Цялата Лукановска, Лиловска, Желюжелевска България се срутва пред очите ни

Нужно е да се преучреди държавата, да създадем новия си елит

Ако украинските олигарси се разберат с Путин, „Южен поток” ще бъде факт и без да ни питат

Валентин Вацев е един от най-добрите познавачи на светлата и тъмната част в БСП и левицата. До 1997 г. е член на Изпълнителното бюро на столетницата и лидер на най-яростната вътрешнопартийна фракция АСО. Днес е скъсал с политиката. Преподава геополитика в ПУ „Паисий Хилендарски” и европеистика в Европейския колеж по икономика и управление в Пловдив.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Вацев, как да разчетем поредната криза на доверие – българинът показа, че тотално не вярва на елита си, на институциите и тръгва да си тегли спестяванията от банките, приемайки дори да го нарекат стадо?

- Първо, това може да е известно недоверие към самата банкова система, защото в световен мащаб проблемите с банките са много. Второ, хората се досещат, че банковата стабилност зависи от количеството на активите им, но и от системната стабилност по линия на политическите им зависимости. Тоест, банката може да е добре заредена, но доверието в банковата система все пак да не достига - реално това всъщност е смътно недоверие към формите на самия български обществен живот. Тоест, българинът като частно битие не вярва на българина като общество. “Частна България” не вярва на обществена България, “частният българин” не вярва на публичния живот в държавата. Това е изключително неприятен, дори опасен симптом - българинът със своя частен живот има доверие на себе си, на близките си, на жена си, на приятелите си, в частното си битие той, разбира се, знае какво е доверие. Но българският гражданин не вярва пак на себе си, но в своята обществена форма. Същото, но казано с други думи - публичният живот и частният живот се разделят със страшна скорост. Трето – нима е невъзможно да е влязла в ход някаква примитивна технологична схема - дело на автори, които илюзорно се надяват чрез клатене на банковото дърво да изкоренят политическото дърво на България? Тъпичко, но защо пък да не се опита? Каквито и да са обясненията на конкретната ситуация днес, големият въпрос, обаче, а той е за доверието на обществото към себе си, за отношението на частното към публичното, стои днес със страшна сила.

Това е отношението и към висшите форми на публичността - а винаги тази най-висша форма е държавата. Българите, след няколкогодишно объркване и мърморене, от миналата година задвижиха някакви атавизми, някакви дълбинни социо-културни, подсъзнателни механики. В съзнанието на нашето общество се задвижи полузабравеният спомен как можем да живеем дори и без държава, в условия на чужда държавност, дори в условия на враждебност към самата държава. Ние го умеем това - и то не по-зле от евреите. Реално векове наред сме живели по този начин в състояние на държава, в която сме ние, която е при нас, но не е наша, а е чужда.

Събуди се атавистичният рефлекс на живот без държава. Държавата стана „ония там” - за какво доверие тук може да става дума?

А когато става дума конкретно за банките - в България ние знаем и помним техният генезис. Нека да припомним, че първите банки у нас бяха парчетата от нарязаната банковата система на социалистическа България. Всъщност, преди имаше една банка - национална, с клонове по места, и още една - външнотърговска. Впоследствие се появиха още няколко, специализирани по отрасли. Всичко това се наряза на парчета и се раздаде на свои, правилни хора, за да стане така, както трябва приватизацията на банковата цялост. Дори се наложи да се коригира планът за декомунизация - оказа се, че се декомунизират всички, но не и ръководствата на частните банки. В онзи период банките имаха ролята на дренажна система, която трябва да източва финансовия ресурс на обществото и напълно закономерно дойде моментът, когато тази банкова система се оказа принципно и изначално дефектна. Да си спомним също, че няма банка която да не може да бъде срутена - с изключение може би на Кутс - една много малка и много добре защитена английска банка на британския елит и аристокрация. Всичко друго е уязвимо и се поддава на политическо дестабилизиране.

