Първанов вярваше, че чрез ДПС ще си „върне” БСП, но интересът на Местан е Станишев

АБВ няма шанс да се утвърди като трайно явление в българската политика - блясват за един сезон и после бавно залязват, казва историкът

Интервю на Мая Стоянова:

- Проф. Баева, кризата в Украйна е най-горещата световна тема, къде трябва да търсим генезиса на тази криза?. Какви сценарии са възможни за нейното решаване, има ли опасност от трета световна война?

- Действително, генезисът на кризата с Украйна е много назад във времето. На пръв поглед конфликтът изглежда постсъветски – като последица от начина, по който се разпадна Съветският съюз. Настъплението на Запада навътре в териториите на бившия Съветски съюз беше напълно успешно през 90-те години, но сега Русия е различна от онази при Елцин, затова опитът на Запада да продължи похода си предизвика силовата реакция на Русия. Руската акция в Крим противоречи на международното право, но кой от конфликтите от последните две десетилетия спазваше буквата, а и духа на международното право? Опитът за откъсване на Украйна от сферата на влияние на Руската федерация за Русия на Путин е напълно неприемлив. Това са постсъветските аспекти на кризата.

Събитията в Украйна обаче бързо ескалираха до геополитически проблем. И конфликтът доби чертите на противопоставяне между онова, което след края на Студената война остана от Изтока, и онова, в което се превърна Западът. С други думи, наблюдаваме поредния опит да се очертаят параметрите на новия световен ред. За съжаление, кризата в Украйна повтаря разделението от Студената война в един напълно различен свят – с много повече бързоразвиващи се сили, кандидати за силови играчи. От противопоставянето в Киев, започнало толкова лекомислено като поредната „цветна” революция, могат да загубят както традиционният Изток, така и традиционният Запад, а да спечелят новите играчи. Това е по-общият геополитически отговор на въпроса.

Моят по-конкретен отговор е, че няма опасност от нова световна война, но конфликтният потенциал в региона нараства, а това застрашава целия европейски континент и със сигурност – Централна и Източна Европа, което означава опасност и за нас. Според мен, опасностите не са толкова военни, колкото в сферата на икономиката. Още не сме успели да излезем от финансово-икономическата криза от 2008–2009 г., а сме изправени пред нови много сериозни икономически изпитания.

- Адекватна ли е българската позиция към конфликта в Украйна, защо външният министър Вигенин се размина в действията си с очакванията на някои от партийните лидери?

- Всъщност българското правителство се оказа в изключително трудна позиция, една от най-трудните в ЕС, тъй като нашето общество е дълбоко разделено по украинската криза. Една част – официалната и прозападната, подкрепяше протестите на украинските опозиционери, като изпращаше дори свои представители за подкрепа, например, малка група от „ранобудните” студенти. Друга част обаче – неофициалната, традиционната и русофилската, се отнасяше все по-критично към украинските протести, особено след видимите прояви на екстремизъм в тях. В това разделение правителството на Орешарски се оказа в странното положение, следвайки общата европейска линия да подкрепя украинските протести, които се родееха с българските антиправителствени протести – с други думи, да подкрепя в Украйна онези сили, с които се бори в България. Раздвоението в официалната българска позиция личеше и от почти пълното отсъствие в началото на кризата на въпроса за българите в Украйна – неудобството идваше от тяхната позиция в подкрепа на Партията на регионите и на президента Янукович. Двойнствената позиция на българското правителство се запази и след смяната на властта в Киев, но поне опитът на новите националистически власти в Украйна да посегнат на езиковите права на малцинствата събуди проблема за българите. Напълно адекватна беше например декларацията на външния министър Вигенин в подкрепа на езиковите права на българите в Украйна.

Но кризата в Украйна се превърна в конфликт след демонстрацията на сила от страна на Русия в Крим, а това допълнително затрудни българското правителство. И тук се появи политическото и общественото недоволство от посещението на Вигенин в Украйна. Защото едно е да вървиш в „единен строй” с ЕС, а друго е да проявиш самоинициатива и да легитимираш власт, дошла в хода на революционни събития. Мисля, че България, като член на ЕС, а значи отказала се от част от своя суверенитет, не може да провежда политика в разрез с общата линия на ЕС, но може и трябва да изработи своята гледна точка в общата линия. Така направи Полша, всъщност полските политици не само защитаваха интересите на държавата си, но и съдействаха за изработването на общата европейска политика – за пълна подкрепа на вижданията на украинците от западната част на страната (която немалко време е била част от полската държава). Това е, което липсва на българската позиция – дефинирането и защитата на специфичните български интереси в Украйна. Аз ги виждам на първо място в защитата на над 200-хилядната българска общност, но и на икономическите интереси на България както в Украйна, така и в отношенията с Руската федерация, които няма как да не пострадат при категоричното осъждане на руските действия. За да бъда по-ясна ще дам пример. Сигурно забелязвате разликата в позициите на САЩ и ЕС – Съединените щати много по-категорично осъждат руските силови действия, докато ЕС се колебае и обмисля какви точно санкции да приложи. Обяснението е просто – икономическите интереси на САЩ в Русия са много по-малки и съответно санкциите няма сериозно да засегнат американските икономически интереси, докато големите европейски държави могат много сериозно да пострадат, затова не бързат. Нима ние не трябва да прилагаме същия принцип? Или сме готови да демонстрираме вярност на всяка цена, независимо от цената? Както сме направили на 13 декември 1941 г., когато България обявява война на САЩ и Великобриания, за да се хареса на Третия райх, или когато сме демонстрирали „беззаветна вярност” към Съветския съюз и скъсваме дипломатически отношения със САЩ през 1950 г.?

