Ние сме много сбъркани “празнични” християни, които не си дават сметка за какво иде реч в църквата

Без енорийски живот, няма как да очакваме, че ще имаме истинска Църква и силно гражданско общество, казва авторът и водещ на „Вяра и общество” по БНТ

Интервю на Мая Стоянова

- Г-н Благоев, Разпети Петък е най-тежкият ден от Страстната седмица, какъв е неговия смисъл в християнската традиция, на какво ни учи и в какво ни възпитава?

- Той не е само най-тежкият ден в Страстната седмица, а в цялата история на християнството. Защото това е денят, в който си спомняме и отбелязваме кулминацията на Христовите страдания. За да разберем неговия смисъл в пълнота, трябва да се върнем малко по-назад - още на Рождество. Тогава Бог приема човешки образ, за да може да живее като човек и да понесе страданията като човек, но като Бог да извърши своето спасително дело - да изкупи света от властта на Дявола, на злото, на греховете. Това прави Разпети Петък най-траурния, най-тежкия и най-тъжен ден за християните. Затова той странно кореспондира с една особена жизнерадостност, която му посвещаваме, особено през последните години, когато бе обявен за почивен. Ще ви призная, за мен е много абсурдно на Разпети Петък да чувам хора, които се поздравяват с “Честит празник”. Истина е, че вярата е много лично преживяване, за нея няма рецепта или формула – как и колко да вярваш. Но въпреки секуларизма, в който все повече потъваме, не бива да оставаме безразлични към Христовата жертва и страданията му. Защото те са за всеки човек – независимо дали е вярващ или атеист. Християните вярват, че възкресението ще бъде всеобщо – за цялото човечество... Друг е въпросът, че онзи, който е вършил добри дела, ще бъде възкресен за вечен живот в царството Божие, докато този, който е живял нечестиво - ще възкръсне за осъждане. В този смисъл – страданието на Христос ни учи на смирение. Разпъването на кръст е било нечовешко наказание в Римската империя. Но точно тези страдания Христос прие, за да изкупи света. И след като той го е направил – не е отминал тази горчива чаша, значи ние човеците също можем да преодоляваме трудности. А те, според християнството, се преодоляват само с вярата в Бога.

- Много често на Великден виждаме хора, които не познават ритуалите и се държат необичайно в храма. Могат ли да усетят силата и въздействието на този светъл празник?

- Всеки знае с какъв мотив отива на Църква. Християнинът отива от вяра в Бога. Защото Бог е казал - там където са двама и трима събрани в мое име, там съм и Аз. Християните се събират в негово име в църквата, те ходят там, за да бъдат едно с Бога чрез причастието и братската взаимност. И това са хора, които обикновено присъстват на всяка неделна литургия.

Не познава ритуалите, чувства се объркан онзи човек, който е религиозно непросветен. Много такива хора са “празнични християни”. Ето, на Цветница църквите в София бяха пълни с такива хора, които отиват, за да си вземат върбово клонче. И недоумявам как е възможно да седиш на опашка по няколко часа, за да си вземеш върбово клонче, а да не се сетиш, че най-важното е да отидеш сутринта на литургията и да се причастиш. Така е и на Разпети Петък - отиват в храма, не за да се поклонят на плащеницата и да съпреживеят страданията на Исус, а за да се проврат под масата за здраве и да си отнесат здравец по домовете. Няма никакво общение с Бог само в това да вземеш здравец или върбово клонче. На мен често ми се е случвало на опашката пред плащеницата да чувам много повече хора, които си разменят рецепти за козунаци, коментират цените на агнешкото или на салатите, вместо да се молят. Това означава, че ние сме много сбъркани “празнични” християни, които не си дават сметка за какво иде реч, какво въобще се случва. И затова и Великдена ни е такъв – той е само радостен повод в полунощ да се чукнем с яйце и да хапнем козунак. И не съзнаваме, че в полунощ празникът тепърва започва, започва литургията – и смисълът на Възкресение не е отнесената вкъщи запалена свещичка, а тържеството на вечния живот – радост, която вярващите изразяват пак с причастяването в края на литургията, която завършва в ранните часове на настъпилата неделя. Едва тогава идва ред на яйцата и козунаците. Не случайно някои богослови наричат литургията “духовен пир”, а вярата и общението с Христос минават през причастието, през смирението, през покаянието, през любовта помежду ни, колкото и декларативно да звучи. Ако така не живеем вярата, ще бъдем само едни празнични християни.

- Каква е за вярващите символиката на минаването под плащеницата на Разпети Петък?

- Всеки вярващ отива в храма на Разпети Петък, за да се поклони на христовите страдания, а минаването под масата всъщност е символичното минаване на християнина през гроба на Исус. Така заедно с Него можем да изпитаме страданията, заедно с Него да умрем като греховни същества и после да възкръснем обновени. А смисъл на здравеца е църковен благослов и едно напомняне едновременно за преходността на живота, но и за неговата вечност. Това са дълбоки неща за вярващите. Но не винаги се обясняват в храма. И ако един “празничен” християнин отиде на църква вечерта на Велики Четвъртък и чуе 12-те евангелия за страданията на Христос, и се замисли над това, което е чул, сигурно с малко по-друго съзнание ще отиде на Разпети Петък – не за да се провре под масата, а за да се поклони пред плащеницата на Спасителя.