- Каква е ролята на политическите зависимости за ерозиране на гражданското доверие, опасен ли е размерът на тези тайни обвързаности?

- Никъде по света няма прозрачни зависимости между структури на власт и структури на собственост, това е даже невъзможно. Пълната прозрачност е позитивистка абстракция и илюзия. Няма пълна прозрачност, но има нещо друго – там, където хората са успели да внесат ред в живота - и в политическия, и в стопанския, има механизми на доверие между сферата на власт и на собственост. Балансът на власт и собственост е другото име на здравето на обществото. Ние сме тежко травмирани, не че живеем лошо, някои живеят добре, въпросът е, че обществото като система, като цяло е травмирано. И тук се появява проблемът за елита.

- Защо така нареченият елит се оказва все по-неспособен да бъде в синхрон с ритъма на обществото?

- Просто част от елитът ни е напълно доволна от статуквото, а другата част - не е, но ще бъде ощастливена, ако успее да заеме мястото на първата част. С други думи, в България елитът вече не функционира като водач на обществено мнение, като механизъм, който произвежда форми на колективна воля. Той не е в състояние да формулира дневния ред на обществото.

Това се е случвало и на много други места по света - и всеки път е било белег на провал на елита. Тоест обществото умее да живее без елит известно време, докато произведе следващия.

Този елит се бои от обществото и затова е толкова трудно човек да се ангажира с една негова част за сметка на друга. Проблемът е там, че в този състав, в който е конституиран българският елит днес, както и да се въртят играчите - ефектът ще бъде горе-долу същият. Защото въпросът не се решава с вътрешно-елитна рекомбинация.

- Колко време му трябва на българския елит за да се репродуцира, за да има страната бъдеще?

- Не съм сигурен че мога да споделя такъв оптимизъм. По-скоро смятам, че е възможно това и да не се случи. Може да се случи това възпроизвеждане, но може и да се провали. Работата е там, че един елит живее не толкова и не само с текущите историческите събития, а и с логиката на поколенията. Например, първото поколение взима властта и става елит, второто поколение упражнява властта, но не може да я вземе, ако се наложи, а вече третото поколение нито може да вземе власт, нито може да я упражнява. И това е болестта на всички елити по света. Но умните общества с повече късмет и усилия са намерили начин да пречат, да забавят деградацията на елитите си, има технологии и процедури за това...

- Кога започна деградацията на днешния български елит?

- Българският елит деградира от 70-те години до края на минали век. Ние сега живеем в субпродуктите от разпада на ония елит. Може ли обществото да произведе друг елит – аз лично вярвам, че може, вероятно защото съм пристрастен, защото става дума за България и съм българин. Но ако гледаме по-отдалече и с погледа на съвестни, безпристрастни изследователи - следва да помним, че всичко това не е приказка с гарантиран щастлив край. Може пък да не може да се възпроизведе този елит, което значи друг тип бъдеще за българската държавност. Имам и тревожното усещане, че българите са уморени от самата идея за държавност.

- Какви са другите форми на обществено съществувание извън държавността?

- Има десетки форми на псевдодържавност, на доминиони, на протекторати, на изхранвани територии и наглеждани земи. Съвсем не е случайно, че в българското интернет-пространство някой от време на време изпищява: „Айде, да идват европейците да ни управляват”. Това е израз не толкова на това, че българинът не може да носи отговорност, колкото е отчаяние от този провален елит.

- Други пък искат султанът да ни вземе отново във „Великолепния век”, поне от филмите и телевизията изглежда забавно...