Критиките срещу посещението на Вигенин в Украйна бяха чисто политически, предизвикани от силните русофилски позиции в българското общество, но, поне според мен, те трябваше да бъдат в друга плоскост – заради липсата на формулирана специфична българска позиция по украинската криза. С посещението си Вигенин се хареса на водещите сили в ЕС, но това не е достатъчно. Особено в българския случай, тъй като можем да станем една от най-губещите страни от конфликта. Тезата за общоевропейска солидарност има място, но тя не бива да противоречи на интересите на отделните държави. Защото може и да е вярна тезата, че евентуалното изграждане на Южен поток може да засегне интересите на Украйна. Но нека си припомним дали Украйна се погрижи за нашите интереси през 2009 г., когато останахме без газ заради нейния конфликт с Русия. Така че солидарността си е солидарност, но не трябва да бъде за сметка на националните интереси.

- От месеци силни трусове люлеят столетницата, изгониха даже Георги Първанов и компания, тази битка само част от партийното възмъжаване на Станишев ли е, или ще има и оздравителен ефект за партия?

- Не мисля, че има някаква сензация около решението за отстраняване на Георги Първанов и хората около него от БСП. Това, което ми се видя неадекватно, беше терминът „самоизключване” – че се били самоизключили. Смешно звучи някой друг да ти казва, че си се самоизключил. Инак действията на Първанов и ответната реакция на ръководството на БСП показваха накъде вървят нещата – това беше позиционна война за овладяване на БСП, която нямаше как да не бъде спечелена от ръководството на БСП. Ефектът от изключването може да бъде само оздравителен, тъй като най-лошото за всяка партия е да поддържа нерешен вътрешен конфликт. Това пролича през последните седмици, когато и ръководството на БСП, и водещите дейци на АБВ се занимаваха главно с другата страна – оспорваха, атакуваха и се подиграваха взаимно на действията си. Крайно време е всяка от двете вече отделни формации да очертае своя път и своята политика.

- Първанов и компания са елиминирани, защо обаче Станишев и обкръжението му мълчат по редица принципни въпроси, които те поставят, но не се дискутират по време на Националния съвети на БСП като: кой управлява държавата, дадено ли правителството на ДПС,  Делян Пеевски ли кадрува в БСП, той ли прави назначения, или задкулисието и семейство Станишеви?

- Тези обвинения на Първанов, Петков и други дейци на АБВ не бяха формулирани от тях, а дойдоха от протестното движение, от улицата, от спонтанната демонстрация на 14 юни 2013 г. АБВ само се възползва от популярните обществени въпроси и ги вкара във вътрешнопартийна употреба. Тези въпроси продължават да стоят пред БСП, но едва ли ще получат отговори скоро, тъй като в момента тя и подкрепяното от нея правителство се намират под натиск. Докато проблемът със задкулисието се отнася до целия български политически живот, тъй като подобни неясни интереси стоят зад всяка стара или нова политическа сили и както виждаме, никой досега не е успял да се пребори с него. Не е лишено от задкулисие и протестното движение, така че съм силно скептична към възможността да се отървем от политическото задкулисие.

Кой кадрува в БСП? Нямам съмнение, че кадрува Станишев с помощта на партийния апарат. За това говори и начинът, по който Станишев напълно овладя БСП, толкова стабилно, че усилията на Първанов да си „върне” партията се оказаха с толкова жалък резултат.

- Защо рестартът на АБВ се случи само няколко месеца преди евровота, беше ли изненада и какви задкулисни интереси Първанов се готви да реализира чрез този проект?

- Да, за мен беше изненада. Не очаквах нещо, което изглеждаше доста неадекватно при лансирането му през 2010 г. – идеята, че в българската политика може да се изгради единна ляво-дясна формация, която да контролира ставащото, може да бъде възстановена в условията на остро политическо противоборство. При новите условия подобна идея пък съвсем няма шансове.

