Библиофили, изпитват респект към библиотеките си - Еко притежава 50 000 тома и 1200 редки издания, а Кариер - 40 000 плюс около 2 000 старинни

Отрова за България е да твърдим, че интелектуалният ни елит се е изнесъл по света, а „боклукът“, тоест ние, сме останали тук, каза пред Faktor.bg преводачът Силвия Колева

Силвия Николай Колева е превела 15 книги от френски език. Сред тях са: „Най-дългият годеж” и „Любимецът на жените” от Себастиен Жапризо, „Змийско кълбо” от Франсоа Мориак, „Без теб” от Мишел Бюси. Като преводач работи предимно за издателство „Ентусиаст” и Книгоиздателска къща „Труд”.

Колева участва с 60 статии в Енциклопедията на Френскоезичната литература на издателството на БАН.

Член е на съюза на българските журналисти и единствен член от България на Международната фондация „Ивлин Уо”.

Интервю на Мая Георгиева

- Г-жо Колева, тази година светът се раздели с Умберто Еко, а вие сте преводач на последната книга за него - „Това не е краят на книгите…“, какво усещане изпитахте при срещата с този текст?

- Изпитах огромна наслада, която бе по-силна дори от тревогата ми за превода. Дадох си сметка, че за да бъде създадена тази книга двамата големи интелектуалци са изразходвали огромна енергия. На моменти, докато превеждах уникалния текст, треперех от вълнение заради възможността да споделя духовния им мир. Не мога да си представя и досега как такъв разговор не е изчерпал емоционално събеседниците и не им е отнел тръпката по време на дългото словесно общуване помежду им. Няколко седмици след като моята издателка от „Ентусиаст“ – Виктория Бисерова, ми предостави книгата за превод, й казах „Искам да Ви благодаря, защото вие открихте този шедьовър”. Пътят на българското издание е дълъг: то има сериозен критичен апарат и не случайно е под научната редакция на доц. Милена Цветкова.

- Как беше прието това необикновено четиво от читателите, имаше ли изненади за вас?

- Това, което наистина ме изненада, бе, че столичната общественост и главно мъжете, моментално откриха и харесаха книгата. Нямаше човек сред познатите ми, от зрялата възраст, който да не заговори за нея или който да не пожелае да я прочете. Обяснявам си го с факта, че слухът за книгата просто тръгна – и в обществото, и в медиите. Например, Иван Стамбулов в подробен материал под заглавие „На раздумка с умни хора“ обърна внимание върху този шедьовър на Умберто Еко и на Жан-Клод Кариер. Малко съм учудена, че жените не посегнаха към това четиво, защото за разлика от останалите шедьоври на Умберто Еко, то се чете доста лесно и е изключително забавно.

- Припомнете сюжета на книгата?

- Книгата реално представлява спонтанна енциклопедия, изтъкана от истории и случки, с нея човек се развлича, а това е много интересен начин да се научат много неща за велики личности и епохални събития, за света. Тя може да се прочете за една нощ, но задължително изисква да й се посветят още много нощи, защото информацията в нея не може да бъде погълната наведнъж.

- Заглавието е доста иносказателно, какво се крие зад него?

- „Това не е краят на книгите“ започва с много интригуваща „примамка”, която може би е ключът към книгата – с думите които Виктор Юго влага в устата на своя герой от „Парижката Света Богородица“ – духовникът Фроло: „Това ще убие онова… Книгата ще убие архитектурата…” Когато прочетох тези редове за първи път, си казах „Юго не е бил грандоман, как може да каже, че романът му „Парижката Света Богородица“ ще измести църквата?”... Но начаса разбрах, че това е елегантно подвеждане на читателя. Книгите по принцип наистина изместват сградите, защото са много по-достъпни от архитектурата, дори и по чисто финансови причини. Такова е и мнението на двамата събеседници. Всъщност „Това не е краят на книгите…“ преди всичко е своеобразна битка за живота на книгата: епична и чиста битка на двама интелектуалци-идеалисти. Творбата обаче крие още една битка – за правилното филтриране на огромната информация, която векове наред минава през човешкия мозък, за селекцията на ценностите и за паметта на човечеството. Не е възможно всичкото познание, натрупано от едно поколение и поело познанието на предишните поколения, да стигне до следващото, по-следващото и още по-следващото. Ще спомена само един епизод, който може би няма да бъде забелязан от всички читатели. В 17 век във Франция, е имало поети, повечето от тях нестандартни личности, които са били и според Еко, и според Кариер много по-големи майстори на стиха от анти-поета Никола Боало. Но заради принципите на класицизма (а вероятно и поради чиста завист) Боало и неговото обкръжение са ги погубили, дори физически. Така че понякога филтрирането е конюнктурно и това е най-голямата тревога на двамата автори – че в резултат на този тип филтриране, не всичко стойностно е достигнало до нас. Не случайно в диалога си Умберто Еко и Жан-Клод Кариер често се спират на отговорността на интелектуалците към бъдещите поколения.

