Горан Благоев, специално за Faktor.bg
Покрай еуфорията от избирането на новото редовно правителство една новина се хлъзна в информационния поток и отлетя без коментар. А трябваше. Защото съобщението, че у нас гостували представители на Руското историческо общество (РИО) по покана на председателя на партия „АБВ“ Румен Петков, че се срещали с бившия президент Г. Първанов и настоящия вицепрезидент И. Йотова, при това в присъствието на руската посланичка Митрофанова изглежда безобидно само на пръв прочит.
Какво представлява Руското историческо общество? Това е типична официозна, разбирай про-президентска организация, създадена с Указ на Владимир Путин през 2012 г. От тогава неин несменяем председател е Сергей Евгениевич Наришкин, личност с твърде знакова биография, макар според самия него фамилията му нямала нищо общо с едноименната дворянска династия, от която произхожда майката на цар Петър I.
Сергей Наришкин е представител на новото руско дворянство. Инжeнер по образование, две години заработва в „Промстройбанк“ в родния си Санкт Петербург, а от февруари 2004 г. започва да се издига в държавната администрация, заема различни длъжности сред които Началник на администрацията на руския президент (три години). После 4 години е председател на руския парламент (Държавната Дума), а през 2016 г. Путин го назначава за директор на Службата за външно разузнаване на Руската федерация и постоянен член на Съвета по национална сигурност. Като прибавим, че в ръководството на РИО участва и Алексей Громико, настоящ директор на института за Европа към Руската академия на науките и внук на някогашния съветски външен министър Андрей Громико, става ясно, че тази придържавна структура съвсем не е общество от случайни люде. Сред тях откриваме и името на Сергей Шахрай, един от ръководителите на смесения Московско-Пекински политехнически институт. Тъй де, бива ли прочит на руската история без евразийския ѝ контекст?
В ръководството на РИО има и специалисти и по история, но е впечатляващо, че то се оглавява от държавен апаратчик, който няма нищо общо с тази хуманитарна дисциплина. Естествено персона от неговия висок ранг няма какво да прави в България за честванията на 144-годишнина
от Плевенската епопея. Та затова не го видяхме и в компанията на вицепрезидента Йотова. Но кой знае. След като Радев в навечерието на втория тур от президентските избори отново натърти, че Крим е руски, Путин може да започне да гледа по-благосклонно на васалите си от България и да започне да им провожда все по-елитни емисари: сега внукът на Громико, след време – Наришкин, а кой знае дали и самият Владимир Владимирович няма да ощастливи целокупното българско русофилство някой ден?
Според своя устав Руското историческо общество е просветителска организация, която активно работи с ученици и студенти. По същество обаче това е
чиста проба пропаганден център
Та този пропаганден център с благословията на обитателите на „Дондуков“-2 ще участва в подготовката на честванията у нас по повод 145-та годишнина от Руско-турската война. Апропо от нея ни делят само четири месеца, защото императорският манифест за обявяване на войната е издаден на 12 април 1877 г. Ще рече предстои да станем свидетели на широкомащабна дейност.
Плановете на българо-руското пропрезиденстко историческо сътрудничество обаче са още по-амбициозни. Съвместно с РИО в следващите пет години ще се подготвят и организират инициативи, чиято кулминация трябва да е 150 годишнина от въпросната война. Разбираме, че на срещата с вицепрезидента всички били единодушни, че „младите хора трябва да бъдат привлечени за по-активно участие в отбелязването на годишнините, да се буди у младото поколение интересът към историята, която е извор на гордост“. Похвална позиция на г-жа И. Йотова, която е бивша даскалица (апропо този етап от професионалното ѝ развитие липсва в нейната официална биография от сайта на президентството – крие ли нещо, срам ли я е, разследващите журналисти да се поинтересуват). Но да се върнем на младите.
Какъв извор на гордост у младите българи може да бъде Руско-турската война освен с Опълчението ни, което въпреки, че е силно подценявано от руското командване печели една от най-важните победи – тази на Шипка. Какъв извор на гордост може да бъде война, в която нашите предци са третирани от руското военно духовенство като схизматици, понеже сме дръзнали да имаме църква, независима от Цариградската патриаршия; какъв извор на гордост е войната, след която Временното руско управление гледа с недоверие довчерашните български революционери, а някои от тях праща за известно време в кауша, защото никоя автократична власт не търпи свободомислието. Единственият повод за гордост, освен опълченците ни, е че предците ни са изплатили до последната рубла руските харчове от тази война. Но това едва ли ще се дискутира в пропагандните инициативи на българското президентство, РИО и присъдружните им русофилски партийки у нас. Със сигурност ще бъдат премълчани и много нелицеприятни моменти от тази война, особено
бездарието на руското командване
при Плевен, безсмислените жертви и количествата шампанско, с което императорската свита се е наливала докато е наблюдавала поредната кръвопролитна атака. Апропо, за това пише не друг, а един от свидетелите на войната – руският художник В. Верешчагин. Някому, ако не се нравят тези сведения, да се сърди на него... Та когато говорим за безсмислени жертви, да не забравяме, че напористостта на ген. Гурко и неговия преден отряд, който се втурва оттатък Стара планина без да прецени трезво силите си, довеждат до османското контранастъпление, съпроводено с опожаряване на десетки български села и избиването на хиляди българи в Подбалканската низина.
