Българката, която взриви Берлинале: Пипалата на комунизма са прониквали в нас дори и без никой да разбере

Божина Панайотов е родена през 1982 г. в София. През 1991 г. заминава с родители си за Париж. Завършила е философия в Ecole Normale supérieure и кинорежисура в La fémis. Работи като режисьор и сценарист. „Червено, твърде червено” е дебютът й.
Филмът е селектиран и от София филм фест, и ще се излъчи на 15 и 19 март. 

Интервю на Мая Георгиева

- Вашият филм „Червено, твърде червено” взриви публиката в Берлин, дадохте ли си отговор с какво филм  с български истории провокира интереса им?

- Историята е българска, но филмът говори за нещо универсално, в което всеки може да се разпознае: до къде мога да искам от родителите си да разкрият тяхното минало? Какво принадлежи на тях и какво на мен? 

- Разшифровайте заглавието на филма? 

- „Червено, твърде червено” подсказва за нещо прекалено, което минава всички граници. Моят филм поставя въпроса за червената линия. Кой прекалява, моите родители, които ми се струват прекалено червени, или аз - която фанатично ги преследвам с камера и неудобни въпроси? 

- Вярно ли е, че три пъти са ви отказвали финансиране от България? 

- Кандидатсвахме два пъти в Националния филмов център за миноритарна копродукция, но не получихме финансиране, друг проект беше одобрен.

- В България със сигурност ще ви кажат, че тематиката за комунизма е демоде, а много политици мислят, че връщането към миналото не е актуално – споделяте ли това разбиране? 

- Киното като изкуството не отговаря на мода, а на вътрешна потребност. Лично аз трябваше да погледна назад, за да продължа да вървя напред. Но филмът не е само фокусиран върху миналото. Действието се развива днес и държах да използвам съвременни форми - като например кадри от Интернет, сплийт скрийн, Скайп, камери за наблюдение - точно защото исках да се усети, че миналото и сегашното се преплитат. 

- Как преоткрихте системата на комунистическа България? 

- Открих, че пипалата на режима са можели да проникнат в най-обикновеното семейство, дори и без никой да разбере. Моята работа не изследва фактите погледнати отвън, а емоциите, въпросите, фантиазиите, които живеят вътре в нас. Надявам се че, киното може да помогне да ги осъзнаем.

- За престъпленията на комунизма до сега почти нищо не се учеше в учебниците по история, преди няколко месеца за първи път Министерството на образованието прие учебна програма, която предвижда изучаването на този черен период?

- Да, този въпрос ми се струва важен, защото училището може да събуди любопитство и желанието на новите поколения да говорят с техните семейства по тази важна тема. 

- Опасно ли е, че днес в България младото поколение гледа някак романтично, с розови очила на комунизма? 

- В моя личен опит комунизмът и детството се смесват. Червената ми носталгия идва от детските ми очила, тогава нямах избор да гледам по друг начин. Но сега като възрастен човек съм свободна да задавам върпоси и да се опитам да разгранича детската си представа от реалноста. Но ми се струва опасно да поставяме комунизма като плашило, за да оправдаем проблемите на съвременната система, в която живеем.

- Смятате ли да продължите да изследвате тази важна тема? 

- Продължавам да се интересувам от нашата история, но е малко рано да говоря за следващия проект.