемичните мерки представяха спора „за“ или „против“ тях като избор между сигурността и свободата. Всъщност няма такава дилема. Колко свободен може да е човек, който си заработва хронично заболяване и губи качеството си на живот?  Наред с познатите физически страдания вирусът често води до проблеми с паметта и концентрацията, понижен коефициент на интелигентност, психични проблеми.  Нима всичко това не е по-ограничаващо от необходимостта да се спазват мерки в продължение на няколко месеца? 
Но ако в личен план всеки има право на неразумен избор, когато същият този избор засяга други хора, измеренията са различни. Нито в контекста на европейските, нито на общочовешките ценности дилемата „моята свобода срещу живота/здравето на другия човек“ може да звучи приемливо.  Говорим за емпатия. За социална чувствителност, каквато левите формации трябва да имат по дефиниция.    

Българското общество има сетива за тези неща – прави разлика между свободата и рушащия обществените устои произвол. Не случайно в езика ни има две различни думи: „свобода“ и „свободия“. Поведенческият модел, предлаган от Мангъров, е израз на второто.  

Истината е, че институционализирана партия като БСП трябва да е наясно с тези неща. Просто предпочете краткосрочния си интерес („изчегъртване“ на ГЕРБ) пред национално отговорното поведение, което би ѝ донесло авторитет в дългосрочен план. Да избере второто би означавало да признае, че масовите протести по време на епидемия представляват здравен риск. И макар знаменосци на „изчегъртването“ да бяха ДБ и ПП, това не освобождава левицата от ангажимента към собствената ѝ идентичност и публичния ѝ образ. Да не забравяме, че сред най-усърдните революционери беше и Мая Манолова с „Изправи се“, която днес е част от лявото обединение.   

Лайтмотив на същия този революционен патос стана борбата с корупцията.  Но днес виждаме в листите на левицата доц. Наталия Киселова, която стана известна с активното си отношение по темата. Има ирония в това, че формация, претендираща за борба с корупцията, решава да отправи политическа оферта към университетски преподавател, който не би трябвало да е партийно ангажиран.  И 

провокира конфликт на интереси,

 особено с оглед на факта, че доц. Киселова е именно конституционалист.  Понятието корупция не се изчерпва с даването на подкупи, то включва и други форми за търсене на благоразположение с цел постигане на изгода. Като предлагане на постове. В случая не можем да твърдим доколко такова благоразположение е факт и какви са последиците от това. Но предпоставките са налице, което накърнява антикорупционните претенции на лявото обединение.   

Очевидно усилията за някой допълнителен процент на изборите сега са по-важен приоритет за левицата от идейния и ценностния ѝ интегритет. Предстои да видим какво ще стане занапред – дали е способна да се реформира, да надмогне вътрешните си проблеми и да поеме отговорност към българската държавност, която преживява най-големите си изпитания за времето след падането на комунизма. Показателно ще е как ще се развият отношенията на БСП с европейското ѝ политическо семейство, включително по отношение на Истанбулската конвенция. Впрочем като цяло европейската левица подкрепя военната помощ за Украйна, за разлика от българските социалисти, които са твърде услужливи към интересите на Кремъл. 

Време разделено е, на „Позитано“ 20

 не разполагат с лукса да „балансират“ между Брюксел и Москва. Обявеният курс към затопляне на отношенията с проруски настроения президент Радев обаче е знак, че БСП и лявото все така гледат към Кремъл.  А докато руските връзки остават непокътнати реформирането на лявото пространство по европейски модел е мисия невъзможна.