- В този калейдоскоп от размисли, случки, истории със сигурност има такива, които са ви заинтригували…

- Понеже един от акцентите в книгата е проблемът за филтрирането и селекцията на познанието, искам да спомена един откъс, в който се разказва за никому неизвестен ирански издател от 10 век. Името му било Алмадин. Богати и знатни хора носели книгите си за подвързване при него, защото бил голям майстор. А знаете ли какво правел той? Задържал книгите по няколко дни: изработвал красива подвързия, но и правел резюмета на всички книги. Така, благодарение на този ирански издател, до нас са достигнали голям брой творби, за чието съществуване нямаше да имаме представа. Бих искала да спомена и един много деликатен момент от разговорите между Еко и Кариер за епохата, когато Християнството се налага като религия. В главата „Цензура чрез огън“, двамата коментират картина на френския художник от 17 в. Юсташ Льо Сюйор, на която е изобразен свети Павел (по думите на Кариер като същински съвременен аятолах) да наблюдава как един покръстил се наскоро чернокож роб гори книги. По една от книгите личат математически формули, тоест, вижда се, че се гори гръцка наука. Това е нещо повече от филтриране, това е унищожение чрез пламъците на огъня. Трябва да сме щастливи, че благодарение на паметта на човечеството гръцката култура е достигнала до нас. За жалост обаче и тя не е останала незасегната. Аристотел в своята „Поетика“ не споменава нито Есхил, нито Софокъл, нито Еврипид. Говори за съвсем други писатели и други трагедии, които може и да са били много по-стойности от творбите на тримата автори, които ние днес смятаме за най-великите гръцки трагици...Петрарка цял живот работи върху епохална творба на латински - „Африка“, но става известен с непретенциозните си сонети, които е писал в свободното си време. Ако тези истории не бяха разказани в книгата, сигурно никога нямаше да научим много любопитни факти. Великият роман „Клетниците“ на Виктор Юго излиза едновременно във Франция и в Бразилия, защото неговият френски издател е пращал на бразилския си колега романа глава по глава. И то в онова време, когато комуникациите не са били със сегашните възможности. Не само проява на гъвкавост и съобразителност, но и безспорен героизъм. Донякъде можем да си обясним мотивацията на главните действащи лица с принадлежността им към две страни, много близки като светоусещане и душевност по онова време. Ще спомена и още една интересна случка: упорито се говорело че Пиер Корней е писал комедиите на Молиер. Носели се слухове, че понякога вечер, загърнат с огромен черен плащ, Корней влизал в „Комеди Франсес“ и носел на Молиер ръкописите. По този повод Умберто Еко учудено възкликва: Е, добре, ами тогава кога е писал своите творби?! В книгата има безброй такива истории и безкраен низ от теми, мисли, разсъждения....

- Какво най-силно ви впечатли у тези двама големи творци?

- Умберто Еко и Жан-Клод Кариер са връстници. Кариер е роден на 17 ноември 1931 година и е няколко месеца по-възрастен от Умберто Еко, който е роден на 5 януари 1932 година. Когато водят разговорите си и двамата са навършили 80 години. Свалям им шапка! Те принадлежат към поколение, което сяда пред компютъра на 65-годишна възраст, но на практика и двамата по време на жизнения си път са в пълен синхрон с няколко поколения. Блестящо и с лекота се оправят в лабиринта от времена, страни и епохи, което е непостижимо за по-младите поколения. Съдържащата се в мозъка и сърцето им мъдрост не е механично натрупване на данни и факти, а многопластова и многократно обмислена информация, която те синтезират в парадоксална по обема си култура - мигновено, точно и с удивителна лекота. И двамата са наясно, че дължат всичко или почти всичко на книгите и изпитват пиетет към печатното слово. Има един много интересен момент в творбата, който бих искала да споделя...Еко и Кариер разговарят коя книга от библиотеките си биха взели със себе си, ако в домовете им внезапно избухне пожар...Кариер споменава няколко книги, но Умберто Еко признава, че ще изтръгне хард диска на компютъра си, където са всичките написани от него книги и всякаква друга информация. По един или друг начин и двамата се приобщават към новото поколение на технологиите, особено Еко. Желанието на Еко да изтръгване хард диска силно ме впечатли. Впечатли ме също колко са напреднали във футуристичните си прогнози, защото и двамата са категорични, че и днешните устойчиви и наглед постоянни носители - като СD-та, DVD-та и флашки - всъщност са временни!