Втората причина, поради която размразяването на АБВ ме изненада, беше големият залог за тези избори. Да се опиташ да влезеш остро в политиката в момент, когато действащите големи политически партии са се хванали „гуша за гуша” означава предварително да се обречеш на маргинална или помощна роля. Имам предвид това, че идеята за обединение на различни политически сили, която беше същностна за АБВ, днес не е възможна. Точно затова възстановеното АБВ тръгна в съвсем друга посока – вътрешнопартийна. А промененият характер на АБВ го поставя в друга плоскост – не обединение на различни политики, а критика към БСП, че не изпълнява обещанията си. Тази линия поставя АБВ в редичката на множеството формации, които в годините на прехода се отделяха от БСП в търсене на свой път – най-значимите от тях бяха Алтернативната социалистическа партия на проф. Николай Василев, Евролевицата на Александър Томов, ПД „Социалдемократи” на Николай Камов. Но никоя не се задържа достатъчно дълго в политиката, за да измести БСП.

Ако търсим задкулисни интереси при повторната поява на АБВ, трябва да си отговорим на въпроса: Кой има интерес? И отговорът е лесен: Онзи, който иска да намали гласовете за БСП на тези толкова важни във вътрешнополитическо отношение избори. Най-голям интерес има ГЕРБ. Дали наистина има някаква връзка между интереса на ГЕРБ и действията на АБВ не се наемам да съдя, но съвпадението е факт.

- Някои анализатори лансират идеята, че зад проекта АБВ стоят не политики и нови идеи за рестарт на истинската социалдемокрация, а конкретни икономически интереси, които трябва да бъдат реализирани чрез неговия лидер Георги Първанов и сподвижниците му?

- Да, наистина, може да се говори освен за политически и за икономически интереси. Икономически интереси прозират зад някои от най-острите критики на АБВ към БСП. На първо място като кауза на АБВ излезе въпросът за АЕЦ „Белене”. А това е проект със сериозни финансови и геополитически обвързаности. Не е тайна кои бяха финансовите съветници на президента Първанов, така че може да се предположи, че някои от тези връзки продължават да съществуват. Но пък и едва ли някой предполага, че политическите формации се създават без завимисимост от иконоически и финансови интереси. Нали точно затова беше въведена държавната субсидия за партиите – за да се прекъсне тяхната зависимост от неформални връзки с видимия и невидимия бизнес. Но когато става дума за нови формации, които още не са се утвърдили и няма как да получат държавна субсидия, е ясно, че се опират на външно финансиране. Това се отнася не само за АБВ, а и за всички нови формации, които лавинообразно се появиха през последната година.

- На този етап съществуват две диаметрални позиции – според Станишев АБВ ще вземе не повече от 30 000 глас, групата около Първанов обаче си точи зъбите за 2-3 места в Европарламента, каква е вашата прогноза?

- Виждам, че споровете за представянето на АБВ се водят не само между политиците, а и между социолозите, които също силно се разминават в прогнозите си. Затова не бих се осмелила да предричам точно какво ще стане. Но от политическа гледна точка ми се струва логично проектът на бившия двукратен президент и бивш лидер на БСП Георги Първанов да бъде подкрепен – не много масово, но вероятно достатъчно, за да осигури на Ивайло Калфин място в европарламента. Но знам ли, това мое убеждение може да се дължи и на желанието ми България да не загуби толкова качествен евродепутат, какъвто е Калфин. В по-продължителна перспектива обаче не мисля, че движението или партията АБВ ще може да се утвърди като трайно явление в българския политически живот. По-скоро ще последва съдбата на другите отцепили се от БСП формации – блясват за един сезон и после бавно залязват. Смятам така, защото фигурите от първите редици на АБВ са изцяло свързани с БСП и при това са от средното и по-възрастното поколение. Те едва ли могат да родят нова идея, която да ентусиазира големи маси млади хора. Що се отнася до претенцията АБВ да замести голямата лява партия БСП, тя ми се вижда съвсем несериозна и дори утопична.

Тъй като новото АБВ е съвсем различно от онова от 2010 г., не мисля, че може да се реализира и първоначалната идея на Първанов около АБВ да се роди новата широка българска левица по подобие на гръцката ПАСОК. Да не говорим, че тази идея вече залезе и в Гърция.

- По време на дебатите за изборния кодекс се създаде впечатление за някакво напрежение между коалиционните партньори БСП и ДПС. В една своя декларация социалистите дори обвиниха партията на Местан, че си позволява да говори с езика на омразата. Кое е в повече, театърът, който разиграват пред публика, или принципни различия между интересите на лидерите им?