- В дълг ли е църквата към празничните християни, не трябва ли и духовниците да работят за тяхното просвещаване и посвещаване във вяра?

- Ние някак си сме свикнали винаги някой да ни е длъжен. ЕС ни е длъжен затова, че не живеем добре, Путин – че ни дава скъпа газ. Длъжна ни е и Църквата, затова, че не сме вярващи. Пак ще кажа, вярата е личен път и личен избор. В църквата се ходи не заради свещеника, а заради Бог. Човек може да се разочарова от един свещеник, но ще иде другаде да се черкува. Вярно е, не малко свещеници сякаш нямат мисионерската амбиция да благовестят словото Божие, да показват с делата си какво значи да живееш вярата си. Но има и духовници, които живеят с живота на своето паство. Според мен един от сериозните проблеми е, че все още в Българската православна църква (БПЦ) на много места няма истински енорийски живот. А животът в енорията сплотява хората, помага им да си бъдат като духовни патерици – един изостава във вярата, друг го подкрепя. При липсата на този енорийски живот, няма как да очакваме, че ще имаме истинска Църква. От другата страна, липсата на действен енорийски живот, според мен, обяснява и слабото ни гражданско общество. Да имаш енорийски живот, означава да си се научил да живееш по братски, да уважаваш другия, да го цениш като свой истински ближен, като божие творение – сплотените енориаши помагат на храма, помагат и помежду си. Ето една чудесна предпоставка за активно гражданско общество. А това, че продължава да липсва – вината е на всички нас. Щом един човек е кръстен, той трябва да е в храма, иначе няма право да критикува Църквата за каквото и да било, защото всички ние сме Църквата. Тя ще върви напред, само ако има активно паство, което да изисква от клира да върви в крак с него, а не да изостава. Същото е и в държавата. Затова сме на този хал, защото не сме взискателни към хората, които ни представляват по всички властови етажи.

- Свидетели сме на голямо лицемерие от страна на българските политици - те влизат в църквата по време на големите празници, но с делата си напълно се разминават с християнските добродетели и ценности. Има ли спасение от това фарисейство?

- Според мен проблемът е във висшия клир, който с отворени обятия посреща един или друг политик. Преди няколко дни бяхме свидетели как пловдивският митрополит Николай удостои Георги Първанов с ордена “Свети Ерм”. Награждава го за ролята му в преодоляване на разкола, която аз, честно казано не си я спомням. Но не го награждава за християнския му морал, например – по същото време на първа страница на един жълт вестник се мъдреше заглавие, коя била любовницата на същия този лауреат на пловдивското църковно отличие!!! Да припомняме ли църковните недоразумения с архонтите Слави Бинев и Петър Манджуков. Или другата пародия – депутатът с известния прякор “Ментата”, да придружава владиците, които тази година ще донесат Благодатния огън от Йерусалим. Да се впечатляваме ли, че и тази делегация се оглавява от Николай Пловдивски. Излиза, че висшият клир се впечатлява единствено от парите и влиянието на тези хора, но не държи сметка за техния християнски живот. Защото, ако е така, Слави Бинев би трябвало да е порицан от Синода – оказа се, че “пазителят на светото православие”, както са го научили да се титулува като архонт, в качеството си на евродепутат е гласувал, пък после оттегли гласа си за легализирането на трети пол. Което от гледна точка на християнството е абсолютно недопустимо. Българският висш клир очевидно е твърде изкушен от звъна на златото, за да бъде истински морален коректив, както някога константинополски патриарси са спирали пред вратите на Голямата църква “Св. София” в Константинопол императори, уличени в заговор, убийства или разврат и не са ги допускали на богослужение. Струва ми се, че подобна сцена няма да видим у нас – ако в храма влезе корумпиран или неморален политик, патриархът или някой митрополит да го спре и да му каже: “Ти нямаш място тук, докато не се поправиш!”. Може и да звучи наивно, но това е призванието на духовниците – да помагат на всеки да преодолява грешките си. Затова и за политиците ходенето на църква от Коледа на Великден ще бъде един спектакъл и възможност да се покажат на електората си. Тази театрална парадност отдавна е усвоена в Русия и все по-често се случва и у нас. Лицемерие, което не може да отврати един истински вярващ, но със сигурност ще накара човек с кретаща вяра да изостави пътя и към храма, и към Бога...

- Българите от много време очакват да видят реформирана своята църква, но сякаш всичко се случва бавно и невидимо...

- Църквата няма как да се реформира от гледна точка на каноните. Това, което може да направи, обаче, е да се отвори към нуждите на хората, не да бъде само социална организация, но да бъде място, където човек може да намери протегната ръка и лек за болките си. Духовен лидер като папа Франциск ни дава чудесен пример. Светият отец напомня все повече на хората, че има бедни, болни, страдащи, нуждаещи се, на които трябва да се обръща внимание. Непрестанно дава личен пример, като продължава да живее скромно, макар да е глава на най-мощната християнска църква. Все пак да не униваме, вчера, на Велики Четвъртък, приюта на отец Иван от Нови хан най-сетне бе посетен от главата на БПЦ. Дали поради немощ, дали поради безразличие, покойният дядо Максим не го стори. Но патриарх Неофит отиде на крака при бедните хора в приюта. Ако продължава в този дух – да бъде съпричастен към нуждите на нямащите и страдащите – българите със сигурност ще имат основание да го харесват не само заради красивия му глас.