- Слагате си пръста в раната. Научихме се от високомерието на модерността да гледаме снизходително и леко пренебрежително към българите от 19 век. А тогава настъпва всъщност първата българска голяма модернизация, тя е била доста успешна и те съвсем не са били наивно-глупави литературни персонажи, а реално мислещи и отговорни хора, които са формулирали големите проблеми на епохата си. Знае се от историята, че след Кримската война в българското общество са се борили два модела на възможното и желаното бъдеще. Единият е това, което е станало – това е така нареченият Ботевски модел – суверенитет и всичките рискове, произтичащи от него - защото много по-безопасно е друг да се грижи за тебе, за твоята защита, образование и т.н. Единият път е бил пътя на сувереността – национална свобода, самостоятелна държавност, което е и станало...

Но е имало и друг модел, и друга България, която не се е реализирала – някаква васална автономия в рамките на модернизираната, реформирана и “европеизирана” Османска империя. На част от тогавашния български елит много е харесвала именно тази възможна България. Това са синовете на османски аристократи, културни дейци и заможни търговци от български произход, голяма част от чорбаджиите, които люто ненавиждат Ботев и неговата публицистика - а тя днес вече е забравена и не се изучава никъде.

Тези стремежи носят драмата на геополитическото и социално-политическото мислене на българския елит от втората половина на 19 век. Тоест, тогавашният български елит е бил разцепен и разколебан – имаме ли нужда от самостоятелна държавност с всичките прелести и мъки на свободното съществуване, или ще живеем както си е било и дори ще имаме начин да забогатеем в една реформирана Османска империя, но с лице обърнати към Европа. И тогава някой е вярвал, че пътят към Европа минава през Босфора, чухме го и в наше време. Това са старите ревматизми на българската история и те се повтарят циклично...

Днес българите възприемат своята държава като опасна пирамида, която може да се срути и да ги смачка. Наистина днес българският политически живот има логиката на пирамида, а всички пирамиди са обречени да се срутят - и тогава една много малка част от участниците се спасяват, избягвайки на друго място - а останалите бедстват в отломките на илюзиите си.

Тоест, цялата тази Лукановска, Лиловска, Желюжелевска и Филипдимитровска България като пирамида се срутва пред очите ни. И хората правилно мечтаят за нещо друго, но и не виждат пътя към него. Това са Ботевски времена – елитът е разколебан и несъстоятелен, а пътищата не са уточнени.

- Паралелно ни удариха политическа криза, природни бедствия, финансова драма – тази ситуация продукт на национална съдба ли е или е следствие на човешкия фактор?

- Не вярвам на никаква “съдба” - това е езическа идея. Днес ние всички сме продукти на друг тип култура - живеем в християнска културна вселена. В християнското мислене и отношение към света няма място за “съдба”. Там има греховност, Божия милост, провидение, усилие, страдание, просветление, изкупление - това е християнската категориална система - но не и “съдба”.

Логиката на самоосмислянето е друга в християнската култура. Да, знам какво е съдба, но това което ни се случва не е съдба, то е по-скоро някаква неприятна смесица от безотговорност, мързел и късогледство. А може би и богооставеност...

- Значи е човешкият фактор?

- Да, определено. Но не в Бойко-Борисовия смисъл, че хората са некачествени. Моята недоказана хипотеза е, че някъде при прехода от Тодорживковска България към съвременната, обществото не беше достатъчно будно и не намери сили бързо да се раздели с тогавашния елит. В провинцията около 70%, а в столицата около 60% от днешния елит на България са преки или непреки, но наследници на онзи комунистически елит. Проблемът, разбира се, съвсем не е в прословутия комунизъм, а в липсата на енергия за избор на правилен път. Такъв път беше започналата модернизация, но тя беше спряна и умъртвена принудително в края на 80-те години. България днес има нужда не от реформи, а от модернизация. Защото реформа не значи нищо, тази дума е загубила смисъла си. И затова днес животът на българите е изкълчен.

- През последните месеци се роят леви и десни формации, майсторят се нови проекти, те имат ли ресурса да задвижат подмяната на елита и така необходимата модернизация?