Както е известно, пропагандата винаги има за цел хиперболата, а не представянето на историческите събития в истинската им светлина – т.е. безпристрастно. Едва ли може да очакваме
най-сетне да се случи публичният автентичен прочит на войната
150 години след нейното приключване. Въпреки че сред предстоящите инициативи се предвижда представянето на „неизследван архив от документи“. Знайно е, че руските архиви са пребогати, но в тях трудно допускат български учени. Особено безпристрастни. Т.е. неизследваните архиви най-вероятно ще ни бъдат представени в руски прочит. И тук възниква следващият въпрос.
Ако на срещата при вицепрезидента Йотова е говорено за руски архиви, свързани с войната от 1877-78 г., защо тя като представител на българската държавна власт не е поставила въпроса и за архивите на Третото българско царство, отмъкнати от Съветската армия като военен трофей след есента на 1944 г. ?! Наши евродепутати успяха да включат настояването за връщането на тези архиви в дневния ред на Европейския парламент, но г-жа вицепрезидентът мълчи. Ради националното ни достойнство поне е могла да се поинтересува от тези документи, да поиска, ако не връщането им, то гаранции за достъпа до тях на български изследователи. Всъщност от Йотова друго, освен мълчание, едва ли можем да очакваме. Когато веднъж си приклякал в реверанси пред руския патриарх, разбирай Големия брат, трудно можеш да стоиш с
гордо изправена глава на държавник
И още един въпрос? Идеята за дългосрочни, петилетни инициативи, които отпращат към периода на 150-та годишнина от войната, т.е. април 2027 г. – март 2028 г. може да се окаже една добре заложена мина, която ще гръмне в първите месеци от мандата на... следващия български президент. Защото управлението на тандема Радев-Йотова следва да приключи на 22 януари 2027 г. Кой дава право на настоящия вицепрезидент да определя какво и как ще честват следващите стопани на „Дондуков“-2? Освен, ако Йотова не се стяга да бъде първата жена-президент на България и вече не са провижда като патрон на честванията за 150-та годишнина от Руско-турската война. Може би нейното кандидатиране и избиране също да е част от
стратегическите планове на Москва за доминация на Балканите
И още няколко въпросителни?
Ден след като гостува с делегацията на РИО в президентството, Елеонора Митрофанова отиде на крака и при патриарх Неофит. Представителката на руската държава, забележете, поканила българските архиереи да участват при освещаването на новосъграждащия се храм „Св. Киприан, митрополит Киевски и Московски“, което трябва да стане през настъпващата 2022 г. То че руската държава и руската църква са скачени съдове е ясно, но бива ли едно светско лице да кани предстоятелят на една уж независима църква за чисто църковно събитие. Апропо идеята за съграждането на църква в руската столица на името на родения в Търново митрополит Киприан, който оглавява Руската църква през XIV и спомага за централизацията на руските земи около Московското княжество, се зароди в българска среда покрай 600-годишнината от успението му. Само, че тази идея предвиждаше църквата да е в района на българското посолство, където е и Трисветителския хълм – мястото на някогашната лятна резиденция на митрополит Кирпиан. Този храм трябваше да бъде изграден основно с български средства и да се превърне в ново подворие на Българската патриаршия, тъй като настоящото ни подворие на „Таганка“ е енорийски храм, предоставен за ползване от Руската патриаршия.
Държавното и църковно ръководство на
Русия обаче не позволи да се реализират българските идеи
за църквата на Св. Киприан Московски. Вместо това великодушно бе позволено на патриарх Неофит през 2013 г. да положи основния камък на храма, който сега се изгражда като енорийска църква в едно от предградията на столичния мегаполис, твърде отдалечено от района, където е българското посолство. Та сега, пак великодушно, българските архиереи са поканени да участват в освещаването на един московски квартален храм – друго и не може да се очаква, когато сам си приел ролята на васал пред сюзерен. Но както се казва: и на тази покана благодарим!
Както ще трябва да сме благодарни, ако Синодът и държавицата ни вземат да приемат с отворени обятия другата идея, обсъждана от Митрофанова и патриарх Неофит: да има сътрудничество между двете държави „по възстановителните и реставрационни дейности, които предстои да бъдат извършени в Патриаршеската катедрала "Св. Александър Невски". Да не се окаже, че ще плащаме на Русия да ни реставрира храма, който ни изгради с наши средства?! Дежа вю. Сто години след освещаването на „Св. Ал.Невски“ историята е на път да се повтори, пак с българско съучастие. Сега дори можем да изпросим и пари от няколко еврофонда, които да налеем в руските сметки. Така де – веднъж пленени от „святото, родно, мило“ име на Русия, както написа дядо Вазов, оставаме
пленени завинаги
Кой знае? Може би една нова, неформална Ялтенска конференция пак да ни е отредила такава съдба – съдба на вечни руски пленници. Та и затова Брюксел ни търпи да бъдем троянския кон на Русия, който похапва от европейските ясли...
Още от Лачени цървули
Търси се "виновникът" за провала на поредното 51-во Народно събрание
Имитацията на преговори пред публика има една единствена цел - успешно набедяване на другата страна като виновник за предначертания неуспех на договарянето
Радeв, демократичната общност и геополитическата буря
Диктатурата у нас е възможна само с благословията и подкрепата на Москва, а президентът добре разбира това условие
Видовден за нарушителя на конституцията дон Радев
Има път за освобождаването от зависимостите и изграждане в страната ни на правов ред, в който няма да има недосегаеми