Елизабет Костова е американска писателка, която няма особена нужда от представяне пред българската и световната читателска аудитория. Тя носи българска фамилия, защото е съпруга на българина Георги Костов, когото среща в София през паметната 1989 г. Това слага началото на трайния й интерес към България, вече дори говори езика ни свободно. 
В нейния покорил света роман „Историкът“, бестселър номер 1 на „Ню Йорк Таймс”,  част от действието се развива в България. Новата й книга „Земя на сенки“ е изцяло посветена на нашата страна, на лагерите на комунистическия режим, по-точно на трагедиите, които те сътворяват и раните, които отварят.
 Завършилата „Йейл“ млада дама за първи път стъпва в страната ни през 1989 г., като и до днес си спомня страхотното посрещане и топлотата на хората.

 Елизабет Костова сега отново е в България по повод издаването на новата й книга у нас. Срещнахме я в „Перото“ на НДК, където я представи.

Интервю на Светослав Пинтев

- Г-жо Костова, кога започна да ви вълнува темата за престъпленията на комунистическия режим в България, кога научихте за първи път за тях?

- Когато научих  за престъпленията  и страданията от този период,  вече знаех донякъде за престъпленията на режима в СССР, защото бях разговаряла с доста хора по този въпрос,  бях чела някои исторически книги  за този период. В  Съединените щати  историята на съветския ГУЛАГ  е много добре известна сред читателите  и хората,  които се интересуват от история. Конкретната история на България  от този период не е добре позната. Макар че в България  тази система  до голяма степен да  е била администрирана  по подобие на Съветския ГУЛАГ, разбира се,  тя има своя история,   свой път.


- Емоциите не пречат ли на един автор, когато се сблъска с такава тежка тема?

- Беше много трудно за мен да чета за това, да говоря и да пиша на тази тема. Точно поради тази причина съвсем преднамерено написах тази книга за светлина и сянка. В известен смисъл това е книга за паметта за болката, но и за радостта от оцеляването.

- Разкажете ни за прототипите на главните герои, ако има такива?

- Персонажите в тази книга  са фикционални. Надявам се че те са силно индивидуални. Намерението ми първоначално не беше да пиша на тази тема, но се оказах въвлечена в тази история, когато се замислих за поколението на моя главен герой. Той умира през 2006 година, на 91 години. Замислих се какво е преживял, какво е за хора като него, хора на изкуството, хора интелектуалци, да попаднат в политическата машина, при все че той е аполитичен…

- Посетили сте лагера в Белене, това, което е останало от него…

- Съвсем неочаквано имах възможност да посетя руините на този трудов лагер. Както знаете останките от такива лагери и до днес са затворени и недостъпни, много рядко са превърнати в паметници. Когато се отзовах насред него, сред този пейзаж почувствах пустота…

- Първите разкази на живи хора, с които се сблъскахте?

- Мисля да запазя тяхното лично пространство, не искам за разкривам кои са тези хора. Що се отнася до моето лично усещане от тези срещи - беше наистина болезнено. Както би било за всеки човек с с разум и въображение.

- Имената на някои български градове са леко видоизменени в книгата ви? 

- Исках да направя местата в този роман много верни, много близки до реални места в България,  но и да имам свободата да съчетавам няколко места. Днес  се срещнах с български колега, който ми каза, че докато е чел описанието на моя град Морско, което име  е измислено, но този град в книгата е основан до голяма степен на Созопол,  му се е сторило, че това е Созопол от неговото детство.

- Твърди се, че трагичната житейска история на легендарния джаз -музикант Александър Николов- Сашо Сладура, който е изпратен в лагер заради виц,  е вплетена в книгата Ви?  

- Прочетох за Александър Николов, след като създадох главния си персонаж. Моят герой е съвсем различен, той е цигулар,  класически музикант, но много се трогнах, когато попаднах на неговата паметна плоча в Пловдив, близо до музикалното училище.

- Можем ли да издадем малко от сюжета?

- Едно от основните писателски правила е: „Въвлечи главния си герой в неприятности още в началото“. Така и правя. Моята героиня -американка пристига в София,  съвсем ново  за нея място, със своята семейна трагедия, от която бяга, а само час по-късно попада в една изключително смущаваща ситуация. По грешка взима чанта, в която е урната с праха на един човек. На нея пише само името му - Стоян Лазаров…. Нищо повече…  Как да погребеш някого по-удачния, по правилния начин? Това е един от въпросите, които си задавам в тази книга. Това е също книга за любов за пътуване, до голяма степен и за българския пейзаж, особено този в селските райони, но всъщност дълбоко е заложена темата за удачното, за уместното погребение. Докато пишех си мислех за Антигона, а също и за Фокнър.

- Кой беше най-трудният за пресъздаване глас? 

- Най-труден за написване беше образът на точно този герой - Стоян Лазаров, защото той беше много далечен от мен като опитност.  Трябваше да пише за човек от друга епоха от друга култура, който е въвлечен в една изключително трагична ситуация. 

- Една книга на българския литературен критик и теоретик, живял работил във Франция, Цветан Тодоров дава импулс на вашата книга? Става въпрос за „Гласове от Гулаг. Живот и смърт в комунистическа България“ на Цветан Тодоров…

- Да, тази негова книга е един от най-важните извори, които ползвах за проекта. Препоръчвам я силно, ако все още не сте я прочели. Това е сборник с изключително вълнуващи, направо смразяващи устни разкази.
Тя е национално съкровище, според мен. Взех от нея много, но много внимавах да не ограбвам лични истории. Възнамерявах да изпратя текста на „Земя на сенки“, когато го завърша, на проф. Цветан Тодоров, но той почина 45 дни преди издаването на книгата. Не го познавам, не съм се срещала никога с него лично, не съм кореспондирала с него, но бях съкрушена, когато узнах за това. Писах на неговия преводач от френски на английски Робет Зарецки, кореспондирахме си след това. Той ми помогна някак да съживя, това което Цветан Тодоров би помислил за книгата ми, поне частично.

- Идвате от Австралия, където сте представили книгата си…

- За мен беше много интересно , че на четенията присъстваха българи емигранти, а също и много австралийци, които са посещавали България. В Австралия следят отблизо американските новини, напоследък със страх. Зададоха ми много интересни въпроси за политиката, за българската история и нейните паралели със Съединените щати.  

Б.Р. Използвани са въпроси и на Димитър Кенаров.