- Боя се че това са ялови и пасивни субекти и начинания. Да, там има реални индивиди с реални апетити, но от това още не следва нищо в политически план. Общото ми мнение е, че българското общество отдавна е надраснало елита си в морален план, но се поддава все още на елементарни технологични хватки. Това го усетих когато се пови неговото величество Царят. На българите им хареса хем да са република, хем да си имат цар. Това си беше тържество на политическата технология, блестяща победа на Технологията над Смисъла. И днес технологичният подход към българския политически живот продължава - ето, исполинът на политическата мисъл на „Позитано” Антон Кутев твърди, че политическият маркетинг не се различава от търговския. Всичко това не е автентичен политически живот - нали самата дума маркетинг тук означава как да се продадем по-добре на хората, за които сме спокойни, че не помнят миналото и не ни помнят в миналото ни качество. Така се явяваме чисто нови и наивният електорат ще ни избере отново и ще ни заобича безпаметно.

- Но по тази схема Станишев 14 години оцелява в столетницата?

- Тайната на Станишевото оцеляване е много проста и е на друго място. Това е, така да се каже, групова стратегия на една малка клика от хора, която е намерила слабото място на българските социалисти. Българският социалист по дефиниция може лесно да бъде манипулиран на тема: „Ти нали няма да предадеш идеята?” И той отговаря виновно: „Не няма!” „Е тогава гласувай правилно, тоест за мене”. Това е ужасът от предателството при българските социалисти. Голямата тайна на Станишевото управление не е личността на Сергей, а моделът, социокултурният модел на неговата политика, а тя е - че ние за нищо не ставаме, ако не ни е припознала Европа. Има ли по-голямо припознаване от това, че наше момче ръководи партията на европейските социалисти?

Така Станишев играе ролята на нашето извинение пред историята. Ние, разбира се, сме виновни, защото сме гнусни комунисти, но сега съвестна ни е изчистена, защото нашето момче е социалист, а не комунист. Това е нашата връзка с цивилизования свят, Станишев е нашият мост към голямата земя, той е стълбата към Горното небе.

- Но тази стълба е много измамна за обществото – виждат я само блаженните социалисти?

- Естествено, че е измамна тази стълба. Идеята да си в Европа, бягайки от себе си е абсолютно безумна. Тук трябва да се цитира старата арабска мъдрост, че ако не си при себе си - значи си никъде. Където и да бъдеш, първо трябва да си при себе си. Целият днешен български живот е един колективен опит да избягаме от себе си, тъй като някой ни е наложил чувство за вина, тежък комплекс, гузност.

Ето, най-после мога да кажа и нещо лично – единственото, което буди недоволството ми в личен план от групата на Станишев, която държи властта, е непрекъснатият опит да се внушава на българите, че “без нас сте за никъде, а с нас сте европейци”. Това е - така да се каже - българският социалистически европеизъм, основаващ се на перманентен морален еврорекет. А той всъщност е Едиповият комплекс на българската социалистическа интелигенция. Това се прояви още от 80-те години. На публични места грачеха за беззаветна вярност към идеалите на комунизма, а в частни разговори въздишаха за парижка вратовръзка, а можеха да бъдат впечатлени и с химикалка от Лондон.

Това е българският принос към карго-културата на 20 век. “Българската демократична революция” всъщност беше революция на българския градски карго-култ и това е тайната на Станишевото управление – ако е европейски шамар - ще се подложим с удоволствие, особено обичаме това садо-мазо, защото когато ни бият шамари европейците, на нас ни е хубаво. Но това не е само при социалистите, вдясно проблемът е точно същия и то не за друго, а защото хората са същите. И при “десните” тежи същият национален комплекс, същата насадена психика на котловина – това е котловинното ни съзнание.

- Преди време в интервю за Faktоr.bg предрекохте, че покрай „Южен поток” към нас се движат композиции пълни с пари, до къде стигнаха, могат ли тези пари да преформатират живота ни?