Респектиращи са също тяхната ерудиция и начина, по който Еко и Кариер разсъждават за отговорността си пред човечеството, и пред паметта на човечеството. Никога не се перчат със славата, която им носят книгите и пиесите, които са написали като други техни велики събратя. По този повод Еко разказва хумористична случка, в която главно действащо лице е Волтер. Трагедията му „Норина“, се радва на огромен успех още на премиерата. Публиката и актьорите изнасят бюста на Волтер на сцената и го обкичват с бръшлян и с венци. Това е голяма чест, но чувствата все още са „в нормата”. След спектакъла пред театъра почестите се превръщат в истински фарс, когато шестима почитатели на Волтер се впрягат наместо коне в каретата му и го отвеждат до дома му. Мисля, че днес никой писател не може да изживее подобно нещо...

- По какво си приличат Еко и Кариер като творци, какво ги обединява и какво разделя?

- В професиите си имат допирни точки, но главната прилика между тях е една: че и двамата са писатели. Еко е писател, философ, семиотик и медиавист, а Кариер е сценарист, писател, театрален и кинодраматурт, режисьор и актьор. Като хора Еко и Кариер също си приличат доста.Но това, което ги обединява, са изключителната им култура и ерудиция, невероятната им любов към книгата и сходното светоусещане. Не само защото са връстници, те са равнопоставени и на манталитетно ниво, което е в основата и на тяхното голямо приятелство. И двамата са живели в едно и също време, на една й съща географска ширина и са станали свидетели на почти едни и същи събития. Мнението им по всеки въпрос, тема или материя е ясно изразено, но то не е авторитарно и не само позволява, но и приканва към диалог – с невидимите читатели и с целия свят.

И двамата са библиофили. Изпитват респект към библиотеките си. Еко притежава 50 000 тома и 1200 редки книги, а Кариер - 40 000 плюс около 2 000 старинни книги. Те гледат на библиотеките си като на член от семейството. Всеки от нас, въпреки любовта ни към книгите, се е сблъсквал с един сериозен проблем: не купуваме вече често книги не толкова от финансови съображения, а защото няма къде да ги сложим. Така е и с двамата приятели. С неподправеното си чувство за хумор Умберто Еко приканва всеки, който му подарява книга, да му дава по пет или шест евро, за да може да я настани на съответната лавица. (защото една лавица, подходяща за неговата библиотека, струва 30-40 евро). Той често подарява книги на обществени и университетски библиотеки, а Жан-Клод Кариер често слага книги до кофите за боклук (като по думите му се крие и от себе си), с надеждата, че ще попаднат в ръцете на подходящ читател.

И двамата не са ексцентрици или отегчени интелектуалци и безкрайно обичат живота. Славата им не ги е главозамаяла, не е унищожила желанието им да изживяват нещата от живота като нормални хора. Трудно ми е обаче да кажа в какво се различават... В диалога им не личат различия, а и Жан-Клод Кариер само на пръв поглед е „догонващият събеседник”...Все пак човекът, който записва разговорите им – Жан-Филип дьо Тонак е голям журналист и дори героите на творбата да не са били съгласни по някои теми, е успял да тушира потенциалния конфликт.

- Има ли нещо в разговорите между двамата интелектуалци, което да ви е изненадало или пък шокирало?

- Умберто Еко и Жан-Клод Кариер са западни интелектуалци, които мислят универсално, но и парадоксално. Но макар и рядко, проявяват ограниченост по отношение на някои народи и култури, каквато ние проявяваме например към културата на Сенегал. Тяхното отношение към нас – българите, е сърдечно, искрено, спонтанно, и двамата обичат България. Дори я споменават на две места в книгата. По време на едно от посещенията си в София Жан-Клод Кариер отсяда в хотел „Сердика”, „насред римските развалини” и се изненадва от факта, че тукашните земи са била част от Римската империя. (Разбира се прави асоциацията, че София не е далеч от Томи – днешна Кюстенджа, където е бил заточен Овидий). Умберто Еко пък цитира някакъв италиански автор на афоризми, който смята, че човек не може да бъде велик български поет - в смисъл че не може да бъде истински прочут. Признава, че мнението на този автор е малко расистко и че би могъл да избере за този пример всяка друга малка страна, но е частично съгласен с него. Смята, че една страна трябва да е изживяла динамични исторически събития, за да произведе съзнание, способно да мисли универсално. И тук той не е съвсем точен, защото в България е имало периоди на много динамични исторически събития. Имали сме няколко поколения велики и недостижими и до днес поети и писатели след Освобождението през 1878 година...Дори потенциален носител на Нобелова награда - Пенчо Славейков, който за съжаление междувременно умира.