- Струва ми се, че не става дума за театър, а за реално съществуващи, тлеещи от години истински противоречия между БСП и ДПС. Не е тайна, че ДПС по редица причини играе непомерно голяма роля в българската политика – като се започне от първото правителство на СДС, оглавено от Филип Димитров, ДПС поддържа, участва или сваля правителства. През 90-те години ДПС съдействаше с новите политически сили, но от времето на Костов в СДС и на Първанов в БСП ДПС постепенно се измести от десния политически спектър към левия. Формално като либерална формация, членуваща в Либералния интернационал ДПС е центристка партия, но по същество се включва в лявоцентристки правителства. БСП и ДПС управляват заедно вече пет години – четири в тройната коалиция и сега в двойната, но различията между социалните и либералните политики остават. Още по-големи са различията в кадровите подходи – най-силните атаки срещу тройната коалиция дойдоха от онези сфери, които бяха „разпределени” по схемата 8 : 5 : 3 на ДПС. От страна на ДПС идват и повечето цинични изказвания за функционирането на властта. Това отдавна тежи на БСП, да не говорим за откритите конфликти между двете формации в смесените етнически райони. И тъй като сегашната коалиция е изключително тясна, на границата на малцинството, полето за маневри в отношенията между двете партии значително се стесни. БСП е по-голямата и по-заинтересованата от властта партия, тъй като ДПС има по-стабилен електорат и по-широко коалиционно поле. Затова БСП до момента често е отстъпвала на исканията на ДПС, но сега това става все по-трудно – от една страна е натискът на собствените членове и привърженици, от друга – необходимостта да се съобразява с обществената чувствителност към националните интереси. В желанието си да се очертае собствения си облик преди изборите БСП не подкрепи някои от исканията на ДПС, което предизвика и тези непремерени, да не кажа истерични реакции на отделни представители на ДПС. Те очертаха по-ясно разликите – не толкова в интересите на избирателите на двете формации, колкото на политическите им елити. Те винаги са съществували, но сега изплуваха на повърхността. Не мисля, че това е лошо или че ще сложи край на коалицията. По-скоро е оздравително за политическия живот, за да е ясно коя партия какви позиции защитава.

- В предишно интервю за Fdktor.bg обявихте, че именно Първанов е пришил БСП към ДПС. Защо обаче сега този модел и този партньор се оказаха толкова важни и животоспасяващи и за Станишев?

- Да, наистина Първанов издигна и наложи в БСП тезата за ДПС като стратегически съюзник. Вероятно това му даваше надежда и сега, че близостта с ДПС ще му помогне да се пребори и да си „върне” БСП. Но в политиката има обективни закони, които са много по-силни от личните отношения. Първанов е отминал етап за ДПС, за движението възможността да участва във властта и да реализира интересите си е много по-важна. А тя вече се свързва с реалния лидер на БСП Сергей Станишев. С други думи, ръководството на ДПС следва стария британски принцип, формулиран още от Палмерстън, че няма вечни приятели и вечни врагове, а само вечни интереси.

- Как гледате на новите политически субекти и преди всичко на Рефоматорския блок, България без цензура, които според социологическите проучвания имат реален шанс да имат свои представители в Европарламента?

- Смятам, че би било справедливо Реформаторският блок да извоюва място в Европейския парламент, тъй като това остана последната отломка от голямата дясна партия СДС. Но за повече от това РБ няма сили – не може да се превърне в голям играч в българската политика, тъй като старата десница беше изтласкана от дясното пространство от ГЕРБ, не и без помощта на Европейската народна партия. Съчувствам на РБ, който е много по-автентично десен, от другите „десни” партии в България, но все пак трябва да кажа, че основната вина за залеза на СДС е на самите лидери на СДС, които се държаха така, сякаш са абонирани за властта само защото са от „правилната” страна на историята. А политиката е изнурително занимание, в което трябва непрекъснато да се доказваш.

Изцяло новата формация „България без цензура” е много по-трудна за идентифициране. Най-краткото ми определение за нея е, че това е поредният опит в обърканата българска реалност да се повтори „чудото” от 2001 г. със завръщането на „Царя”. Николай Бареков несъмнено е човек с ярки качества: популярен журналист, неспазващ ограниченията в журналистиката, харизматична личност, готова да се среща с всякакви хора, да ги изслушва и да създава впечатлението, че ще реши проблемите им, политически боец, готов да излезе срещу всеки политически противник, добър мениджър, способен да намери щедро финансиране за своя проект. С тези качества той надхвърля повечето от традиционните политици и така си обяснявам силния старт на кампанията му. Но не бива да преувеличаваме възможностите за трети пореден голям пробив на популистка политическа вълна. В случая важи народната приказка на стомната с вода. Затова не очаквам партията на Николай Бареков да повтори успеха на Симеон Сакскобургготски от 2001 г. или на Бойко Борисов от 2009 г.