- Според мен те продължават да се движат. Премодификация вероятно ще има при всички случаи, но първо трябва да се изясним дали това целим – някой да ни преструктурира елита отвън. Защото истинският елит се движи винаги отвътре навън, от долу нагоре, той идва “от тъмното и от студеното”. Той не се спуска отгоре, та ако ще да е и с нарисувана на плешивото теме царска корона. Истинският елит идва от лоното на народа.

Да, влаковете с пари вероятно ще променят много неща, това е без съмнение, но няма гаранция дали ще бъде за добро или за лошо. Част от композициите, впрочем, вече са тук, разтоварват се и работят. Не знам на коя гара се случва всичко това. А друга, още по-голяма част от тези пари предстои да дойдат. В Газпром не са скъпчии, не жалят парите, когато решават въпросите. Част от българските проблеми ще бъдат решени и с тези пари, но това не ни решава големия проблем, защото той е друг.

И като оставим за момент настрана големите, философско-историческите въпроси - предстои да се реши украинският проблем и от него ще следва как и дали „Южен поток” ще продължи да се изгражда. Всъщност той ще бъде построен - или това няма да се случи, в зависимост от това дали Газпром ще се съгласи да пренареди по нов начин участниците в българската част.

- Какво пренареждане е възможно?

- САЩ не са против този проект, но трябва да бъдат представени не само руски, а както казва сенатор Маккейн - “и други интереси”. Един такъв вариант е да се покани синът на вицепрезидента на САЩ Хънтър Байдън да участва в българската група по строежа на „Южен поток”. Проектът тогава ще тръгне много бързо и местните идейни борци срещу него ще пеят словословия на три гласа всеки – колко е хубаво с „Южен поток”, как щастието е пълно... Макар да изглежда икономически, този проект е преди всичко политически. Но важното е какво ще стане в Украйна.

- Могат ли украинските олигарси да се предоговорят с Путин?

- Точно това става. Докато светът говореше за украинските драми, изпусна да види нещо очевидно – в Украйна има собственици и стопани. Украйна е собственост на някого, особено в Източната част на страната. Например част от руските военни съоръжения работят с непременното участие на украински ракетни производства. Руски спътници летят с украинска техника, руските най-сериозни ракети имат нужда от украинските детайли и двигатели – говоря за ракетите “Воевода”, по натовска класификация „Сатана”. В икономически план Украйна е собственост на стотина души, от които 10-15 са особено активни и влиятелни. Те се договориха и с американски съвети и участие свалиха като президент един проруски олигарх и го заместиха с един проамерикански олигарх. Голямата задача на Путин, който е доказал, че умее да се разбира със всички видове олигарси, е да предоговори бъдещите взаимоотношения с украинския олигархат. Днес той решава именно тази задача.

- Какво ще се промени за нас от тези предоговорки?

- Две неща – едното е в по-близкото бъдеще, това което става в Украйна ще бъде важно за българската част на „Южен поток”. Освен това, предстоящото да се случи в Украйна ще определи за много дълго време и голямото геополитическо поле. Веднага след разпадането на СССР се появи нещо което аз за себе си наричам Московски консенсус. Има и Вашингтонски консенсус, а има и Московски. Московският може да бъде изразен така – Русия е съгласна Балканите и България като най-важна тяхна част, да бъдат под американски военно-политически и управленски контрол, а от своя страна във Вашингтон не възразяват срещу московското капиталово присъствие на Балканите.

До скоро този консенсус беше непоклатим - и не защото са го подписали най-отговорно двете страни, а защото се случи по пътя на естественото развитие на нещата. Тоест, в този район икономиката гледа към Москва, а политиката към Вашингтон. Сега това се руши пред очите ни. Този консенсус се ерозира и това се наблюдава от миналото лято. Интересното е какво ще дойде на мястото на този консенсус?