Разбира се съзнавам, че Еко и Кариер са напълно откровени и не им се сърдя, но признавам, че бях много шокирана от двата епизода. За мен това е проява на известна доза ограниченост, макар и да съзнавам, че от пиедестала си и двамата могат да си позволят подобна оценка... Мисля, че ние, които живеем тук, на тази географска ширина, не трябва да си създаваме комплекси. Защото, например, за разлика от редица народи, познаваме добре и много други култури, включително и културите на Еко и Кариер.

- Умберто Еко казва - един добър писател може да напише 50 книги, но с една ще бъде запомнен - с коя ще го запомните вие?

- Сигурно повечето хора ще го запомнят с „Името на розата“. Смятам, че заслуга за това има и великолепният Шон Конъри, защото без него хората може би по-трудно щяха да разберат сюжета и да проявят интерес към епохата, а и мнозина нямаше да посегнат към книгата. Аз обаче определено ще запомня Умберто Еко с „Това не е краят на книгите“ и то не защото съм нейният преводач, а защото мисля, че заради двете й цели: битката за книгата и призива за отговорност към поколенията при синтезирането и филтрирането на познанието, тя ще върви успоредно с „Името на розата“ и с филмите на Жак-Клод Кариер („Младият принц и истината”, "Дневникът на една камериерка", "Този странен обект на желание", "Дневна красавица", "Една любов на Суан", "Тенекиеният барабан"), а може би ще ги изпревари – дори като енциклопедия на познанието.

- Има ли поуки в книгата, които тези двама велики мислители са оставили на днешните и бъдещи поколения?

- И двамата не обичат да поучават. Прекалено умни са за това. Както казах, не парадират нито с интелекта, нито с успехите си. И двамата са личности, абсурдно необременени от стреса на заобикалящия ни свят. Според мен тяхната съхраненост е добра поука за българите. Много ме тревожи стресът, в който сме потопени ежедневно. Считам го за една от най-големите пречки пред човечеството да се развива и усъвършенства. А Еко, и Кариер не са фантазьори. Те са просто мечтатели, доволни от постигнатото, нямат нито амбиции, нито желание да се сравняват с когото и да било. Най-големият проблем на българина е, че винаги се сравнява с някой друг, който според него е по-щастлив, има повече пари, постигнал е повече в кариерата, посетил е повече страни, има по-добър брак или по-влиятелни приятели… Това е убийствено... Направо срива човека... Има още нещо, което навреди много на нас - българите през последните 26 години: порочното натрапване на фалшивия постулат, че българският интелектуален „елит“ се е изнесъл във Франция, САЩ, Обединеното кралство или Германия, а „боклукът“, тоест ние, сме останали тук. Не приемам подобна преднамерена бруталност – тя е отрова за България. Ако се отървем от нея – ще можем и като личности, и като нация, и като държава да вървим напред и да се радваме на новото време, което ни предоставя свобода и огромни хоризонти. Може би книгата „Това не е краят на книгите” е послание към читателите да се радват на живота и на възможността си да правят оценка на досегашното развитие на света.

- Споменахте, че вече знаете от каква книга имаме нужда българите днес, не сте ли изкушена вие да напишете книга…

- Много ми се иска двама български интелектуалци, например от академичните среди, да проведат подобен диалог като Умберто Еко и Жан-Клод Кариер. Нямам предвид изкуствено възвеличени посредствени личности и насилствено превърнати в корифеи, а просто двама истински български ерудити. Времето и случайността ще ги изберат и съберат...Сигурна съм, че ще смаят света. И когато се преведе на други езици, тази книга ще има дори по-голям критичен апарат от този в българското издание на „Това не е краят на книгите”... Ще я създаде някой български журналист, писател или общественик. А аз бих искала да напиша книга, в която през личните си преживявания в чисто емоционален план да пречупя историческите събития на моето време.

В галерия: преводачът Силвия Колева, корицата на „Това не е краят на книгите…“