Третото, което е много важно, е и тема, която следва да се наблюдава, но българската журналистика се занимава с душевния живот на Станишев или с артистичните дарби на Борисов, а всъщност става нещо, което може да бъде съдбовно за цяла Европа, за Русия и за Балканите. На европейските избори стана това, което стана и сега ние отреагираме това. Но непосредственият резултат на това събитие не е колко бойковисти, станишевци или догановци са станали евродепутати, а това, че се появи нов Европарламент, с ново ръководство, който се очаква да се различава много силно от стария.

Руски анализатори не крият своите предположения, че новият Европарламент ще се отнася по съвсем нов начин към руското участие в европейския икономически живот. Грубо казано - в Москва очакват новият европейски Парламент да се отнася по-спокойно към изграждането на „Южен поток” и към други подобни проекти. Европа инак е ужасена от Русия, но не от руския комунизъм, на Европа не и пука от комунизма. Европейските, китайските и руските комунисти си живеят много добре. И ако от Америка се зададат комунисти - и с тях в Европа ще си живеят добре. А пък с децата на комунистите в Европа си живеят съвсем в пълна хармония, братска любов и разбирателство. Децата на комунистите се появиха тогава, когато те решиха, че са жертва на комунистически репресии - но това е друга тема .

Европа се бои от Русия от времето, когато Наполеон реши да я демократизира и отиде на крака чак до Москва и пак нищо не се получи - Русия в такива случаи връща визитата и стои на гости много дълго, десеттилетия. Вторият велик “европеизатор и цивилизатор на Русия” беше Хитлер. И той предизвика обратна руска визита, която продължи повече от половин век. Но днес очевидно руско-европейските отношения са влезли в едно русло, по което се развиват доста нервно, но конструктивно и плодотворно.

Така че руските аналитични централи очакват ново отношение към Кремъл от новия европейски парламент. Просто евроатлантизмът лека полека си изтича в историята и на неговото място идва евроконтинентализма. А нашият голям проблем е, че българският елит е възпитаван в друга координатна система - те са, прости, Господи, евроатлантици. И ето още една причина да имаме нужда от нов елит.

- И докато децата на комунистите по света са обречени на вечно разбирателство, какво да правят българите некомунисти – можем ли да опитаме да преосновем държавата си?

- Това е особено важно, въпросът е чудесен. Общо взето, това е и отговорът на Историята на всички човешки беди в зоната на политиката. Истинската държавност поначало има нужда не от едно перманентно строене, а от преучредяване, от формиране на нов тип обществена воля.

Да учредиш наново държавата, означава да произведеш, да продуцираш нова воля в обществото, но за това е нужен обществен живот. А в началото на нашия разговор казах, че хората са се изтеглили от обществото в частния си живот, в задните си дворове, при чушкопеците си, при бирата и белота със съседа. Тоест общественият живот затихва. Да, нужно е да се преучреди държавата. Аз приветствам този термин, - нужна е нова обществена воля, която да се излее в нови обществени форми. Не мога да кажа дали това може да се случи, но аз искам да вярвам в това, гледам като обикновен българин и не мога да спра да се надявам. Казано съвсем просто и неемоционално – може ли българското общество да произведе следващия си елит? Ако може – добре, чака ни дълго бъдеще. Ако не - ще живеем в старите мечти на стара България, за живот в рамките на империя с ограничен суверенитет. Само че империята няма да се нарича Османска, а Европейска.

- Ако се провалим, ще потвърдим думите на дядо Славейков – не народ, а мърша?

- Това е добре да си го казваме от време навреме - за да се държим будни, и да се гневим на себе си. Но не бива да прекаляваме, за да не се получава едно противно и извращенско национално “садо-мазо”. Все пак трябва да пазим достойнството си. Все пак нас ни има. Има много интересни народи в човешката история, които вече са изчезнали - а ние продължаваме да тъпчем земята и да упорстваме. Така, че напук на всичко и всички трябва да опитаме да погледнем и отвъд хоризонта. Упорствайки.